Д-р Петър Гудев преживява всички протуберанси в обществено-политическия живот - от края на XIX до началото на тридесетте години на ХХ век. В парламента е свидетел на възхода и падението “на много имена и лесна слава". След като се преборва за първия си депутатски мандат, на 1 декември 1896 г. прекрачва прага на Народното събрание. Само след две години /7-8 декември/ наблюдава краха на непоклатимото народняшко управление, предизвикан от разточителството му и от прословутата конвенция от 16 ноември 1898 г., подписана между правителството на Стоилов и компанията на Източните железници за откупуване правото на експлоатация на частта от тези железници, намираща се на българска територия, след която е сключен и заемът с шест водещи френски и германски банки за държавен заем от 290 млн. лева при лихва 5 % и 88 1/2 емисия, платим за 59 години. Вярно е че съгласно него се конвертират старите заеми от 1889 и 1892 г., откупува се правото за експлоатация на Източните железници и на 1/3 от наема на частта Белово-Вакарел на обща сума 24 850 630 лева, като компанията трябва да удържи тази сума от заема, задължавайки се да плати на предприемачите на трасето Саранбей-Пловдив 400 000 лева за извършените работи като обезщетение, но неприятното е, че той /заемът/ се гарантира с общите приходи от жп линиите и пристанищата.

Обяснимо е защо срещу това споразумение се обявява Високата порта, опозицията и част от правителствените среди.

Любопитно е обаче, че в заявление на депутатите срещу заема, четено на 11 декември 1898 г. между подписалите протеста липсва името на д-р Петър Гудев¹.

В следващия парламент Петър Гудев е вече секретар на бюрото на НС. Това не му попречва да бъде безмълвен зрител при обсъждане и гласуването на скандалния закон за данъка на земни произведения за 1900 и 1901 г. в напрегнатото заседание на 15 януари 1900 година.²

В ХI ОНС д-р Петър Гудев отсъства при гласуване закона за изменение и допълнение закона за пощите и телеграфите от 1889 г. и измененията и допълненията му от 1897 г. на 20 юни 1901 г.³, но подкрепя Закона за изплащане недоборите с храна на 26 август същата година.⁴ Много любопитно е гласуването му за даване под съд съгласно чл. 155 от конституцията и чл. 7 от Закона за съдене министрите на членове от кабинета на Тодор Иванчов в заседание на 24 август 1901 година.

Гудев не подкрепя предложението министрите да се съдят за измяна на отечеството и княза. За него бившият финансов министър Михаил Тенев е невинен и затова гласува против даването му на Държавен съд⁵, за ексвътрешния министър Радославов се въздържа⁶, а при решаване съдбата на бившите правосъден /Петър Пешев/, просветен /Димитър Вачов/ и търговски /Григор Начович/ министри отсъства от залата⁷.

Гудев не участва и в избора на държавния обвинител Александър Малинов, негов бъдещ гонител⁸, а положителният му вот е даден за съдене на експремиера Тодор Иванчов и бившия министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството Димитър Генчев само за нанасяне на вреда и щета на Държавата за лична полза⁹. Тук е заложен и мотивът му две години и половина по-късно, на 21 декември 1903 г. да гласува амнистия на кабинета Тодор Иванчов, смятайки, че на порочната партизанска практика да се съдят паднали политически противници трябва да се сложи край. По ирония на съдбата тъкмо амнистираните му колеги на 24 юли 1914 г. ще прекратят агонията на неосъществилия се Втори Държавен съд, което и довежда до неговата реабилитация...

В края на 1901 г. Гудев е свидетел на поредната партийно-парламентарна драма. След като е внесен на 24 ноември, на 11 декември пропада 125 млн. заем от Банк дьо Пари е де  Пеи Ба, предложен от правителството на Петко Каравелов, поставящ тютюневата ни промишленост в зависимост от френския финансов капитал чрез тютюневата монополна управа. И както в края на 1898 г. , когато срещу правителствената инициатива противодейства част от мнозинството, така и на 11 декември срещу следващия такъв се обявяват разколниците  радикалдемократи Найчо Цанов и Тодор Влайков, ако и Гудев да гласува “за".

В XII ОНС д-р Петър Гудев е по-активен, като вече взема и думата - репликира Петко Каравелов относно програмата на демократите - “Не копирайте Карл Маркса!" на 2 юли 1902 година¹⁰.

По повод дебата за горнооряховския  избор на 31 май 1902 година и жалбата на пропадналия цанковистки кандидат Стоян Т. Бурмов срещу Атанас Буров, д-р Петър Гудев иска продължение на заседанието с два часа до изчерпване на проблема, което се приема от председателстващия Антон Франгя¹¹, при обсъждането на бюджета за първото полугодие на 1902 година, изнесен от финансовия министър Михаил Сарафов, дори иронизира Юрдан Тодоров с въпроса: “Защо бързате толкоз?"¹²

Тъй като при прогресивно-либералната доминация на XII ОНС се налага практиката на поименното гласуване е интересно да посочим, че Гудев гласува положителен вот за освобождаване от мито и общински налог за вносимите от странство материали за парното отопление на Духовната семинария край София¹³, както и за отпускане чрез вътрешното министерство на 50 000 лв. за належащите нужди на действително бедните македонски бежанци през зимата на 1902-1903 г.¹⁴, но е против годишната заплата от 5160 лв. на началника на парламента¹⁵, което го и подтиква да отсъства от залата при гласуването на приходно-разходния бюджет на княжеството за 1903 г. на 21 декември 1902 година.¹⁶

Гудев е натрупал горчив опит и около коалиционните комбинации или опити за единство с бивши съмишленици - в края на 1895 г. за поемане на лидерския пост в НЛП от д-р Васил Радославов, за общи действия на четирите либерални формации на изборите за IX ОНС /17 октомври 1896 г./, провалени от Петко Каравелов, през 1899 г. отново с радославистите, след като на 8 февруари дори е подписано съглашение “за поддържане правителството на Димитър Греков, съгласно издадената от Министерството програма" и в средата на 1901 г. с демократите, с които преговорите пропадат след бламирането и падането им от власт на 21 декември. Сигурен съм, че тогава отговорния функционер на НЛП е разбрал, че пътят към целта е друг - самостоятелно и стабилно управление, подкрепяно от монолитно парламентарно мнозинство.

