Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Юли  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

УЧИТЕЛЯТ И НЕГОВИЯТ ОПОНЕНТ

Борислав Гърдев

web | Подир българската мечта

Поучителни и пълни с обрати са взаимоотношенията между П. Р. Славейков и Захарий Стоянов, ако следваме кривата на съдбата им.

В моето съзнание те винаги присъстват като Учител и неговия опонент.

Дядо Славейков е безспорният авторитет и учител по демокрация на медвенския летописец, който го боготвори и почита до есента на 1886 г., след което настъпва бурна и ексцентрична тригодишна полемика между тях, прекъсната внезапно с ненавременната смърт на Захарий.

Двамата се различават само привидно. Оказва се, че освен възрастовата разлика (Славейков е по-голям с 23 години - роден е на 17 декември 1827 г. срещу 1850 на З. Стоянов), свързващите ги неща са много повече и за това не е случайно, че са добри съратници шест години. И двамата произхождат от дълбоките народни недра (Търново и Медвен). И двамата са самоуки, развили с упорит труд и всеотдайност своите качества и възможности, за да израснат до обществени лидери. Приличат си и по митарствата, където дядо Славейков има предимство - особено в църковно-народните борби в Цариброд, довели до учредяването на Екзархията на 23 януари 1871 г. и по време на руско-турската война, в която подпомага руските власти при изграждане на гражданското управление в Стара Загора, Трявна, Сливен, Люле Бургас, както и с участието си в отбраната на Стара Загора и връх Шипка и като водач на войските на ген. Скобелев при преминаване на Химитлийската пътека. Захарий има преднина при организацията на Старозагорското и Априлското въстания (като апостол на IV революционен окръг в Панагюрище), от които оцелява по чудо, докато в Освободителната война помага заедно със Стамболов като интендант на руските войски.

След възкръсването на България на 3 март 1878 г. пътищата им се движат в различни посоки до 1880 г., когато настъпва моментът на неизбежното сътрудничество между тях. Захарий потърсва страниците на в. "Независимост", за да започне утвърждаването си като един от най-самобитните, оригинални и талантливи публицисти и политически дейци в новата българска история.

Славейков и Захарий са самородни таланти и като такива стават първенци в родния културен и обществен живот. След Освобождението държат първо да се реализират като граждани и политици, а след това и като творци. Тук предимството е на страната на Захарий Стоянов с неговите "Записки" (1884-87-89-92) и "Христо Ботйов" (1888), докато дядо Славейков инкасира две политически брошури "Последното ми ходене в София" (1883) и "Размишления върху положението ни" (1886), "Дребни стихотворения за децата от отделенията" (1888), както и издаването на първата част на "Български притчи или пословици и характерни думи" (1889).

В обществено-политическата среда лидер безспорно е П. Р. Славейков, един от бащите на Търновската конституция (16 април 1879), борецът срещу създаването на Сенат у нас (с речта му на 27 март 1879 в Учредителното събрание), един от признатите ръководители на създадената на 27 юни 1879 г. Либерална партия, на чиито органи "Целокупна България", "Независимост", "Търновска конституция" и "Истина" е редактор. Той написва възловата статия "Програмата ни" ("Целокупна България", бр. 1, 20 юни 1879) и е сред създателите на Програмата на Либералната партия от 20 януари 1882, чийто протокол е подписан на 28 януари с.г.

Захарий Стоянов няма този авторитет на стар заслужил обществен деятел като дядо Славейков, но тайно в себе си се надява на реабилитация. Той живее със съзнанието, че е между избраните от съдбата, след като е бил до Стамболов и Бенковски по време на въстанията (16 септември 1875 г.; 20 април-2 май 1876 г.) и след като е участвал във Великото събрание (12-16 април 1876 г.) на Оборище.

