Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗАБРАВЕНИЯТ СТРОИТЕЛ НА НОВА БЪЛГАРИЯ

Борислав Гърдев

web | Подир българската мечта

І. Теодор Теодоров е сред забравените лидери-строители на нова България от второто й поколение.

Днес името му едва ли говори нещо на повечето ни сънародници, макар че в продължение на три десетилетия (1894-1924) активно участва в обществено-политическия живот на България, заема най-високите постове в партийната и държавна йерархия и... има нещастието да ръководи правителствената ни делегация на Парижката мирна конференция, където бива погребан българският национален идеал.

Теодор Теодоров е роден в Елена на 27 март 1859 г., в богато и почитано семейство. Баща му Иван Теодоров (1833-1895) е ученик на Иван Момчилов и Никола Михайловски, майката е Ана Иванова Радивоева (1841-1909), а съпругата - дъщеря на Найден Геров - Радка Герова. Първи братовчед на Теодор Теодоров е Йордан Хаджипетков Теодоров - баща на Мина и П. Ю. Тодоров (с когото са политически противници на изборите на 17 ноември 1896 г. и 28 януари 1901 г., въпреки че запазват коректните взаимоотношения помежду си).

В родния си град Т. Теодоров учи при известните педагози Стоян Робовски и Никифор Попконстантинов, след което заминава да продължи образованието си в Габрово, живеейки в къщата на Цанко Дюстабанов.

Младият Теодор помни до края на живота си изгарянето и съсипването на Елена от ордите на Сюлейман паша. Ако и да е разорен от войната, бащата изпраща своя син да учи в Николаевската гимназия, а през 1883 г. да завърши и Юридическия факултет на Новоросийския университет.

След завръщането си в страната започва кариерата си като първи български прокурор при Софийски окръжен съд, а скоро след това става член на русенския апелативен съд (1883-1886). През 1886 година е вече доктор по право в Парижкия университет. Държавната служба не го удовлетворява, затова от 1886 година се прехвърля на адвокатско поприще в Русе, след като се е отскубнал от мобилизация през Сръбско-българската война (2-15 ноември 1885), за което е получил обявление № 8210 от Военното министерство, с което е обявен за дезертьор, и в добавка - язвителния фейлетон на Алеко Константинов "Ами мен защо закачаш, бе Тодоре?" (в. "Знаме", бр. 36, 10 януари 1896 г.).

По сведения на негови съвременници не участва в детронацията на княз Александър І Батенберг на 9 август 1886 г., но като русофил е принципен и безкомпромисен противник на Стамболовия режим. Поради това е интерниран в Котел, а заедно с Марин Гайдов и Петър Пешев е защитник на митрополит Климент, обвинен в подбудителство на бунт срещу княза и правителството по дело № 207 от 1893 г. (8 юли - 10 ноември).

Независимо от мотивираната защита на 24 юли митрополит Климент е осъден на 15 години затвор или вечно заточение с право да апелира в двуседмичен срок. В Търновската апелация делото се гледа на 29 октомври, а с присъда от 10 ноември 1893 г. Климент е осъден на 3 години тъмничен затвор, заменен с княжеско ходатайство с двегодишно заточение.

Теодор Теодоров се бори срещу управлението на Стамболов, организирайки на 21 април 1894 година в градината на русенския хотел "Дачия" голям митинг.

Той се утвърждава като водеща фигура в Народната партия (неин подпредседател е в продължение на цели 20 години), създадена на 3 юни 1894 г. Избиран почти без прекъсване за депутат след 1894 г. (без 1899-1901 и 1911-1913), Теодор Теодоров е председател на VІІІ-то Народно събрание. Участва в депутацията начело с митрополит Климент за помирението с Русия, която е приета от външния министър княз Лобанов-Ростовски на 24 юни 1895 година и от император Николай ІІ в Петерхоф на 5 юли и след обещанието на владиката, че престолонаследникът ни ще мине в лоното на православната вяра, изпълнява успешно мисията си.

На 23 октомври с.г. името му е замесено в опит за детронация на княз Фердинанд, планирана в залата на Русенския окръжен съд, издадена от "верен на престола българин". Монархът обаче проявява височайша европейска милост заради комплицираността на момента (невъзстановени дипломатически отношения с Русия, станали факт на 2 февруари 1896 г.), поради което срещу заговорниците не са предприети репресии.

Освен като депутат, наричан за борбения си темперамент "парламентарният тигър", Теодоров се изявява и като правосъден (10 юли 1896-26 август 1897) и финансов (26 август 1897-18 януари 1899 и 16 март 1911-4 юли 1913) министър. На тези постове демонстрира качества на начетен управник, искрено стремящ се към просперитета на Отечеството. Политическата му дейност е подчинена на три основни принципа: уважение към конституцията, пределна пестеливост в изразходване на държавни средства и прямота във външните отношения. Нему страната ни дължи проектозакона за неотчуждаване на недвижимите покрити имоти, които служат за живеене - 28 юни 1898 г. и Закона за устройството на съдилищата от 28 октомври 1898 г.

