Размишлявайки върху съдбата на д-р Петър Гудев стигам до извода, че реинтеграцията му в българската политическа действителност през август 1914 г. е невъзможна.

На първо място - защото срещу него е д-р Никола Генадиев, все още партиен лидер, виновник за разцепването на НЛП, противник на Гудев от 1907 г. и ламтящ за власт и добре платени /вкл. предателски/ акции, за които през октомври 1916 г. ще попадне в Софийския затвор.

На второ - тъй като уязвеният държавник от нивото на Петър Гудев и с неговия характер трудно би се наел отново да щурмува депутатските банки. И трето - защото XVII ОНС е вече конституирано след изборите на 23 февруари 1914 г., изпълнява правомощията си и поради усложнената военновременна обстановка изкарва целия си мандат, а следващите парламентарни избори се провеждат едва на 17 август 1919 година.

Вярно е, че в родната политическа среда има редица примери за реанимация на партийни лидери /Васил Радославов, Петко Каравелов, Димитър Петков/, стигнали отново до върха на държавната пирамида, след преживени катаклизми и съдебни дела, но са налице и изключенията, легитимиращи се от фигурите на Стамболов и Гудев, предпочели друг тип реализация, след слизането си от власт - на открита съпротива чрез пресата, на мъчително преосмисляне на съвременността и платили за това с главата или репутацията си.

Дочакал оневиняването си /а то се дължи на сделката между д-р Васил Радославов и д-р Никола Генадиев, четиринадесетте депутати на Генадиев да гласуват на 2-4 юли 1914 г. 500 млн. левов заем с “Дисконто Гезелшафт" като самият той декларира и отказ от министерски пост, ако делото бъде прекратено - б. м./, Петър Гудев се влива в редовете на петковистите /юли 1915 г./ и се залавя отново за перото - “Русия, Цариград и независимостта на България" (1914), “Нашата задача" (1915), участва в юбилейния сборник по случай 30 години от смъртта на Стамболов с проникновената статия “Стефан Стамболов. Характеристика на личността и управлението му" (1925), в която между другото отговорно посочва: “Със своя здрав разум той бе налучкал, че за да има фактическа, а не академическа отговорност, потребно е едно-единствено лице, за което всички да знаят, че управлението е негово дело. И се нагърби сам с тази отговорност. Народните представители и другите негови сътрудници се задоволяваха да обсъждат законопроектите и другите правителствени наредби. Той с готовност изслушваше всяко мнение и всеки съвет по управлението. Но сам вземаше или налагаше решенията. Неговата дума бе последната и решаващата"¹, отдавайки по този начин дължимото на учителя си в голямата политика.

В залеза на своя живот той ни изненадва с два труда, изследващи физиологичната основа на обществено-държавното управление - “Работа" (малка студия, появила се в годината на смъртта му като вариант-додатък на “Политическия строй"), в която се набляга на обобщението, че “в състояние е да работи, или да се труди, доброволно онзи, който е научил, или знае, че с работата си става собственик на полезно за него нещо. Работи се доброволно, когато се научи, че с работата се добива право на собственост върху такова нещо. Труд се употребява доброволно, когато се добие такова знане.

...Когато некой научи че е собственик на плода от работата си, той добива настроение или манталитет, да я изпълнява доброволно. Онзи, който е научил или знае, че е собственик на плода от работата си, той желае да я изпълнява доброволно. Собственика на плода от работата си, желае да я изпълнява и я изпълнява доброволно. Той желае да се труди и се труди доброволно", и особено с амбициозното си фундаментално изследване “Политическия строй. кн. I. Въведение. Физиология и психология" (1931), поставяйки си за цел да открие рационалния политически строй чрез изследване физиологията и психологията на човека - основа на онова, което би трябвало да образува неговото Петокнижие, заедно с “Отношения", Суверенитет и държава", “Цивилизация" и “Конституция", недовършено поради ненавременната му смърт.

Замисълът показва несъкрушимата амбиция за лансиране на добре функциониращ модел за реформиране на болното българско общество.

В края на живота си Гудев се насочва към просветителска мисия, с която много малко от съвременниците му се нагърбват - със средствата на физиолого-психологическото изследване да помогне на отечеството си.

Подходът му е може би странен и ексцентричен, но само на пръв поглед, тъй като “организацията на всеко колективно /т.е. обществено - б. м./ тело е идентична с оная на физическото"².