И той като Славейков се изявява като знаменит полемист, а в политиката подобно на своя учител си остава докрай идеалист, защитаващ първоначално каузата на. Петко-Каравеловата, а от 11 август 1886 г. и Стамболовата фракция в Народната либерална партия. Дядо Славейков също подкрепя Каравелов и Стамболов, но от септември 1886 г. се връща при стария си другар П. Каравелов (вероятно поради увереността, загнездила се в съзнанието му, че България не може да съществува без съдействието на Русия), а това пък води до разрив със Стамболов и Захарий Стоянов. В политическите борби и Захарий, и дядо Славейков воюват самоотвержено и безкомпромисно, стигат до крайности, но винаги борейки се като герои с минало за определени възгледи, а не за лично обогатяване, ако и да достигат върха на държавната пирамида, което ни кара да ги възприемаме не като обществени парвенюта. а като самоуки трибуни и дейци - П. Р. Славейков като министър на просветата (28 ноември-17 декември 1880) и на вътрешните работи (17 декември 1880-27 април 1881 и от 29 юни 1884-31 януари 1885), директор на Народната библиотека (26 октомври -28 ноември 1880), депутат в Учредителното, I, II, IV ОНС (1879-1885) и в I, II и III ВНС (1879, 1881, 1886-1887), Захарий Стоянов - депутат в IV и V ОНС (1886-1889), подпредседател на III ВНС (1886-1887) и на V ОНС (1887-1888), на което е и председател (1888-1889). Славейков стартира чиновническата си одисея в Нова България като председател на Търновския губернски съвет (30 май-15 август 1879), а я завършва като парализиран пенсионер и уважаван за миналите си заслуги деец на 1 юли 1895 г.

Съдбата при Захарий е по милостива - започва като чиновник - писар при Русенската митница на 9 август 1878 г. в Русчук, а смъртта го настига в Париж като председател на V ОНС на 2 септември 1889 г.

През 1880 г. Славейков е на върха на популярността си като политик и общественик. В края на същата година е прощъпалникът на Захарий на публицистичния фронт. Това става на страниците на Никола-Сукнаровата "Независимост", в чийто редакционен комитет е и Петко Славейков, където в рамките на 3 месеца излизат трите негови първи известни ни публикации в българския периодичен печат ("Преосвященому отцу, бр. 23, 16 ноември 1880, "Знаеш ли ти, кои сме?", бр. 30, 24 декември 1880 и "Ако и да пожелае човек...", бр. 33, 14 януари 1881).

Още в тези статии проличава страстта и искрящия талант на родения ярък български публицист. Оттук до края на живота си Захарий ще е все така реактивен, ще открива най-важните и актуални събития в страната, ще критикува недъзите в своята родина и предателската роля на част от нашия православен клир.

След тези негови открояващи се успешни изяви Захарий Стоянов трупа опит при издаването на "Работник" (1 януари-13 май 1881), "Борба" (28 май-4 септември 1885), "Независимост" (18 януари-5 август 1886), както и при оформяне облика на официоза "Свобода" (28 юли 1887-2 септември 1889).

Поставим ли се на негово място, неизбежно ще разберем защо е държал да сътрудничи най-вече на П. Р. Славейков. За Захарий изданията на дядо Славейков са идеал за професионализъм и впечатляващо гражданско поведение. След преврата на Батенберг и уволнението му от русенския съд, едва пристигнал в Пловдив, Захарий Стоянов си спечелва шумна слава, разбивайки превода на Иван Евстатиев Гешов на романа на Виктор Юго "93-та година" (в рубриката "Литература", "Независимост", бр. 98, 30 септември 1882 г.).

Унищожителната критика на бездарния Гешов превод резюмирам само с един цитат от Захариевата невинна бележка: "Г. Ив. Гешов е превел горнята книга от френски език, неизвестно още от какви подбуждения - дали да обогати Българската книжнина с едно от съчиненията на френския списател, или просто да увеличи своите ресурси с по три златни идеи на колата... Виктор Юго, ако разбираше български и прочетеше своето съчинение, то само по заглавието щеше да го познае и на втория ден в органа му "Lа Rарреl" щеше да се яви писмо: "Забранявам на всичките български преводачи, под ответственост според Законът, да не турят ръка на моите съчинения".

През 1883 г. Захарий Стоянов и П. Р. Славейков превземат в. "Кукуригу" на Н. Краварев, от чиито страници и двамата (Петко чрез сина си Иван в "Обзор на българските поети", бр. 40, 20 май 1883 г. под псевдонима "Барон фон Бръмбал") воюват с Иван Вазов. На страниците на "Кукуригу" (бр. 43, 20 юни 1883), с подпис "Аз", Захарий публикува и единствената си епиграма "Комуто се пада", насочена срещу патриарха на българската литература:

"Прозата ти, стиховете ти
имат вонещ дъх.
А сам ти си байновата,
в смрад ходящий плъх."