Етап от нея е назначаването на кабинета на “моралната необходимост" на Рачо Петров /6 май 1903 - 23 октомври 1906 г./ и спечелването на парламентарните избори за XIII ОНС, проведени на 19 октомври 1903 година. На тях народолибералите получават впечатляващо мнозинство /132 мандата от 187 възможни/ и това им дава възможност да разгърнат пълноценно в рамките на определения им от Конституцията мандат /за първи път в нашата политическа история/ своята мащабна и градивна програма. Активно участие за изпълнението й взема и д-р Петър Гудев - като депутат, председател на парламента и министър-председател. Като народен представител Гудев гласува законите за амнистията на министрите-либерали от правителството на Тодор Иванчов /Тодор Иванчов, Димитър Тончев, д-р Васил Радославов/ - 21 декември 1903 г., за Българската земледелческа банка - 21 декември 1903 г., Закона за общественото здраве /30 декември 1903 г./, за университета /26 януари 1904 г./, за народното просвещение /20 януари 1906 г./, за защитата на женския и детския труд /22 януари 1905 г./ и за насърчение на местната промишленост и търговия /25 март 1905 г./. На 19 декември 1905 г. като Председател на НС подкрепя българо-сръбския митнически съюз, сключен на 3 юли с. г., вотиран с акламация от депутатите.

Негов е основният принос за експедитивното приемане /три четения за десет дни!/ на Закона за чиновниците по гражданското ведомство на 19 януари 1906 година¹⁷. Не бива да се пропускат и законите за събиране на преките данъци /15 януари 1905 г./, за обществените мероприятия /ДВ, бр. 29, 7. 02. 1906 г./, за акциза върху ракиите /20 декември 1903 г./, за имуществата, собствеността и сервитутите и за разработване на мерите /24 януари 1904 г./, чрез които обработваемата площ земя нараства от 20 млн. декара през 1902-1903 г. на 38 млн. декара през 1908 г., двете изменения на Закона за наследството /20 януари 1906 и 17 декември 1907 г./, за подпомагане на държавните работници в случай на инвалидност и заболяване /7 март 1906 г./, за търговско-индустриалните камари /13 януари 1907 г./, за кооперациите /24 януари 1907 г./, за борсите /8 март 1907 г./. Заедно с приетите нормативни документи на 22 януари 1905 г., 7 март 1906 г. и 24 януари 1907 г., Законът за инспектората по труда /18 декември 1906 г./ и за държавния чиновник /22 декември 1907 г./, оформят пакета от актове за социалното трудово законодателство, с което България се нарежда сред най-напредничавите държави в света¹⁸.

Градежът на държавата е осъществен със замах от правителството на НЛП. Само за три години - 1904-1907, са открити 40 нови индустриални предприятия, с капитал, нараснал от 30,6 на 56 млн. лева, осигурен е средногодишен приход в бюджета с 6,11 %¹⁹, проектирани и построени са жп линиите Търново-Нова Загора, Левски-Свищов, Девня-Добрич, Мездра-Видин, Кутловица-Лом, Радомир-Дупница, завършена е реконструкцията на пристанище Бургас /1903 г./ и Варна /1906 г./, а войската е подготвена за предстоящите й задачи. Според бюджета от 1908 г. в размер на 127 235 700 лева за военни разходи са предвидени 30 050 000  лева, страната разполага с 9 пехотни дивизии и мирни армейски ефективи от 55 000 души, които при мобилизация могат да достигнат 360 000; с три военни инспекции по дивизионни области и с уточнен основен оперативен план за настъпление срещу Европейска Турция, разработен от началника на генералния щаб генерал Радко Димитриев, предизвикващи завистта и тревогата на опозиционните /преимуществено русофилски/ партии, които осъзнават от пролетта на 1903 г. безполезността и безсмислието на своето съществуване.

Опит за координация и обединяване на усилията на правителствените опоненти се явява и т.н. патриотичен блок, създаден в края на януари 1907 г. в дома на Теодор Теодоров²⁰ от представители на Народната, Прогресивнолибералната, Демократическата, Радикалдемократическата и Социалдемократическата партия /широки социалисти/. Заговорниците избират платформа с конкретна задача - сваляне на правителството и установяване на “конституционно-парламентарно управление". Отделните партии уж се обединяват за обща борба, запазвайки своите програми и организационна самостоятелност, но още през юни 1907 г. от това аморфно образувание не остава нищо. Необходим е акцент върху създаването на съюза само в един пункт - учредяването му - почти веднага след освиркването на княза пред новооткриващия се Народен театър на 3 януари, довело до оставката на министъра на просвещението Иван Шишманов, до предложението /посочено в Указ № 2/ за затваряне на Университета в срок от шест месеца /по доклад на премиера Петков до княз Фердинанд I от 4 януари/ и приемане на изменения в Закона за престъпленията, извършени чрез печата против държавния глава и членовете на неговото семейство /ДВ, бр.13, 17. 01. 1907 г./.

Управляващите нямат никакви илюзии за акцията на 3 януари - за тях това е атака срещу държавността и опит за повторение на 9 август 1886 г. чрез подстрекаване на неопитните младежи към срамни противообществени прояви. Премиерът Гудев в отговор на тронното слово на 7 ноември 1907 г. ще го отбележи в прав текст: “За да може България да се развива мирно и тихо, за да можем да работим и за осъществяването на нашите национални идеали, първо условие е стабилността на Престола и престижът на Държавния глава.

Нема сте забравили изпитанията, през които премина България, когато на 9 август биде осквернено достолепието на Държавния глава?

Нема сте забравили страданията, които мнозина българи изпитаха в чужбина вследствие на този акт?

...И от всичко това /кризата слез 3 януари 1907 г. - б. м./ ще остане само урокът, че когато е дума за защита престижа на Държавния глава, правителството не се спира пред никакви мерки, че то е способно да наруши даже законите на страната, защото над всички закони стои законът за самосъхранението, законът за запазване на държавата"²¹.

Кризата започнала на 3 януари, ескалира след убийството на премиер-министъра Димитър Петков на 26 февруари от уволнения чиновник Александър Петров, свързан с народняшките среди на Иван Гешов, на бул. “Цар Освободител", с ефимерното управление на Димитър Станчов /27 февруари - 3 март/, с ерозията сред управляващите, вследствие амбициите на Никола Генадиев...