Като финансов министър Теодоров води упорита борба за по-голяма икономическа самостоятелност на България спрямо основните й чуждестранни банки-кредиторки. Така той успява да убеди Компанията на източните железници да продаде линиите си на българска територия за 24 млн. лева. Но договорът за откупуване на железниците за 290 млн. лева, както и този за конвертирането на българските държавни заеми в общ заем с 5 % лихва и в 8 ½ емисия, платим 59 години, не се осъществяват поради намесата на княз Фердинанд, подозиращ Теодоров, че е получил голяма комисионна по сделката от немската "Бреслаубанк", накърнявайки националните интереси. Това, в крайна сметка, дори и след вотирането му в парламента на 7 декември 1898 г. и след приемането на 28 декември 1898 г. на специалния закон, даващ изключителното право на държавата да внася, произвежда и продава карти за игра, довежда и до оставката на кабинета на Стоилов на 18 януари 1899 г. Теодоров изпреварва своя шеф, напускайки правителството още на 12 януари, а в писмо, приложено към оставката му и адресирано до княза (в. "Мир", бр. 634, 18 януари 1899 г.) защитава отново позицията си за конверсионния заем.

По-късно Теодор Теодоров е сред учредителите на т.нар. "Патриотичен блок", създаден в дома му в края на януари 1907 като средство за борба с управлението на народните либерали, както и един от "бащите" (заедно с Иван Евст. Гешов) на злополучния Балкански съюз (втората половина на септември 1911 г. По време на Балканската война понася много сериозни критики за това, че не е отделил достатъчно средства за санитарни материали за армията (само 60 хиляди лева на фона на предоставения от французите заем от 100 милиона). Заедно с председателя на парламента Стоян Данев участват в сключването на примирието с Турция на 20-21 ноември 1912 г., малко по-късно пък е сред най-активните в отчаяните опити за запазване на добрите отношения между балканските съюзници и предотвратяване на сблъсъка между тях, който все пак настъпва на 16 юни 1913 г.

Крахът на съюза се стоварва върху плещите му като Божие проклятие, още повече че Теодоров съзнава и собствената си отговорност. Известен е вопълът му от това време: "Ама могат ли българи и със здрав разум да започнат едно дело, явно гибелно за българското Отечество?", както и горчивата му констатация: "Като блудни синове в разстояние на три дни пропиляхме онова, което спечелихме с такива жертви и мъки". Въпреки това обаче той продължава да смята, че обединението на българските земи може да се осъществи единствено с подкрепата на Русия. Това определя и съпротивата му срещу обвързването на България с Централните сили през 1914-1915 г. (особено се помни съпротивата му срещу заема от "Дисконто Гезелшефт" от 2-4 юли 1914 година и речта му от 3 януари 1915 г. в парламента) против ориентацията на страната ни към Централния съюз. Като отстъпление от защитаваната позиция приемаме неговата подкрепа за бюджета на д-р Васил Радославов на 20 юни 1916 г.

В крайна сметка, очакванията му, че подобен избор би имал фатален изход за страната ни, се оправдават, но нему се пада тежката участ да преговаря или по-точно да получи от победителите вердикта за България, в качеството на външен министър (17 октомври 1918-6 октомври 1919) и премиер (28 октомври 1918-6 октомври 1919 г.) на най-широкото коалиционно правителство (без либерали, комунисти и от 8 май 1919 г. демократи) в родната ни история.

Хроника на една агония и предизвестена смърт можем да наречем усилията на българските експерти и полититици, блокирани през по-голямата част от времето си в замъка "Шато дьо Мадрид" и очакващи със смесица от примирение и плаха надежда решението на господарите на света.

Всички надежди се оказват напразни, тъй като от нашата делегация не зависи абсолютно нищо, като освен друго тя е третирана едва ли не като пленническа, общуваща с външния свят чрез аташирания френски полковник Анри.

Все пак е почтено да маркираме и това, което родните правителствени и дипломатически представители са се опитвали да направят до започването на Парижката мирна конференция.

Министър-председателят Теодоров полага усилия за защита на българската кауза. Първата му стъпка е да установи контакт с американския консул у нас Чарлз Уилсън и да потърси съдействието на САЩ срещу пълното разграбване на страната. По негова заръка Иван Евст. Гешов изпраща мемоар до представителя на президента Уилсън полковник Хауз (25 ноември 1918 г.) и разговаря с американския професор Кулидж за уреждане на балканските териториални промени, привеждайки данни за българския характер на основната част от населението в Македония (два месеца по-късно). През август 1919 г. в Лондон се опитва да се добере и до самия премиер Лойд Джордж.