Захарий Стоянов рядко сътрудничи на меродавния либерален орган, издаван от П. Р. Славейков и П. Каравелов, "Търновската конституция". В този вестник публикува една от най-физиономичните си и представителни статии "Любен Каравелов и неговите клеветници" (бр. 122, 124, 125, 126, 127, 133 от 20 март до 10 юни 1885 г.). Полемична по дух, темпераментно написана, творбата му по същество отвръща на клеветническата кампания за очернянето на лидера на националната ни революция, подета от Григор Начович, Пандели Кисимов и Атанас Андреев, и защитава покойния творец и общественик: "Скромен списател, войската на когото били буквите от "Свобода", а топове и казарми - неговото перо. Човек, който не е излизал от стаята си по 6 месеца, който не е имал работа с никакви дипломати и държавници освен със своите голи словослагатели, а участието му в организирането на революционни комитети е било съвещателно, без власт и авторитет."

И П. Р. Славейков, и особено Каравелов ценят таланта и обществената активност на Захарий. Те са впечатлени както от брошурата му "Искендер бей" (1882), така и от отвореното му писмо до правосъдния министър Димитър Греков от 27 август 1882 г., публикувано в "Светлина", бр.16-17, 25 септември 1882 г. и сътворено по повод уволнението му. (Как много прилича то на Славейковата статия "Отчислението ми", "Целокупна България", бр. 15, 15 август 1879 г.!). Затова те бързат да го привлекат на своя страна в Пловдив, а Каравелов направо му предоставя редактирането на "Независимост" от бр. 97, 25 септември до бр. 101, 9 октомври 1882 г. За това време малко по-късно ще си спомни и самият Захарий, когато довчерашните му другари и ментори са вече негови врагове. В "Наши работи" ("Свобода", бр. 168, 16 август 1888) ще посочи: "Петко Каравелов с депеша ни вика в Пловдив, а на станцията ни среща тържествено", докато в "Ние, долуподписаните!" ("Свобода", бр. 134, 16 март 1888) допълва с горчива носталгия: "Започна се издаване на пловдивската "Независимост". Всяка поща пишехме и я разпространявахме. От Петко Каравелов притежавам две картички... Една депеша имаме и от госпожата му, която ни казва: "Тръгнете незабавно за Пловдив, мястото Ви е готово", т.е. да пишем в "Независимост". Отидохме и писахме колкото можахме".

П. Славейков и Зах. Стоянов се обявяват против княжеския преврат на 27 април 1881 г. Дядо Славейков и Петко Каравелов - с ярката протестна статия "Великото народно събрание прие с акламации трите предложения на Н. Височество" ("Независимост", бр. 81, 1 юли 1881), без да забравяме усилията на Славейков да убеди английския дипломатически представител Ласелс, че назначаването на руски генерал за шеф на правителството е против интересите на Англия - 28 април 1881 год., а Захарий Стоянов с "Превратът през 1881 г." (1886), в която книга оценява достойната позиция на либералните избраници: "И избраните четири-пет единици от либералната партия: Каравелов, Цанков, Славейков и Сарафов, макар и да бяха уверени още от 27-и (юни - б.м), че техният глас ще бъде агоническа въздишка между щиковете и пиянско-заплатените ура, пак имаха мъжеството да отидат на мястото на престъплението". ("Превратът през 1881 г.", изд.от 1994 г., с. 179 - това е първото и засега единствено цялостно издаване на ръкописа на З. Стоянов).

Двамата подкрепят действията на Петко Каравелов при защитата на Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 г. П. Р. Славейков с Указ № 1 от 9 септември 1885 г. е назначен за зам.-княжески комисар на Източна Румелия (помощник е на д-р Георги Странски), като същевременно още на 6 септември изпраща телеграма на Зах. Стоянов: "Дерзайте, симпатиите на целий народ са с вас! Делото е патриотическо, надявам се да бъде успешно", произнасяйки пламенна реч същия ден в София, в която посочва: "Братя българе! Многоочакваното от всичкий български народ време дойде. Пред нас стои извършен факт. Съединението на Източна Румелия с Княжеството е провъзгласено през миналата нощ в Пловдив и Н. В. Княз Александър I е провъзгласен и за княз на Южна България. Това, което се падаше да направим оттук, а не смеехме, нашите братя, находящи се под по-неблагоприятни обстоятелства, имаха смелостта да го направят..." ("Реч на митинга по случай Съединението", "Търновска конституция". бр. 168, 6 септември 1885).