За щастие центробежните процеси са овладяни първо в управляващата партия чрез сделката по разпределението на властта и отговорностите, а след това и в държавата.

Князът си взема забележка, че кабинетът “Станчов", ако и конституционно съобразен, се смята за негов “личен режим" в обществото и с Указ № 9/3 март 1907 г. назначава досегашния шеф на парламента д-р Петър Гудев за министър-председател /ДВ, бр. 48, 5 март 1907 г./, пренебрегвайки съзнателно или не партийния му шеф Никола Генадиев.

Нужен е бил кураж и чувство за отговорност, за да се поеме държавното кормило в такъв тежък, взривоопасен момент. Гудев ги е притежавал. И докато е бил начело на България, не се е колебаел и за миг при осъществяване на националноотговорната политика, съобразявайки се с интересите на короната и мнозинството в обществото.

Важна е за нас оценката, която дава реномираният руски в. “Новое время" (бр. 11 128 от 6 март 1907 г.) за новия правителствен ръководител. Тъй като разкрива същностни черти от характера и манталитета му, си позволявам по-дълъг цитат: “Новият български премиер е още сравнително млад човек и ако той за пръв път се явява в ролята на глава на един кабинет, все пак неговата личност вдъхва пълно доверие. Убеден привърженик на Народнолибералната партия, Д-р Гудев се е отличавал с рядка у съвременните български държавни мъже търпимост към другите политически партии и убеждения, с лоялност и коректност спрямо своите политически противници, а пък в партийната борба, която в България довежда до всеобщо умопомрачение, той винаги с рядко достойнство се е държал в рамките на парламентарните принципи. С тези качества Д-р Гудев се оценяма и от неговите политически противници и затова той се ползува от искрено уважение у всички партии, както и в корпорацията на българската адвокатура. Неговата политическа търпимост релефно се е проявила във време на последната сесия на Народното събрание, на което той бе председател.

Присъщите на Д-р Гудева качества без съмнение ще намерят сега по-широко применение във взетия от него висок и отговорен пост и затова ние мислим, че неговото назначение ще се посрещне с одобрение от всички политически кръгове в България, без различие на партии и убеждения. Освен това, с неговото назначение се избягва една остра криза в България, тъй като в дадения случай парламентаризмът е запазен с всичката си строгост".

Много интересна е и съпоставката, която му се прави с Димитър Петков: “Това, което покойният Петков печелеше чрез дългогодишната си практика и политическата си опитност, Д-р Гудев ще го спечели със солидното си образование и свойствената си тактичност", а що се отнася до отношенията с Русия, се набляга на “тяхната дружественост и трайност", както и на личността на външния министър д-р Станчов. (препечатка във в. “Нов век", бр. 1140 от 12 март 1907 г.).

Още правителството на Станчов на 1 март 1907 г. завежда дело срещу Иван Евстратиев Гешов за присвояване наследствените пари на Евлоги Георгиев, изпълнявайки решението на НС, което на 15 януари 1907 г. гласува свръхсметен кредит от 60 000 лева за разноски по делото, “като разходът се покрие  от излишъците по бюджета за 1906 г. и се отнесе към бюджета за 1907 г."²².

Това е фронтална атака срещу народняците, като в държавния иск се настоява за отнемане сумата от 16 млн. лева, която универсалният наследник Гешов е заграбил чрез фалшифицирано завещание. В действителност искът е неоснователен, тъй като Иван Евстратиев Гешов наследява само 5 млн. лева, но амбицията е прозрачна - удар срещу политическите противници и дискредитирането им.

С идването си на власт Гудев форсира приемането на Закона за анархистите и Закона за печата - 13 и 16 март 1907 г., както и измененията на Закона за столичната полиция от 21 март 1907 г., дали възможност за откриване към софийското градоначалничество на Отделение за обществена безопасност. Целта според професор Стефан Киров, уволненият ректор на Университета, е “да се сломи българската интелигенция, да се направи невъзможна всякаква критика". Като превантивна мярка са предвидени тежки наказания за издатели и печатари, бърза процедура за съдене, по-високи глоби.

Опозицията използва за користни цели интелигенцията в борбата й с правителството на Гудев. Тя не може да разчита на работническата класа, тъй като транспортната стачка след 42 дни е приключила успешно на 1 февруари 1907 г., затова прибягва до протестни събрания и подписки в страната - в “цели" 286 общини от 1813 /!/ - органът на цанковистите, в. “България", например, пълни вътрешната си хроника с поредица от дописки от Станимака, Сливен, Добрич, Брацигово, Пещера, Копривщица, Разлог, Лясковец²³... и до поддържане на напрежението около университетския въпрос - въпреки че позицията на правителството /окомплектовано напълно на 22 май 1907 г./ е ясна - елиминиране на политиканстващия ректор Стефан Киров и близките му съратници, употребени за антидържавни корпоративни цели, попълване на ректорското и професорско тяло и записване на желаещите студенти, готови да продължат образованието си. Затова срокът за записване на 101 студенти - е удължен до 10 октомври 1907 г., а всички студенти, постъпили като слушатели и редовно до 1 април 1908 г. в СУ са освободени от такси за два семестъра²⁴, самият университет е надлежно финансово осигурен /от бюджета му научаваме, че през 1908 г. ректорът е трябвало да получава годишно с представителните 7200 лева/, а на мястото на уволнените преподаватели са назначени уважавани чужди професори като Скорски, Ян Пайгерт, Зобков, д-р Лисициевски, Жоли /срещу сключени контракти/, както и българските им колеги Иван Бракалов и Недялко Марков²⁵...