В началото на 1919 г. пък в Чехословакия е изпратен проф. Александър Балабанов, за да спечели подкрепата на президента Масарик за българската кауза.

Нашите делегати пристигат във френската столица на 26 юли 1919 г. На 4 септември 1919 г. Теодоров изпраща изложение от 250 страници до главния секретар на конференцията Дюкаста, озаглавено "Истината за обвиненията срещу България", в което се настоява в границите на страната ни да останат Западна Тракия и Южна Добруджа и се осигури автономия за българското население на Македония, като енергично се протестира срещу сръбските претенции към западните български земи. То обаче не може да спре, нито да смекчи удара, който последва, когато Клемансо поднася на българските пратеници проектодоговора, съдържащ смъртната присъда на Отечеството на 19 септември 1919 г. Смазан от поставените му условия, в словото си, произнесено на безупречен френски, Теодоров си позволява да отбележи, че независимо от претенциите на победителите, "законните граници на България са определени по очевиден начин от историята, етнографията и международните споразумения". Той не се осмелява да подпише позорния мирен договор, предпочитайки да подаде оставка на 2 октомври 1919 г., на 24 октомври са изпратени възраженията по мирния договор, приети от парламента на 16 октомври, а той се завръща на 4 ноември 1919 г. от Париж. Подписва го приемникът му Александър Стамболийски на 27 ноември 1919 г.

Може да се посочи, че на финала на своята дипломатическа дейност, осъзнавайки, че с примирителните си действия нищо няма да спечели, Теодоров разбира, че най-достойното е все пак да напусне битката, но да не подпише позорния мир.

Разбира се, поведението му, особено на фона на съпоставката с германския ръководител на делегацията на мирните преговори Брокдорф-Ранцау, бледнее и не може да бъде другояче - Теодор Теодоров представлява малка и унизена страна, ако и да е от най-прочутите й фамилии и да олицетворява добродетелите и недъзите на чорбаджийската класа.

ІІ. Парижките мирни преговори се оказват Голготата за българския държавник, ускорявайки преждевременната му кончина на 5 август 1924 година, за която много важна "заслуга" има и приемникът му на премиерския пост Александър Стамболийски (7 октомври 1919-9 юни 1923 г.) .

Междувременно, на 31 декември 1918 г., по настояване на Теодор Теодоров, Народното събрание е приело Закон за политическата амнистия, касаещ и организаторите на Войнишкия метеж начело със Стамболийски. Последният влиза и в двата кабинета на Теодоров като министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството. Премиерът аргументира участието на земеделския водач с думите: "Зная гнусните му дела и престъпния му характер. Но не се боя от него, понеже ще го направя безопасен и безвреден... Аз ще го направя министър и в течение на само един месец, с лудите си дела, той дотолкова ще се компрометира пред масите, пред които сега има обаяние, щото те ще го разберат какъв е, ще го намразят и изоставят." (в разговор с Петър Пешев). Това се оказва поредната грешка на вече възрастния политик. Екстремистките искания на групата около Стамболийски са за отлагане заседанията на Народното събрание, за вдигане на цензурата и военното положение, уреждане въпроса за прехраната, разтуряне на камарата и провеждане на нови парламентарни, окръжни и общински избори през пролетта на 1919 година. Настоява се за разглеждане на законопроекти за конфискацията на придобитите по незаконен начин богатства, за обезщетение относно реквизираните през войната от земеделците животни, както и за унищожаване на покупко-продажбата на недвижими имоти в Беломорска Тракия след 1918 г. Естествено е да възникнат проблеми, а Димитър Драгиев да бъде дезавуиран като представител на БЗНС в управлението, тъй като земеделския министър подкрепя дейността на Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост по реквизиране на храни от селяните.

Въпреки всичко правителството на Теодоров предприема реални стъпки за подобряване положението в страната. На 21 февруари 1919 г. Парламентът гласува Закона за данъка върху печалбите от войната, засягащ натрупаните по време на войната от български и чужди граждани и дружества финансови средства, последван от Закона за отнемане на незаконно придобитите от държавни служители имоти след 17 септември 1912 г. (12 април 1919 г.). Формирайки втория си кабинет, на 8 май 1919 г. Теодор Теодоров лансира пред обществеността програма от десет точки, сред които са незабавното разтурване на ХVІІ ОНС и провеждане на парламентарни избори, премахване на цензурата, възстановяване свободата на събранията и сдруженията и прилагане с пълна сила на Закона за печалбите от войната и конфискуване на незаконните богатства.