Въпреки че е вече стар и физически немощен П. Р. Славейков с готовност приема да помогне на съединителното дело, за което свидетелства в писмо до З. Стоянов синът му Иван Славейков: "Той е готов да се жертва и най-драговолно го пожертвахме". В същото време героят на Съединението, председателят на Тайния централен революционен комитет (от 10 февруари 1885 г.), членът, а фактически шеф на временното правителство, свалило Гаврил Кръстевич, е на върха на славата и почитта си. С княжески Указ № 10 от 1 октомври 1885 г. Захарий, заедно с Димитър Ризов, стават "чиновници за особени поручения при наший комисар" (д-р Странски - б.м.), а през ноември е изпратен в Букурещ с тайна мисия за среща с емигриралия водач на сръбските радикали Никола Пашич, който е трябвало да се използва на фона на Сръбско-българската война (2-18 ноември 1885 г.), за да вдигне въстание в гърба на крал Милан. Захарий се среща с Пашич и докладва на Дим. Ризов за успешната си мисия: "Бях в Букурещ. Благополучно. Но тъй като вход забранен за приятели в България, то немедлено подействай пред Ивана (княз Батенберг) и Петка (Каравелов) да стане разпореждане. Скоро отговор, защото утре рано втори път заминавам" (16 ноември 1885 г.). Явно сръбските емигранти търсят среща с някой от най-важните фактори в София и Захарий Стоянов им оказва съдействие. След като получава депешата, Ризов я предава в Пирот на княза, Каравелов и военния министър Константин Никифоров. При възникналите спорове Батенберг и Никифоров подкрепят идеята за сътрудничество с Пашич, но Каравелов се обявява против, опасявайки се от неблагоприятен международен отзвук; докато П. Р. Славейков подпомага Родината си като санитарен инспектор (4-24 ноември 1885 г.).

През 1886 г. се задълбочават противоречията в управляващата Народнолиберална партия. Текат процеси на разединение и разцепление, започнали от март и задълбочили се към юли 1886 г., когато на 5 юли д-р Васил Радославов подава оставка, а две седмици по-късно, на 19 юли, групата около него започва издаването на "Народен вестник", първообраз на "Народни права". Тъкмо в тия напрегнати месеци, когато освен предстоящата изборна борба в Южна България (11 май 1886 г.), текат и разрушителните тенденции в управляващата формация, на 11 май 1886 г. Славейков дописва брошурата си "Размишления върху положението ни", "подсказана му" от "бае Стамболов".

В нея защитава страстно програмата на Каравеловата партия, отхвърля обвиненията на консерваторите, че либералната партия се стреми към диктатура, защитава плурализма и демокрацията у нас, тъй като "Народ без партии, той е мъртъв народ... в тежко заспало състояние. Партиите могат по някой път да послужат за зло, но те изобщо са полезни, защото приучват гражданите да имат своя воля и свое съждение, неща, които увеличават развитието и достойнството на който и да е народ". Славейков се обявява за равнопоставеност на България спрямо Русия на принципа "България за българите, руското на русите", защитава княз Батенберг, изобличава Драган Цанков и групата около Ризов в сервилност към Русия и Австро-Унгария и властолюбие. Към Захарий обаче дядо Славейков е снизходителен. Смята го, че е оплетен от Димитър Ризов, който "експлоатира неговите способности, добри качества и чистий патриотизъм, с които е заслужил любовта на народа".

Може би затова след като излиза пасквилът на Димитър Ризов, насочен срещу П. Р. Славеков "Брошурата на П. Р. Славейков" ("Независимост", бр. 22-27, 28 май-17 юни 1886) и по-специално спрямо прословутото му сребролюбие, Захарий Стоянов, ако и един от редакторите на вестника, бърза да възрази: "Ами дяда Славейкова, какво искате от него! Е, моля ви се, ние тримата (с Димитър Петков - б.м.) ще останем само светци и патриоти в България. Дребни хорица сте вие, лошо впечатление прави вестникът ви."

Съратничеството между Зах. Стоянов и П. Р. Славейков продължава и при подкрепата на контрапреврата на Стефан Стамболов от 11 август 1886 г. Нещо повече, между 16 и 17 август П. Р. Славейков е и княжески наместник, а на 26-27 август заедно със Захарий Стоянов е в групата, която изпраща завинаги от България Александър І Батенберг.

Настъпилото безкняжие довежда до избори за III ВНС (28 септември 1886 г.). Старите съмишленици, ако и избрани за депутати, са вече от двете страни на барикадата.

Захарий печели парламентарни овации в Търново, громи Каравелов, предлага да се приеме оставката му като регент, а на мястото му да се избере Георги Живков и да се прати депутация в Европа за защита на българската кауза (1 ноември). Събранието избира на 29 октомври за княз на България Валдемар Датски, който след 2 дни по руско внушение отказва короната. П. Р. Славейков праща отворено писмо до представителите на ВНС - В. Търново на 20 юни 1887 г.