Противно на инсинуациите на Константин Кацаров, който в “60 години живяна история" твърди, че през октомври 1907 г. в Университета “са записани само седем студенти с платени такси, а останалите са чиновници, главно от просветното министерство, което правителството е насърчавало да се запишат за студенти"²⁶, и пристрастно-превзетото и партийно-предпоставено мнение /или обвинение/ на д-р Кръстев в “Княз Фердинанд и българската литература и духовен живот": “И затварянето на Университета, а особено така нареченото “отваряне" никой не е тъй наивен да приписва на министрите, но всеки го счита за акция на княза, насочена против върховните интереси на българския живот и култура. Наистина с това “отваряне" на Университета “Народолибералната" партия постига най-сетне за българската наука онова, което отдавна е постигнала в толкова други области на нашия държавен живот: да постави начело хора, погазили своята чест и загубили уважението на своите съграждани"²⁷, сме длъжни да вземем под внимание горчивите констатации на ресорния министър Никола Апостолов за акцията на временно командированите във Висшото училище гимназиални учители веднага след падането на Стамболов на 18 май 1894 г. - “да се наредят за професори", като след изгонване на инакомислещите Стоян Михайловски, Драгомиров, Владислав Шак и д-р Гелиловски “се образувала една колегия, членовете, на която са се подържали яко помежду си; новите професори почват да влизат тъй: влизал бабалъкът, влиза и зетят; като има зет, влиза и шурята", при което става възможно като професори да се подвизават хора, “за които няма място в университета" - д-р Киров - поет, преводач, публицист, но “без издаден свой писмен труд", професор Агура - "без научни трудове за осемнадесет години и само с един превод на записките на Григоревич по “Най-нова история", д-р Никола Добрев, "правещ грешни химични анализи"²⁸ и на потърпевшия извънреден професор Кирил Христов с неговото “ново схващане на професорския бунт през 1907 г.": “Киров е не само от противната на шишмановата партия, но и бивш редактор на в. “Свободно слово", в който най-енергичните статии против Стамболов бяха негови..

...Киров е иначе отличен човек. Аз го обичам. При туй ми е вуйчо, брат на майка ми. И все пак не мога да умълча, избирането му за ректор бе едно политическо предизвикателство /спрямо правителството - б. м./, за което не би имало място, ако нашите професори бяха кабинетни хора, чужди на дребното улично партизанство, каквито трябва да бъдат.

Киров не би могъл да се откаже: да покаже истинските причини - би било унизително за него; да измисли други - още по-унизителни. Ако не беше се откривал никакъв театър, скандалът неминуемо пак щеше да избухне.

Професорите вече открито бяха плъпнали по опозиционните вестници. Министерския съвет не би могъл да не упражни натиск на Шишманова, да им прибере юларите. Той нямаше да се съгласи, щеше да си даде оставката - и работата и без театър пак тоя край щеше да вземе. /Припомням, че не случайно на 15 юли на митинга в подкрепа на Университета в София вземат участие Иван Вазов, Константин Величков, Марко Балабанов, Григор Начович, Димитър Мишев - б. м./.

При незрелостта, която показаха професорите със своя бунт, автономията на университета бе застрашена с право. В своето стремление да заповядват на правителството професорите напомнюваха едновремешните ученически бунтове"²⁹, в които се съдържа скритата истина на обществената драма, тресяща интелектуалната ни общност през 1907 година. И тъй като става дума за българското училище, ще трябва да засегнем и т. нар. учителски въпрос, с който населението се манипулира през “тази кризисна година" /Елена Стателова/.

В “Енциклопедия България", том 2 за Гудев се казва, че “Закрива голям брой средни училища"³⁰, твърдение, влизащо в очевидно противоречие с мнението на Ангел Цураков, че тогава “При средното образование се държи сметка и на общообразователната подготовка, и на разширяване на професионалните училища"³¹, с приетия на 18 декември 1906 г. Закон за професионалното учение, което фактически отговаря на истината. И ако и вестник “България" - един от глашатаите на опозиционната преса, да отразява пространно протестното събрание в София на 6 август 1907 г. против уволнените учители и училищната политика на правителството³², като в специална статия /"Действителността"/ дори “пророкува": “Правителството не се сеща, че метлата, за която се е уловило няма нищо да очисти, а ще повлече само опасни брожения в и без туй неспокойната страна"³³, корекцията на министър Апостолов е съвсем резонно да бъде посочена.

Разясненията, които прави в отговора на тронното слово на 7 ноември 1907 г., не бива лекомислено да бъдат игнорирани. Според него учителите-конгресисти са уволнени, тъй като не са спазили Окръжното от 10 март 1907 г. под № 3326, нарушили са член 14 ал. 2 и член 44, ал. 4 от Закона за чиновниците, на които се забранява “да вземат явно и активно участие в партизански действия, имащи политически характер" и не са представили на министъра устава си за утвърждаване, нарушавайки член 4 от Закона за сдружаванията на чиновниците³⁴; независимо от подмятанията на противоборстващите парламентарни групи, е гласуван бюджетът за 1908 г. за 40 гимназии и прогимназии в Княжеството, вкл. и за Рисувалното училище³⁵, а относно обвиненията в безпринципни уволнения на просветни кадри Апостолов прибягва до езика на цифрите, с които всички се съобразяват - през 1901 г. при управлението на демократите и прогресивните либерали от цяла България са уволнени 420 души, а през 1907 - 138, от които около 100 са конгресистите. През 1901 г. общият брой на учителите е 4528, а през 1907 - 7260, от които в интерес на службата са уволнени само 37 души; през 1901 г. са преместени в интерес на службата 122 души, а през 1907 - 167 при отменени заповеди за 35³⁶. Така става ясно, че и тези обвинения на опозицията се пръскат безславно като сапунен мехур.

До голяма степен са неоснователни и воплите за реакционния характер на приетия на 20 декември Закон за основното и средното образование. Вярно е, че в него има ограничаване правата на учителките /поради което може да се критикува от днешните феминистки/, тъй като им се изплащат с 10 % по-малки заплати от тези на учителите - понеже не издържат семействата си, а на омъжените жени се забранява да преподават, което обаче и от днешна гледна точка ни се струва не толкова съществено пред стройната организация за работа, осигуреността и перспективността /вкл. и в заплащането/ на заетите в просветната сфера. Това е важното, основното, а не че им се забранява да се занимават активно с партизанство, да вземат участие в политическите и партийни събрания и манифестации и да влизат като членове в работнически дружества. Дори и таксите за право учение /за 1908 г./ са балансирани и черпят опит от наредбите от 1901 г. - на премиера и управляващ Министерството на народното просвещение Петко Каравелов /!/ - в средните училища се плащат 8 лева годишно за долните класове и 12 лева за горните, като учениците от педагогическите училища се освобождават от финансови тегоби. В гимназията таксата в долния курс е 15 лева, а в горния 30 лева, като децата на бедни родители и на поборници-опълченци “ще се освобождават от такса, както и сега"³⁷.