Търпеливият читател на подробните му разяснения разбира напълно скрития замисъл на Гудев, тъй като подобно на “История на Източния въпрос", и “Политическия строй" е книга-алегория. В нея става ясно не само, че “когато доброволните изпълнители на политическа, или административна наредба знаят, че се ползват от резултатите й, сир. че тя им принася ползата, която им принася; и да добият максимум такава. Те желаят да изпълнят наредбата по начин да им принася максимум полза"³, но и че навлизайки имплицитно в неизбежен спор с господстващите тоталитарни мегамитове /комунизъм и фашизъм/, Гудев защитава демократичното устройство, основано на силата на закона и реда и пазещо традиционните ценности, сред които водещо място заемат частната собственост и субординацията в обществото - “задружното употребене енергия на човеците, сир. сдружението между тех, се е заченало, когато некой от тях е станал господар на другиго. Тая ментална черта, с която съжителството между човека се отличава от онова между други животни, се е заченало между двама души, от които едина е бил господар, а другия - негов служител", вследствие на което “всички, които са в състояние да изпълняват наредба на едно и също лице, сир. които служат на същия господар, са в състояние да изпълняват задружно движения, или да си съдействуват".

И още: “резултата на всеко економическо, както и на всеко политическо сдружение е дело на неговия шеф. То дава резултат, или постига целта си, когато неговия шеф знае действията, с които всекой от членовете на сдружението съдействува за добиване резултата му, за да може да им ги посочва. То постига целта си когато неговия шеф е добил такива знания, сир. когато е подготвен да изпълнява функциите на общ глава. Всеко политическо сдружение, или всека политическа организация и всекой политически строй, постига целта си, когато неговия шеф знае действията, с които тя се постига, за да ги посочва за изпълнене; сир. когато той е добил специалните знания за изпълнене функциите си. Това е първото условие за създаване политическа организация, или политически строй, и за запазването му: неговия шеф да знае действията, с които се създава, или запазва; сир. да е приготвен за изпълнене функциите на общ глава. Второто условие за изпълнение от него е да разполага със средства за награждене ония, които изпълняват наредбите му, а за наказване ония, които не ги изпълняват. А всека политическа организация, или политически строй, дава максимум резултат, или принася максимум полза, когато неговия шеф се ползва от този резултат като от собственост"⁴.

Можем само да съжаляваме, че съдбата попречва на Гудев да реализира грандиозния си замисъл.

На мен ми е трудно днес да преценя дали, доживявайки последните си дни, той е предчувствал /подобно на Петър Пешев в “Исторически събития и деятели от навечерието на освобождението ни до днес с бележки за живота ми", 1929/ появата на царския безпартиен режим /от 21 април 1935 г./ или е формулирал начала на умерен консерватизъм в нашенски вариант. По-скоро съм склонен да допусна, че не е игнорирал достиженията на парламентарната демокрация, но сравнена с неговото управление, си я е представял облегната на законност и твърда управленска ръка...

Днес просвещенските му усилия ни изглеждат патетично-романтични, без да забравяме, че са дело на голям патриот, милеещ за щастието на своята родина.

Поради незавършеността си “Политическия строй" не може да се разглежда  като завещание, а по-скоро като силна заявка за ново начало в сферата на сериозното академично изследване, където аргументът, идентификацията и изключително подробно описаните опити и явления са похватите за дирене на брод към “рационалния политически строй", от който през 30-те години България има съдбовна нужда.

...Александър Малинов триумфира като автор /заедно с монарха/ на българската независимост, но в мемоарите си чистосърдечно си признава, че тя е откупена с руски заем за 82 млн. франка /9 март - 6 април 1909 г./⁵, без да се смущава от “щедростта" на Русия.

Нямало е нужда от подобни скрупули, тъй като е бил решил окончателната преориентация на външната политика, “за да знаем мястото си и приятелите си".

С тази цел той посещава с цар Фердинанд Русия от 10 до 19 февруари 1910 г. В Петербург се чертаят границите на Велика България, “по-голяма от Сан Стефанската", със Солун и /евентуално/ Одрин, но след една война с Турция от обединените руско-български войски. Преговорите обаче зациклят, когато трябва да се определи източната българска граница /Одрин - фортпостът към Цариград и Проливите, за които руските царе мечтаят от времето на Петър Първи/ и кой да ръководи главното командване на съюзните войски на балканския фронт. Царят усеща, че е подведен и “саботира" сключването на военна конвенция с Русия⁶.

Александър Малинов смята, че е постигнал целта си: “При това, както обясних на мястото си, българското правителство беше взело решение да опре България между здравите плещи на Русия и нейните съюзници, установявайки така линията на своята външна политика - да създаде на отечеството ни искрени и мощни приятели за евентуалното, със силата на оръжието, прекрояване картата на Балканския полуостров"⁷. И след подготовката на промяната на чл. 17 от Конституцията /приета от V ВНС на 8 юли 1911 г., в която ДП се представлява само от Рашко Маджаров!/, даваща възможност на правителството от името на Царя “да преговаря и сключва с други държави всички договори, които се утвърждават от Царя"⁸, може да слезе от властта, “неопетнен" и с ореола на един от най-успешните лидери, управлявали страната.