Докато се подготвя работата на III ВНС, на 4 октомври 1886 год. в София едновременно започват да излизат вестниците "Свобода" и "Истина", защитаващи позициите на Регенството, начело със Стамболов, стремящо се към еманципация на България от Русия, и на Каравелов, търсещ компромис с освободителката. Редактор на втория орган е П. Р. Славейков. От краткото му съществуване запомняме само трите статии "Къде отиваме ний?" (бр. 1, 4 октомври 1886), "9 октомври 1886" (бр. 2, 9 октомври 1886) и "Кой управлява днес България" (бр. 3, 14 октомври 1886).

В първата той поставя пръст в раната за отношенията ни с Русия: "Но ний се осмеляваме да попитаме: що тъй упорито се противим на Русия? С каква цел? Да отстоим независимостта на отечеството си. Твърде хубаво, но по кой начин, с какви средства, с кои сили се надеем ний да постигнем това? Не с усилията ли да се откъснем от влиянието на Русия, за да попаднем под чужди влияния?", във втората майсторски парира ударите на "светата троица" - 3. Стоянов, Д. Петков, Д. Ризов, и блестящо припомня ролята си в близкото минало: "Когато в София стана превратът и свалиха Батенберга, когато бае Захария бягаше гологлав през Дунава, когато Петков се криеше по таваните и Ризов си стягаше торбичката да бяга, ние със Стамболов в Търново замислихме и подействувахме за връщането на княза, за да се избегне инак неизбежното кръвопролитие и да се пресече пътят на незвания руски комисар, който беше назначен и както казваха - тръгнал за България, както и за други някои второстепенни причини, между които беше и слабата надежда, дето можем да се примирим с Русия", а в третата не забравя да се заяде със съратниците на Ст. Стамболов, между които и Захарий Стоянов, наречен иронично от дядо Славейков "прехласнатият".

Захарий пази достопочтено мълчание до декември 1886 г. (Не бива да се забравя, че ако и да цени авторитета на Славейков, в недалечното минало също му е опонирал. Доказателство намираме в писмото му от 10 април 1885 г. в защита на Кърджиевия вестник "Напредък", обвиняващ П. Р. Славейков в непоследователно двуличие спрямо Русия: "Да, не вярвах аз, дядо, че човекът, който е посребрил косми да воюва за право, за принципи, за гласността на светото слово, за божествеността на частното мнение и пр., ще да си послужи накрай време със средновековни средства, ще последва примера на черните в България души, които ръкопляскаха и ликуваха в 1881 г., когато догаряше на мегданите последната колона от в. "Независимост"). Накрая, след поредната защита от учителя му по демокрация спрямо Каравелов, З. Стоянов не издържа и започва масирана атака към бившия си кумир: "Не слушайте сега Свети-Василиевите молитви на някогашний дяда Славейков. Той не пее вече така ясно и весело, а каканиже като клочка. Тоя почтен старец уйдисал на полицейската руска свирка, па вика ли, вика, че България щяла да стане плячка на немците. Сиромаха, колко дълбоко са го извъртяли!" ("Какво правихме в Търново", "Свобода", бр. 11, 3 декември 1886). Не след дълго в "Бележка" ("Свобода", бр. 16, 20 декември 1886) атаката продължава: "В 12/13 (от 10 декември 1886 г. - б.м.) брой на "Смесна китка" г. Славейков възпява сам своите заслуги (статията "Допрос") със самохвалства, достойни само за глупавите и безразсъдните. Приятелите на Славейков можеха да се погрижат, щото вдетиняването му да не се изнася за смях пред публиката, която до сега го уважаваше за заслугите му", а в "Политически гьозбояджилък" ("Свобода", бр. 26, 4 февруари 1887), написан по повод единението на русофилската опозиция, ударът му срещу Славейков е жесток и саркастичен: "Това е петно в нашите политически борби, скандал и позор. Старото дядо, което много пъти е служило за клещи на П. Каравелов, и то се пригърбило на стари години, па пише ли, пише политически брошури.

...Цанков е добър, той е ангел, който ще да изваде от тинята пропадналите. П. Каравелов и П. Славейков се закърпиха на негова гръб."

По същото време - 6-14 февруари, Славейков пише своите "Дневни записки за 1887 година". В тях заедно с проницателните и нелицеприятни характеристики на Стамболов, Каравелов, Радославов и Гр. Начович, е засегнал и Захарий Стоянов - за изненада твърде дружелюбно, тъй като уважава неговото участие в освободителното движение и способностите му, възприемайки го като "зачинщик и сподвижник" на Коста Паница и Димитър Ризов.