Правителственият орган в. “Нов век" заема активна и настъпателна позиция спрямо изданията на опозиционните партии. В поредица от материали органът на Народно-либералната партия защитава правителствената политика (“Блока и правителството", бр. 1152 от 9 април 1907 г.). В бр. 1164 от 16 май 1907 г. в “София, 16 май 1907 год." се посочва: “Въпреки всичките усилия на опозоционния блок да компрометира правителството, то продължава да се радва на еднаквото доверие на двата фактора в управлението на страната: на Княза и на Народа". Вестникът излиза със специална статия срещу наследниците на Евлоги Георгиев (“Защо се страхувате?", бр. 1183, 6 юли 1907 година.). Той разяснява проблемите, свързани с учителите в “По закона за сдружаванията" (бр. 1185, 11 юли 1907 г.), посочвайки, че “учителският съюз се обявява против един закон - лош или добър, то е друг въпрос, но той е израз на законодателната воля - и то не само с думи, но и с бойки средства".

Университетската криза е осветлена в “Пак по университетския въпрос" (бр. 1189, 20 юли 1907 г.), където се отбелязва, че професорите водят “нова стратегия, която всъщност има за цел, не толкова да спомогне за разрешението на въпроса, който и ние поне считаме еднъж за винаги разрешен, колкота да възбуди общественото мнение, за да се поведе наново борба против властта" и особено в “Една язва" (бр. 1191, 25 юли 1907 г.) с директно поставения въпрос: “действително ли тези хора (професорите от Университета - б. м.) представляват нашата интелигенция?".

Ироничното отношение към усилията на опозицията да влияе на общественото развитие се чувства и в статията “София, 26 март 1907 год." (бр. 1146). В нея директно се посочва: “Блокът на опозиционните партии е вече решил да не взима участие в допълнителните избори на 1 април.

Това е най-глупавото и най-парадоксално положение, в което можеше да се изпадне", както и в “София, 4 април 1907 год." (бр. 1150), където се осмива активността и митингаджийската дейност на опозицията.

И тъй като силите на “патриотичните партии" се изчерпват още през юни 1907 г., на тях не им остава друго, освен “да свалят знамената за по-добри времена" /до средата на януари 1908 г./, а за народните либерали - да приемат до края на декември 1907 г. необходимите за укрепването на страната закони, така както е било и през периода 1886-1894.

В това отношение краят на 1907 г. е един от най-плодотворните и активни в своята законодателна дейност. След като на 9 ноември финансовият министър Лазар Паяков матира опозицията с уточнението, че “за десетте месеца на 1907 г. сме получили 121 541 884,50 лв., т.е. близо целия бюджет за 1907 г.

Остават ни още два месеца на разположение, ... които с приходите ще представляват излишъците на държавата, а минималната сума, която има да се получи през ноемврий и декемврий, няма да бъде по-долу от 25 милиона"³⁸, започват ускореното приемане на предварително подготвените законопроекти.

Парламентът работи като добре смазана машина, опозицията е оставена снизходително да критикува, но при прекрачване на добрия тон следват крути мерки - на 29 октомври по предложение на премиера Гудев Найчо Цанов е изгонен за пет заседания за подстрекателски действия /"загриженост" за Университета/, а на 9 ноември председателят на НС Добри Петков отнема думата на парламентарния тигър Теодор Теодоров за нарушаване на правилника за работа на Народното събрание.

Важните за страната закони се приемат с ударно темпо и внушително мнозинство. Активна роля играе министър-председателят, чиято функция оприличавам на диригент на голям оркестър. Той на дело осъществява амбицията си за отговорен “мажоритетен" парламент, разчитайки на подготвеността на докладчиците, ресорните министри, на самия себе си, както и на мнозинството, с което разполага.

Неговият облик на решителен и безкомпромисен защитник на националните интереси е разкрит най-пълно в отговора му по тронното слово на 7 ноември /както и при разгонването на “шепата шарлатани-социалисти" на 15 октомври/.

Впечатляващо е, че за месец и половина /освен акламацията на сватбата на Фердинанд и Елеонора Рейс Кьостриц на 26 ноември/ се приемат Законите за лицата /14 ноември/, за допълнение на Закона за градските общини /16 ноември/, на 28 ноември е одобрен Законът за устройството и службата по Министерството на външните работи и вероизповеданията, регламентиращ строга организация на ведомството и впечатляващи изисквания към родните дипломати; на същия ден е приет и Законът за службата на Главна дирекция на пътищата, благоустройството и сградите, на 30 ноември идва ред на Закона за привилегиите и ипотеките, на 3 декември на Закона за техническия отдел при университета в София, на 15 декември влиза в сила Законът за морската търговия, на 21 декември минава на второ четене промяната на пункт 3 на чл. 5 от Закона за българското поданство. На 22 декември са приети законите за пенсиите на служащите при изборните учреждения и за основното и средно образование, одобрен е докладът за неприкосновените запаси на армията и законът за приходите и разходите на разните фондове за 1908 г., между които фонд “Спомагателна каса на работниците по обществените предприятия" в размер на 330 000 лева приход при разход 200 000 лева и пенсионният фонд по гражданското ведомство с приход, приравнен към разхода за 3 368 400 лева. В същия последен работен ден на парламента е гласуван Законът за приходно-разходния бюджет на Княжеството за 1908 г. в размер на 127 235 700 лева. В него ясно личат приоритетите на правителството - армия /30 050 000 лева/, образование /11 878 947 лева/, финанси /8 256 026 лева/, външна политика /5 609 361 лева/.

Не са пропуснати и няколко значещи жеста в културната сфера - погребване на починалия в Гренобъл член на ЦБ на Прогресивно-либералната партия Константин Величков, “един от първите български деятели и книжовници", на държавни разноски, по предложение от 5 ноември 1907 г. на премиера Гудев³⁹, отпускането на 70 лева месечна пенсия на намиращата се в плачевно състояние сестра на Бенковски⁴⁰ /продължение на грижите на Петър Гудев за популяризиране образа на убития апостол на IV революционен окръг, след като на 17 януари 1907 г. по негово предложение като парламентарен председател НС отпуска безплатно чрез Главна дирекция на железниците и пристанищата към Министерството на обществените сгради, пътищата и съобщенията на комитета за въздигане паметник на Георги Бенковски и други борци за свободата на гр. Тетевен 20 парчета стари железни релси от 9,55 м. дължина⁴¹ / както и на 10 000 лева субсидии за наследници и сътрудници по издаването съчиненията на Христо Ботев - на 22 декември 1907 година⁴².