Претекстът за оставката /на 8 март 1911 г./ е открит бързо - на частно заседание парламентарното мнозинство отхвърля предложенията на министър-председателя за разделяне от премиера на портфейлите между членовете на кабинета с оглед ефикасното ръководене на общата политика на правителството и за назначаване на помощни министри от компетентните депутати /това е скрита форма на Сенат, за каквато ратува и д-р Гудев/, които да заместват министрите в парламента и да защитават внесените от тях законопроекти пред депутатите.

Малинов решава да отстъпи, “защото не бих бил обществено оправдан, ако бих се формализирал и правейки въпрос от неприемането им /на предположенията - б. м./ сложих оставката на кабинета"⁹.

Това е брилянтен ход на опитния и обигран политик. Той си е свършил работата и дава път на народняците и прогресивните либерали /от 16 март 1911 г./ да вкарат държавата ни в безумния Балкански съюз /с договорите от 29 февруари и 16 май 1912 г./, да доведат страната до национална катастрофа и до унизителния Букурещки мир от 28 юли 1913 г., с който се погребват идеалите ни за национално обединение. А когато /след 4 юли 1913 г./ правителството на Радославов прави още един обединителен опит /чрез влизането на България в Първата световна война на страната на Централните сили на 1 октомври 1915 г./ със силата на българското оръжие и задържа ситуацията до 21 юни 1918 г., именно наследилият го кабинет на Малинов-Костурков допуска пробива при Добро поле на 15 септември, смятайки /министър-председателят/, че извършва блестящ тактически маньовър: “Аз исках да си послужа с разслабването на фронта, за да имам оправдание пред съюзниците за влизането ми в преговори с противника за сключване на примирие и мир"¹⁰, на “сепаративен мир на всяка цена"¹¹, както допълва Петър Пешев, което означава включително и царска абдикация на 3 октомври 1918 година.

След това, като потушава на 30 септември - 2 октомври войнишкия метеж, жертвайки 100 000 българи, попаднали в плен и 116 618 841 лева щети от нахлуването на съглашенските окупатори в старите предели на царството, разбирайки, че с жонглирането между съюзници и врагове се стига до поредната национална катастрофа и след като ген. Кретиен недвусмислено му заповядва да опразни освободената с потоци българска кръв Добруджа, доказвайки му нагледно кой е истинския господар у нас, Александър Малинов прибягва до познатия си прийом и на 20 ноември 1918 г. подава оставка - като всички надежди за могъща, единна и просперираща България са завинаги погребани...

БЕЛЕЖКИ

1. Константин Терзиев, “Стефан Стамболов", С., 1993, с. 330; “Стефан Стамболов и делото на стамболовизма", 1895-1925, Плевен, 1925, с. 29-30. [обратно]

2. “Работа", С., 1932, с. 31, 33. [обратно]

3. “Политическия строй", С., 1931, с. 490. [обратно]

4. Пак там, с. 479, 490, 489, 493. [обратно]

5. Нека не забравяме и признанието на финансовия министър Иван Салабашев, че в действителност обезщетението, което България е трябвало да плати “по въпроса на железниците и по въпроса на независимостта" е на обща сума 50 310 334 лева /!/, а единственото, което той постига след преговорите с отговорните руски фактори - външният и финансовият министър - Изволски и Коковцев, е амортизирането на заема от наша страна към Русия от 82 млн. лева да се извърши в един дълъг срок от 75-77 години, “Спомени", С., 1943, с. 177-178; 199-200. [обратно]

6. Така пише Малинов на стари години, прикривайки важни факти от началото на 1910 г. Истината е, че между 10 и 19 февруари с. г. са проведени 10 заседания за сключване на политическа и военна конвенции.

Малинов държи на посоченото териториално разширение при разпадането на Турската империя, докато “Руският проект за военна конвенция задължава България при всеки въоръжен конфликт на Русия с Австро-Унгария, Румъния и Турция да започне също военни действия, докато Русия поема ангажимент да подпомогне България само при война, предизвикана от нея". Виж по въпроса “История на българската дипломация 1879-1913", с. 411. [обратно]

7. Александър Малинов, цит. съч., с. 117. [обратно]

8. “Български конституции и конституционни проекти", С., 1990, с. 22. [обратно]

9. Александър Малинов, цит. съч., с. 113-114. [обратно]

10. Добри Петков, цит. съч., с. 158. [обратно]

11. Петър Пешев, “Исторически събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес с бележки за живота им", С., с. 592. [обратно]

***

Туше Влахов, “Криза в българо-турските отношения 1895-1908", С., 1977, с. 47-67, 116-180.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 18.02.2002
Борислав Гърдев. Доктор Петър Гудев - политик и държавник. Варна: LiterNet, 2002