Артилерийският обстрел на Захарий към Петко Славейков продължава. В "До тайните редактори на вестник "Искър" ("Търновска конституция") "славейковци и каравеловци" ("Свобода", бр. 20, 14 януари 1887 г.) той разкрива, че изданието е редактирано от ръководителите на каравелистката фракция в Либералната партия, в "Подлистник. Славейковщина и Каравеловщина" ("Свобода", бр. 28, 11 февруари 1887) удря елегантно сина Иван Славейков, извиквайки на помощ безспорният авторитет на Любен Каравелов, нарекъл Ив. Славейков "глупав като чутура", а в "На принципистите" ("Свобода", бр. 129, 27 февруари 1888) се занимава за пореден път със "Славейков и синове", приобщили се към легалната опозиция на Стамболов на безпринципна основа. Идва ред на двата най-свирепи текста срещу П. Р. Славейков "Мъститото старче" ("Свобода", бр. 86, 25 септември 1887) и "Наши работи" ("Свобода", бр. 29, 14 октомври 1887).

Първата е продиктувана от конкретен акт - дядо Славейков приканва във възванието си "До избирателите" съмишлениците на либералната партия да гласуват на парламентарните избори на 28 септември 1887 г. против Стамболовото правителство. Това вече е прекалено и за самия Захарий Стоянов. Той чувства потребност не само да възрази на някогашния си учител, но и да го уязви: "Дядо Славейков мълча дълго време, но щом наближиха изборите, той си въобрази, че е настъпило време да стане пак "горгор башия". ...Народа кани той да въстанел като един човек, да съборел всичко и да турял на главата си московската шапка. Колко рублички ще получи пак? Ех, старче! Що не гибиряса да се отървем от тоз рът, който сам неусетно си нанасяш. През колкото дереджета премина ти и най-после до какво положение достигна, на стари години да станеш предател на народа си, изменник на отечеството си. Кого съветваш ти днес да предава отечеството си на Русия? Как твоята съвест не те смущава с миналото ти? Но няма да видиш ти хатър, няма да прокопсаш. Мършав и кекав ще се влачиш, с пръст ще посочва всеки на тебе като на предател. Вместо "Бог да прости", проклятия ще се сипят на твоя гроб." В същия дух е написана статията "Наши работи". Ако и да е уважавал стареца Славейков, Захарий не може да му прости отявления русофилизъм и затова с горчива тъга обобщава: "Ех, Дядо, Дядо, някогашен Дядо, който си ни бил учител и идеал. Защо ти не умря един ден по-напред, преди да дойде в България носителят на нагайките Каулбарс? Щяхме да се гордеем с тебе, щяхме да ти споменаваме костите. А сега? Гроба му да се провали на оня развратен политически деятел Петко Каравелов! Той та тебе извади от ум, той та смъкна на това дередже, да имаш днес за поклонник само Ивана Цонкова Гавазина."

Полемиките между Захарий Стоянов и неговият учител продължават до края на 1888 година.

След като на 30 юли 1888 г. "Търновска конституция" е спрян от правителството на Стамболов, Захарий продължава да се заяжда със Славейков и да го окайва: "Дядо, дядо, защо ти не умря в Пловдив, когато пишеше в "Независимост" ("Свобода", бр. 196, 6 септември 1888), припомняйки русофобските му забежки в миналото. Петко Славейков предприема нетрадиционен ход, като започва да сътрудничи на радослависткия в. "Народни права". В поредица от статии той се опитва да защити честта си, наричайки Захарий "патриот-гевезе" и твърдейки: "Ний се придържами и ще се придържами с Русия. Такова е било нашето поведение, такова и ще бъде докрай" ("Писмо до редакцията", "Народни права", бр. 70, 28 септември 1888), като малко по-късно в "Съобщение" (бр. 72, 5 ноември 1888) тонът му става още по-остър, доказвайки на Захарий и Свирчо (Димитър Петков), че "Ако е работа да се надпсувами, то калпавите речници на псувните не са достояние само на Петкова и на Стоянова и ний бихме могли да им върнем мило за драго. Но нам не ни е до псуване на личности, когато кризата е опряла до кокала".

В отговор, в "Наши работи" ("Свобода", бр. 209, 11 октомври 1888), Захарий Стоянов съжалява за задявката със Славейков от 6 септември 1888 г., но не може да се примири с факта, че старчето "се къса и хапе днес, когато вижда, че керванът върви и без него" и че ако хиената Каравелов "остане без бае си Славейкова, трябва да си приготви гроб и да легне в него жив".