При неговото управление (ако и да е в чужбина, заместван от Михаил Маджаров) се провеждат свободните парламентарни избори за ХVІІІ ОНС на 17 август 1919 г. Най-много мандати печелят земеделците - 85, следвани от БКП - 47 и СДП - 38, Прогресивно-либералната партия - 8 и Народната партия - 19. По горчива ирония на съдбата самият Теодоров е избран за депутат от Цариброд, който по силата на Ньойския договор остава в границите на Югославия.

Стамболийски не забравя дрязгите и опита за проваляне на V конгрес на БЗНС, насрочен за 27 април 1919 г., за който главна заслуга има вътрешният министър-демократ Никола Мушанов и след като инициира правителствена криза в края на април 1919 година, за да се види отново министър на 8 май с.г., той само чака сгоден случай да се разправи с представителите на старите буржоазни партии, "виновни за народните катастрофи".

В интерес на истината те го подпомагат с решението си на 31 декември 1918 година, за което гласува Теодоров, да бъдат арестувани министрите и депутатите, отговорни за държавното управление в периода 4 юли 1913 г. - 21 юни 1918 г.

Илюзиите за облагите от властта покрай дружбашите отпадат след 22 май 1920 г., когато стартира самостоятелната земеделска власт, известна с безкрайните си експерименти и ексцесии и с настройване на по-голяма част от обществото срещу нея.

За по-старите политици като Теодоров, Малинов, Данев е ясно, че трябва обединяване на усилията и борба срещу новата насилническа власт.

Стъпки в тази насока са създаването на Обединената народно-прогресивна партия (8 ноември 1920 г.), на която Теодоров става подпредседател и на Конституционния блок (6 юли 1922 г.) и насрочената за 15 септември 1922 година акция на блокарите, насочена срещу тиранията на Стамболийски, в Търново. От днешна гледна точка тя ни изглежда оперетъчна и неефективна - дотолкова са се били вкоренили традициите и нормите на легалната, парламентарна демокрация у нас.

Следва арестуването на основните противници на Александър Стамболийски (Теодоров е запрян на 26 септември 1922 г., след като е оскърбен още на 17 септември 1922 г.), инсцениран референдум за съденето им на 19 ноември 1922 г. и осъждането им от V Държавен съд с председател д-р Петър Михов, като за целта е прокаран Закон за допълнение и изменение на Закона за съдене виновниците за народната катастрофа на 15 февруари 1923 г. В Шуменския затвор, вече "половин човек", престоява десет месеца, подготвяйки обширно изложение срещу обвиненията на предишния режим. (Цитирам само достойната му позиция по защита на националната ни кауза: "Никога досега, никое българско официално учреждение, още по-малко българско правителство или българско Народно събрание не е обвинило себе си или своите предшественици, че са замишлявали или водели войни за завладявания на чужди територии, защото да се твърди подобно нещо, би значело съзнателно да се изопачава истината и съзнателно да се хули и клевети България").

Теодоров подкрепя преврата на 9 юни 1923 година и след освобождаването си решава да влезе в създадения на 10 август 1923 година Демократически сговор.

Като негов кандидат той е избран за депутат в ХХІ ОНС (9 декември 1923-5 август 1924 г.).

Въпреки здравословните си проблеми, той продължава да играе важна роля, както в Сговора, така и в управлението на страната. Доказателство за това е и последната му ярка парламентарна изява на 16 юли 1924 г., когато призовава за освобождаването на бившите министри-либерали с мотива: "Нека се освободят и нека кажат те сами, че и в днешното време е имало правосъдие в България, че, ако те не го намериха в държавния съд, благодарение на Янева (земеделския правосъден министър от 9 ноември 1921 г. до 14 март 1923 г.), намериха го в Народното събрание в лицето на неговите представители. И ще кажат: да живее България!

Нека да живее България!"

Така старият парламентарен деец се опитва дори във "века на хищно изтребление" да отстои принципите на толерантността, съчувствието, милостта, снизхождението и уважението към възгледите на инакомислещите.

Може би затова смъртта му, на 5 август 1924 год. в 1:00 ч. през нощта в Чамкория "от болест в сърцето, придобита в Шуменския затвор", се приема като голяма народна загуба (по думите на д-р Стоян Данев, произнесъл надгробното слово в черквата "Св. Неделя" на 7 август с.г.), а любимият му ежедневник "Мир", в който редовно е публикувал статиите си в рубриката "Из печата", и, за който през целия си живот искрено более, отбелязва с тъга: "Мястото му в българския политически живот остава празно и не се знае дали би могло да бъде запълнено".

 

 

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.06.2006
Борислав Гърдев. Подир българската мечта. Варна: LiterNet, 2006