Силно впечатление прави стриктното спазване на конституционните разпоредби - тъй като на 15 декември изтича конституционният срок на V редовна сесия на XIII ОНС, “а има много работа за привършване", на 14 декември Петър Гудев моли Народното събрание веднага да реши сесията да се удължи до 23 декември. Предложението се приема и Гудев веднага прочита Указ № 12 от 13 декември 1907 г. на княз Фердинанд “За продължаване петата сесия на XIII ОНС до 23 декември текущата година включително".

Към този пример може да се добави желанието на Народно-либералната партия да се оттегли от властта, независимо от успешното си управление след изтичането на мандата й в началото на 1908 г., предусещайки намеренията на монарха за промяна в антантофилска посока.

Съзидателната и трезва външна политика на правителството, водена от министър Димитър Станчов, дава своите плодове през 1907 година. Ръководителят на нашата дипломация полага енергични усилия за париране организираните от Белград и Атина въоръжени четническо-пропагандни акции в Македония. Той влиза в контакти с ръководни фактори във Виена и Петербург, вследствие на което на 10 март 1907 г. Русия и Австро-Унгария предупреждават сръбското правителство, че сръбските чети затрудняват изпълнението на реформената програма, съгласно споразуменията от Мюрцщег от 2 октомври 1903 г. и особено на чл. 3 относно запазването на народностното самосъзнание в европейските вилаети в Турция, а в нотата от 17 септември, изпратена до Сърбия, Гърция и България се посочва, че при евентуални промени в административното деление и групиране на народностите в областта няма да се държи сметка на резултатите от четническите акции, а ще се следва “принципът на статукво анте и на сериозни независими изследвания"⁴³. Изключителен успех за външната ни политика е участието на страната ни във Втората Хагска конференция за мир, свикана по инициатива на Русия и САЩ в холандската столица от 15 юни до 18 октомври 1907 година.

Въпреки съпротивата на Германия и Австро-Унгария България участва във форума като де факто независима държава. За това и е оказано съдействие от руската дипломация /25 май 1907 г./, поради което тя е сред поканените страни. Не случайно в речта си по отговора на тронното слово, което е и отчет на свършеното, на 7 ноември Станчов с удовлетворение отбелязва, че “на Българския княз се засвидетелствуват почестите, които обикновено се отдават на независими владетели"⁴⁴, а на Хагската конференция за мир “на българската делегация бе отредено място по азбучен ред.

По същия начин тя участва и вотира до завършването на конференцията и подписа изработените от тази последната: окончателен акт, конвенции и декларации"⁴⁵. /Всъщност 13 конвенции, 2 декларации и една резолюция на 5 октомври - б. м./.

Българските делегати застъпват становището за мирно разрешаване на световните конфликти. Ген. Върбан Винаров, Иван Кожухаров, кап. С. Димитров и Иван Каранджулов, бивш главен апелативен прокурор при ВКС, поддържат идеята за функционирането на постоянен арбитражен съд, с цел чрез посредничеството на Великите сили да се решат спорните въпроси между България и Турция спрямо българското население в европейските вилаети на Османската империя. И тъй като Германия се обявява против нашето предложение, се взема компромисно решение за диференцирано разглеждане на спорните проблеми, което е все пак крачка напред в утвърждаване държавния ни суверенитет в международен план. С това си обясняваме защо на 23 февруари 1907 г. НС в тайно заседание гласува 35 млн. лева за военното министерство, защо по същото време се извършва превъоръжаване на армията от Крьозо, след сключения на 13 февруари 1907 г. заем с Банк дьо Пари е де Пеи Ба за 145 млн. лева при лихва 4 1/2 %, а Турция от декември 1906 г. до септември 1907 г. очаква военен сблъсък с България.

Правителството отделя първостепенно място на взаимоотношенията си със сюзерена, придържайки се към споразумението от 26 март 1904 г. за амнистиране участниците в революционното движение в Македония и Одринско, даващо възможност на бежанците да се завърнат по родните си места, с направените митнически облекчения за българските стоки, като в замяна кабинетът се задължава официално да не подкрепя въоръжената борба в Македония и Източна Тракия.

Целта според Димитър Станчов е да настъпи “онзи дългоочакван ден, в който македонският въпрос, облечен от силите в мантията на хуманността, ще бъде така разрешен, че ще създаде от българина в Македония един пълноправен и щастлив гражданин"⁴⁶.

В същото си изказване на 7 ноември 1907 г. Станчов посочва какви преговори се водят за сключване на конвенции - за indigenat-та, за поданството, паспортите, правата и атрибутите на търговските агенти, мюфтиите и вакъфските имоти, екстрадицията, пазене и определяне на границата, Синода и съвета при Екзархията /на 23 април се навършват 30 години от избора на Йосиф I за български екзарх/, изпълнение на съдебните присъди и свързване на българските железници с турските при Куманово и Джумая⁴⁷, допълвайки със задоволство: “Както и да е, преговорите с Турция са привършени, колкото зависи от нас, и не се съмняваме, че скоро ще последва одобрение на сключените съглашения със султанско ираде, след уреждането още на някои нови предложения от страна на Портата"⁴⁸, което ме кара да мисля, че правителството лансира вариант на българската независимост без много шум на принципа - де юре зависима според Берлинския договор, но де факто независима държава, решаваща националните си проблеми при избягване опекунството на европейските Велики сили.

Затова нашите дипломати са първо пълномощни министри /и след това представители/, такива са по длъжностна характеристика и като такива се разписват във ведомостите за своите заплати, /които в Петербург, Цариград, Берлин и Виена са по-високи от министерската!/.