Славейков непоколебимо сочи спасителния път: "Спасението на България е у всички българи. Нека истинските синове на България не се отчайват: спасението е в ръцете им, ако искат да се спасят; ако ли да теглят и да загинат, нека слушат Свирчовци". ("Съобщено", "Народни права", бр. 75, 15 октомври 1888). Това пък води до поредната жестока атака на "неистовия" Захарий Стоянов - "Дядо Славейков и отговорите му" ("Свобода", бр. 214, 25 октомври 1888), в която мярката на добрия тон е потъпкана в името на преследвана конюнктурна политическа цел: "С нетърпение следяхме и чакахме отговорите на своя противник. Той мълчи по важната, интересната част от делото и проповядва различни врели и некипели. Пусти страх, той го докара на това пусто дередже, а инак той си е добър човек. Не вижда ли старецът, че едно време беше знаме на цялата интелигенция, а днес е станал като кукувица. Стар човек, а утре-други ден ще затвори очи и ще остави по потомството само казашко възпоминание. Ако той ни убеди защо България трябва да стане казашка, а българският народ говеда, то ние ще му се поклоним". П. Р. Славейков бърза с "убеждаването си". На 15 декември 1888 г. издава единственият брой на своя осемнадесети вестник "Правда". В неговото "Мото" заявява недвусмислено: "Вардете се от тая бясна газета ("Свобода" - б.м) или най-добре не я четете. Няма да ви лъжа, че ще служа на вашите интереси, че ще правя възможно невъзможното, за да ви спася. Чужди хора никога няма да ви спасят". В същия брой 1 на "Правда" ("Мото") Славейков прави кратка оценка на Захарий-Стояновото творчество. За пръв и последен път - със средствата на грубия площаден хумор и на тенденциозното отричане на постигнатото от опонента му: "Като нямало кой да възхвали последните му изящни творения (вторият том на "Записки по българските въстания", 1887 и "Христо Ботйов", 1888 - б.м.), зел на себе си да изпълни тази длъжност. Гимнът е образец на старий народний гимн:

Сам си се пръдлю похвали,
на пръдла сърце да пали.
Сиво момче, бял калпак,
стръмно усое, ду-ду-ду!

Ние не видим в произведенията на г. З. Стоянов освен глупости, похабности и нищо и никакви бошлафлъци". Написаното много напомня на забележките му към Захариевата уводна бележка към т. ІІ на събраните съчинения на Любен Каравелов (започнали да излизат в Русе в края на 1886 г.), която той написва в началото на 1887 г. и в която описва разговора на П. Р. Славейков с великия везир на Турция Махмуд Недим паша на 28 януари 1872 г. по повод заточението на 21 януари с.г. на Панарет Пловдивски, Иларион Ловченски и Иларион Макариополски в Мала Азия. Според З. Стоянов Славейков иска "изгнаните негови духовни началници (на българите - б.м.) да се върнат назад - в течение на три дена; в противен случай българския народ ще остави отечеството си и ще се изсели от една земя, в която не намира правосъдие". Интересен, но и спорен е Захариевият коментар: "Тези свети думи той е произнасял преди 15 години, години мрачни и пълни с убийствена неизвестност, когато България се мъдряла като археологическа останка, когато в София е царувал Осман паша, хубава Тракия се е считала за провинция на Елада, историческо Търново е било Басня и Анекдота". Не закъснява пълният със злобна ирония отговор на Славейков от 1887 г.: "Когато той (Захарий Стоянов - б.м.) пасал овце по полетата и пощел въшките си при абаджиите, България водела ожесточена борба за съществуването си, имала водителите си и борците си. Той даже не поменува: Паисий, Софроний, Авксентий, Иларион, Чомаков, Славейков и толкоз други, които на времето олицетворяваха в себе си съвременний идеал на България" и за които "всичко това се представя на бае Захария като бош лаф. За него българската история захваща от деня, когато той станал овчар и България почнува националното си Възраждане едва ли не от деня, когато той влязъл в редиците на съзаклятниците" (Симеон Радев, "Скръбният вик на П. Р. Славейков", в. "Зора", бр. 4628, 1 декември 1934).

Това е окончателната раздяла между двамата. Захарий Стоянов губи "стария праждомник", но интересно, не отвръща на сардоничната му филипика в "Правда", а в книжовния отдел на "Свобода" малко по-късно при анализа на бр. 27 на Периодическо списание на БКД за 1889 г. с позагубено в журналистическите битки уважение ще му отдаде дължимото: "Дядо Славейков, който е минал през вода и през огън и на когото дните се четат на пръсти, издава вестниче за смеши софийските гамени, когато той може да си оплете венци на белите коси, само своята автобиография да остави..." (бр. 238, 25 януари 1889).

Дядо Славейков и Захарий са противници и в конфликта на правителството с православните архиереи у нас, не приели провъзгласяването на Фердинанд за български княз на 2 август 1887 г. Захарий Стоянов и Дим. Петков участват в акцията по изгонването на екзархийския представител митрополит Климент от София на 9 ноември 1887 г. По повод прокуждането на владиците Симеон Варненско-Преславски, Климент Търновски и Константин Врачански на 30 декември 1888 г. П. Р. Славейков пише писмо до Фердинанд, в което го моли за съдействие, тъй като солидарно с населението у нас смята, че "Ваше Височество нямате на ум да изпълнявате своите обязаности като върховен глава на държавата или нямате присърце да уважавате религиозните чувства на своите поданици". Славейков скоро получава втори апоплектичен удар и не дочаква отговор от монарха. Но това не означава, че Фердинанд не обмисля помирение с църквата. Напротив! Той започва сондажите още през пролетта на 1889 г. За тази цел в Цариград на великденска ваканция са изпратени Захарий Стоянов и Димитър Петков. Съчетавайки полезното с приятното те посещават на 11 април 1889 г. екзарх Йосиф. Срещата завършва плодотворно, като след нея владиците приемат избора на Фердинанд за български владетел и дори му се представят на 27 октомври 1890 г.

На призива на Захарий Стоянов дядо Славейков да си пише мемоарите, болният ветеран не отвръща, но това не пречи още приживе през 1889 г. да излязат "Български притчи и пословици и характерни думи", на които принадлежи великолепно написаният и изпълнен с хумор мемоарен фрагмент "История на събирането им" (1890), към който можем да добавим и "След войната" (1893), обхващащи значителен период от живота му - от неговата младост до арестуването му и откарването му под конвой в Трявна на 27 август 1881 г. Реваншът за Захарий остава само дневникът му от 1882-1886 год.

През 1889 г. Захарий Стоянов е не само меродавна държавна фигура. Той е и коронен съветник, и пръв другар на премиера Стамболов, и водещ български писател. В тази последна година от живота си той предприема няколко важни хода на помирение, предчувствайки сякаш, че не му остава много време да живее. Първа е срещата с екзарха. На 3 август се помирява със Стамболов (има залитане за негово участие в нова правителствена комбинация, като външен министър или евентуален премиер). На 13 август с Вазов - на Костенецкия водопад. На 10 август излиза пътеписът му "Пътуването на Н. Ц. В. Фердинанд до Рилския манастир и по планините Рила и Родопите", осъществено между 19 и 26 юли, верен знак на верноподаническите му чувства към монарха. В цялата тази верига от срещи и контакти, преди заминаването му за Париж на 25 август 1889 г. липсва помирението със Славейков. А му е отивало да направи този важен и толкова необходим жест преди Цанков и Каравелов - среща на двама остарели и болни ветерани, дали всичко от себе си, защитавайки отривисто своите позиции за добруването на Отечеството. Захарий не посещава Славейков - вероятно срещата е отложена за след връщането му от Световното изложение в Париж. Никой не предполага, че точно във френската столица ще умре при загадъчни обстоятелства на 2 септември, изпреварвайки с близо 6 години (1 юли 1895 г.) кончината на своя учител по демокрация.

Вестник "Свобода" (бр. 298, 6 септември 1889 г.) отдава подобаващо последна почит на изтъкнатия литератор и държавник, като в престараването си дори използва цитат от одата на Вазов "Раковски" (1882), адаптирайки я за Захарий! А все ми се струва, че за делото на медвенския хроникьор най би подхождало стихотворението "Народен" (1875) на П. Р. Славейков. Така смъртта и болестта прекратяват полемичните схватки между учителя и неговия опонент. Остават литературните им трудове и публицистични опуси, паметник на една отминала епоха, изпълнена с огнени страсти, романтични идеали, бурни борби и възторжени усилия за съграждането на една България, все по-отдалечаваща се от нас, изглеждаща ни днес като призрачно видение, в чиито темели са вложени сенките и усилията на титаните на родния ни културен и обществено-държавен живот - П. Р. Славейков и Захарий Стоянов.

 

 

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 19.06.2006
Борислав Гърдев. Подир българската мечта. Варна: LiterNet, 2006