Като елемент от прозорливата ни протекционистична политика и в противодействие на заминалите към 5 ноември 1907 г. за Америка 21 372 души емигранти, се възприема гласуваният на 12 декември по предложение на Петър Гудев Закон за емиграцията, с който се забранява на емиграционните агенции да подбуждат населението /устно или писмено/ към емигриране. Агенциите, нарушили разпоредбите на закона, се наказват с парична глоба от 2000-3000 лева, а виновните лица - със затвор от една до две години, като вестниците, публикували обявления или реклами на чуждестранни агенции, се глобяват от 100 до 500 лева⁴⁹.

Свършеното от правителството и парламента /въпреки обструкциите на опозиционните групировки/ и през 1907 г. изпълва със законна гордост д-р Петър Гудев, който на 22 декември 1907 г. ще наблегне на прецедента, “дето едно Народно събрание да може да изкара един редовен петгодишен мандат. Дай Боже, щото и занапред да се намират много такива Народни събрания, които да изпълняват така своя дълг и своя мандат, както го изпълни настоящето Народно събрание"⁵⁰, а след това ще прочете благодарственото слово на монарха, чествал на 15 август 20 години от възшествието си на трона и почел с присъствието си /както и това на великия княз Владимир Александрович и съпругата му Мария Павловна/, откриването на паметника на Царя-Освободител на 30 август 1907 г. /именния ден на Александър II/ на площад “Народно събрание", дело на флорентинеца Арнолдо Дзоки и струващо 300 000 златни лева - “С удоволствие отбелязвам, че деятелността на XIII-то обикновено Народно събрание ще остане паметно по своята плодотворност.

...На вашата инициатива се дължи мощният тласък, даден в последните години на поминъка на страната и на културния й напредък. На вашия разбран патриотизъм България дължи една армия силна, въоръжена и винаги готова да изпълни свещената си мисия в защита на отечеството.

...В щастие и нещастие вие се държахте на висотата на положението си, останахте непоколебими на своя пост и взехте всички мерки, които се налагаха от обстоятелствата.

За всичко това българският княз ви благодари"⁵¹, не пропускайки обстоятелството, че Фердинанд I не присъства на откриването на петата сесия на 15 октомври, няма го и на закриването й, тъй като неговото здравословно състояние “внезапно се влошава".

Днес е трудно да преценим дали Гудев е осъзнал монаршеското лицемерие, чиято материализация ще бъде кабинетът на Александър Малинов, назначен с Указ № 3/16 януари 1908 г., обнародван в ДВ, бр. 12 от 16 януари 1908 година.

Важно е мнението на Елена Стателова, че правителството подава оставка “по настояване на княза"⁵², загрижил се за негов приемник, едновременно с формирането на Антантата и още докато патриотичният блок дава последни признаци на живот. В тази посока са ценни признанията на един от участниците в разглежданите събития Иван Салабашев.

В своите спомени той пише: “Военен министър беше Савов. Той остана дълго време на този пост. Беше си спечелил благоволението на княза и се ползваше с голямо внимание.

Той често пращаше, чрез един свой приятел демократ, уверения, че князът скоро ще ни повери властта.

Впрочем подобно нещо ми съобщи и професор Адолф Щраус със следующето си до мене адресирано писмо:

Поверително

Будапеща

Улица “Беркочиш" № 18

Уважаеми господине,

надявам се, че си спомняте за мен от времето на покойния Стамболов...

Смятам, че ще ви достави удоволствие, като Ви съобщя, че НЦВ Князът скоро ще Ви назначи министър на външните работи.

НЦВ Князът ми говори за това по време на последното си посещение в Будапеща - когато го придружавах от Виена до Будапеща.

Ако желаете можем да говорим по този въпрос. От следващата сряда до края на юли ще бъда във Венеция, Италия /хотел “Град Флоренция"/, така, че ще можем лесно да се срещнем.

Искрени поздрави и благоволете да приемете израза на моето най-дълбоко уважение.

1907/29 юни                                        Проф. Ад. Щраус

Аз отказах да се срещна с него /с писмо от 2 юли - б. м./, защото не исках да вземам каквито и да било ангажименти и защото намирах за неудобно да разговарям въобще с него по такъв един въпрос".⁵³ /Не е излишно да посочим, че в правителството на Малинов Иван Салабашев е финансов министър до 6 септември 1910 г., след което получава агреман за посланик във Виена, както и свидетелствата на тогавашната преса - напр. “Вечерна поща" (бр. 2070 и  2071) от 30 и 31 май 1907 г., от която научаваме, че на 29 май Александър Малинов е бил на аудиенция в двореца.

Димитър Саздов хвърля допълнителна светлина върху водените разговори с Фердинанд, които са били “по най-актуалните проблеми на страната".

Споразумение за ново правителство не се постига, тъй като “всички опити на княз Фердинанд и неговите посредници през пролетта на 1907 г. да принудят Демократическата партия да синхронизира позициите си с тези на двореца завършват без резултат. Замислената смяна на Стамболовия кабинет за 2-3 август е поставена под въпрос"⁵⁴.

Следва честването 20 годишнината от избора на Фердинанд за български княз /15 август/, за което заслугите на народолибералите са безспорни (отбелязани в “Нов век",бр. 1199 - 1203 от 17- 27 август 1907 г.; както и в “София, 1 август, 1907 год.", бр. 1194 от с. г.) и отлагането на оставката им с пет месеца.

През това време демократите участват в непрекъснато провежданите заседания на Постоянния съвет на все още вегетиращия опозиционен блок, образуват се нови и се стягат старите партийни организации, които избират свои ръководни бюра⁵⁵, а в края на годината, след контактите с монарха, шумно рекламират и платформата на бъдещия кабинет - “да даде свободни избори", отговорност към македонския въпрос, силна армия, решаваща роля на владетеля по външнополитическия курс на страната, балансирана финансова и социална политика⁵⁶, вследствие на което и самото правителство на Малинов е сделка с двореца относно фигурите на военния и външен министър - Данаил Николаев и Стефан Паприков - в името на властта⁵⁷, както и малкото добри думи, с които е оценена политиката на кабинетите на Димитър Петков и д-р Петър Гудев доста по-късно от Елена Стателова - за трезвата му външна политика, за стопанския растеж и усъвършенстваните държавни механизми, за силната и добре въоръжена армия, водещи до констатацията, че годините през периода от 1903 до 1908 г. “са един от най-съзидателните етапи в държавния живот на България"⁵⁸.

Не така е мислел обаче новият правителствен шеф Малинов, както и демократичното мнозинство в XIV ОНС, което на 25 февруари 1910 г. назначава изпитателна комисия за изясняване фактите по обвинението за извършени нарушения на Конституцията, вследствие на което на 13 февруари 1911 г. е решено министрите от трите кабинета /на Рачо Петров, Димитър Петков и д-р Петър Гудев/ да се дадат под съд. За назидание и урок.

БЕЛЕЖКИ

1. Дневници (стенографически) на Деветото обикновено народно събрание, С., Държавна печатница, 1899, с. 167. [обратно]

2. Дневник (стенографически) на Десетото обикновено народно събрание, I-ва редовна сесия, С., 1900, с. 1999. В солидното си и важно изследване “Бурният живот на Димитър Петков", С., 1998, Жеко Попов посочва, че “В Народното събрание Петков не е особено деен - той е предоставил правото на Н. Генадиев, К. Панайотов, П. Т. Гудев и др. да отстояват партийните схващания по различни въпроси" (с. 112). [обратно]

3. Дневници (стенографически) на Единадесетото обикновено народно събрание, I-ва извънредна сесия, С., 1901, с. 2805. [обратно]

4. Пак там, с. 3551. [обратно]

5. Пак там, с. 3510. [обратно]

6. Пак там, с. 3511. [обратно]

7. Пак там, с. 3512-3514. [обратно]

8. Пак там, с. 3515. [обратно]

9. Пак там, с. 3508-3509. [обратно]

10. Дневник (стенографически) на Дванадесетото обикновено народно събрание, Първа извънредна сесия, с. 1572. [обратно]

11. Пак там, с. 712. [обратно]

12. Пак там, с. 817. [обратно]

13. Пак там, с. 921. [обратно]

14. Пак там, с. 1065. [обратно]

15. Пак там, с. 1396. [обратно]

16. Пак там, с. 1775. [обратно]

17. Дневник /стенографски/ на XIII ОНС, III редовна сесия, С., 1906, с. 2199-2203. [обратно]

18. За това не е случайно, че през 1907 г. в България има 644 лекари, 41 зъболекари, 125 акушерки, 242 аптекари и 579 фелдшери според в. “Нов век", бр. 1179 от 25 юни 1907 г., а според изискванията на Закона за опазване на общественото здраве във всяка община с над 4000 жители е трябвало да има общински лекар, санитарни агенти /фелдшери/ и акушерки. [обратно]

19. Признание за стопанския възход на страната е участието ни в представителното икономическо балканско изложение в Лондон през 1907 г., за което княз Фердинанд I получава специален албум като “покровител на балканските народи". [обратно]

20. В. “България", бр. 35 от 6 февруари 1907 г. [обратно]

21. Стенографски дневници на XIII ОНС, V редовна сесия, С., 1908 г., с. 218. [обратно]

22. Стенографски дневници на XIII ОНС, IV редовна сесия, с. 1549. [обратно]

23. В. “България", 1907, бр. 40, 42, 89, 92. [обратно]

24. Стенографски дневници на XIII ОНС, V редовна сесия, С., 1908 г., с. 218. [обратно]

25. Стенографски дневници на XIII ОНС, V редовна сесия, с. 1210, също изложение на Никола Апостолов по университетския въпрос от 14 юли 1907 г., ЦДА, ф. 3, опис 8, а.е. 1045, 125 сл. [обратно]

26. Константин Кацаров, “60 години живяна история", С., 1993, с. 38-39. [обратно]

27. Д-р Кр. Кръстев, “Княз Фердинанд и българската литература и духовен живот", В: “Етюди, критици, рецензии", С., 1978, с. 74. [обратно]

28. Стенографски дневници на XIII ОНС, V редовна сесия, с. 240-241. [обратно]

29. Кирил Христов, “Време и съвременници", том 1, С., 1999, с. 248-249. [обратно]

30. Енциклопедия България, т. 2, С., 1981, с. 195. [обратно]

31. Ангел Цураков, “Правителствата на България", част първа, 1879-1913, С., 1996, с. 119. [обратно]

32. В. “България", бр. 81 от 7 август 1907 г. [обратно]

33. В. “България", бр. 86 от 24 август 1907 г. [обратно]

34. Стенографски дневници на XIII ОНС, V редовна сесия, с. 231-233. [обратно]

35. Пак там, с. 951-957. [обратно]

36. Пак там, с. 231. [обратно]

37. Пак там, с. 533. [обратно]

38. Пак там, с. 246. [обратно]

39. Пак там, с. 189. [обратно]

40. Пак там, с. 1227. [обратно]

41. Пак там, с. 1267. [обратно]

42. Пак там, с. 696-697. [обратно]

43. "История на българската дипломация 1879-1913", С., 1994, Елена Стателова, Радослав Попов, Василка Танкова, с. 359. [обратно]

44. Стенографски дневници на XIII ОНС, V редовна сесия, с. 223. [обратно]

45. Пак там, с. 223. [обратно]

46. Пак там, с. 229. [обратно]

47. Пак там, с. 225. [обратно]

48. Пак там, с. 225. [обратно]

49. Пак там, с. 683-685. [обратно]

50. Пак там, с. 1267. [обратно]

51. Пак там, с. 1268. [обратно]

52. Глава “Една кризисна година", дял I, “Възход и падение" от “История на България 1878-1944", том 3, 1999, с. 212. [обратно]

53. Иван Салабашев, “Спомени", С., 1943, с. 155-156. [обратно]

54. Димитър Саздов, “Демократическата партия в България 1887-1908", С., 1987, с. 283. [обратно]

55. В. “Демократ", бр. 59 от 5 юли и бр. 60 от 8 юли 1907, в. “Пряпорец" бр. 941 95, 100, 101, 106, 110, 112, 119 от 13, 16, 27 и 30 август, 13, 22 и 27 септември и 13 октомври 1907 г. [обратно]

56. В. “Пряпорец", бр. 150 от 29 декември 1907 г. [обратно]

57. В. “Пряпорец", бр. 5 от 17 януари 1908 г. [обратно]

58. Цит. съч., с. 211-212. [обратно]

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 18.02.2002
Борислав Гърдев. Доктор Петър Гудев - политик и държавник. Варна: LiterNet, 2002