Журналистическата, научната и политическата кариера на д-р Петър Гудев се преплитат органично.

Първата му значителна публицистична изява - брошурата “Време е да видим Россия освободи ли ни?" /1886-1887/ по недвусмислен начин демонстрира принадлежността му към Стамболовата фракция в Либералната партия и скъсването му с младежките русофилски блянове и илюзии. Двадесет и четири годишният Гудев прозира завоевателните планове на Русия спрямо България по пътя й за Цариград и проливите, негодува, че тя иска “да ни принуди сами да поискаме попечителството й"¹. Размишлява за жестоката криза, сполетяла страната ни след август 1886 г., за събитията, които “туриха съществуването ни на иглен връх и всякой, който обича отечеството си трябва да се труди, за да се не повторят.

Остава, или княза да преизберем, или Республика да провъзгласим. Ако направим първото, ще покажем, че умеем да ценим истинските заслуги, а Россия ще види, че нейните намерения за нас много мъчно ще се осъществят, защото с това ще си спечелим и истинското приятелство на държавите, които са решили да не допущат на Балкан. Полуостров никоя велика сила, ако ние самите не предизвикаме това. Но ако преизбирането на същия княз е невъзможно, то Алекс. I трябва да бъде първий и последний княз в България, защото който друг и да дойде на негово място ще трябва или с нас да е скаран, или с Россия - друг път няма. В такъв случай Республиката ще ни спаси. Председателя, като привременен, ще може да задържи решителността на Россия докато се подлее вода на Самодържавието в тази страна."²

Този зрял и смел политически анализ нарежда Гудев до най-изтъкнатите мислители и анализатори сред народолибералите, а брошурата му като продукт на епохата и степен на прозорливост не отстъпва на “Кои са виновниците на 9-тий август?" /1886/ на Захарий Стоянов и “Изповедта на България" /1889/ на Стефан Стамболов.

Интересът на Гудев към завоевателната руска политика на Балканите, и в частност спрямо България, ще го доведе в партията на Стамболов, отличаваща се със своята безкомпромисност при защитата на националните интереси, и до знаменития му труд “История на Източния въпрос преди освобождението на България", излязъл след оставката му през 1908 г., и допълнението й - статията “Русия, Цариград и независимостта на България" /1914/. Д-р Гудев пристъпва към фундаменталното си изследване с веруюто, че “Такива /исторически - б.м./ знания за България трябва всякой Българин да притежава малко-много" и с кредото си, че “Днес, за да бъде човек държавен мъж, трябва непременно да бъде и историк", тъй като “Историята е лекарят на политическите болести, които чрез многовековния си живот е можел да изучи всичките признаци и периоди на тези болести. Такъв един лекар е безценно благодеяние на своите съвременници.

Да се допиташ до него, значи да знаеш как да постъпваш, за да продължиш дните си. Той посочва признаците на ония болести, които са завлекли в гроба не отделни лица, а цели племена; той показва разните фази на тия болести и ни дава даром своите рецепти, диетата, която трябва да пазим, удоволствията и вкусните ястия, от които трябва да се откажем временно, до закрепването на държавното тяло."³

Гудев пише своя труд, за да “съдейства на времето да се разобличи предразсъдното състояние, което прекарва днес българския народ, относително ролята си в Източния въпрос."⁴ /Показателна е и рекламната анотация за “Историята" от 1909 г. под заглавие “Нова и навременна книга" - “Пълно изложение на дипломатическите и военни борби за свободата на нашата земя.

Който иска да разбере значението на събитията, които днес се разиграват у нас и около нас трябва да прочете тая книга"/.

По тази причина д-р Петър Гудев прави преглед, анализ и оценка на руската инвазия на Балканите от времето на Светослав, през завета на Петър Велики /за руските цели на полуострова, проливите и Цариград - “Да се приближим колкото е възможно повече до Цариград и до Индия. Който владее тези места, той ще бъде истински владетел на цял свят", до десетте руско-турски войни, вкл. последната, Освободителна, от 1877/78 г., завършила с печалния за нас Берлински договор от 1 юли 1878 г., чрез който се прилагат прийоми от полския и шведски модел за господство на царска Русия в България.

Целта му е чрез изследване-алюзия /подобно на онова, с което ни изненада през 1982 г. Желю Желев - “Фашизмът"/ да сглоби и поднесе в популярно-сугестивна форма факти и доказателства, известни само на специалистите, които в едно увлекателно изложение всъщност разкриват модела, алгоритъма на руската балканска политика и която като цяло се свежда до признанието: “Нашата задача е по-обширна от съчиняването на ефимерни автономии и конституции за Румъни и Българи и настаняването на немските принцове у тях. Руссия стои на челото на Източния свят, на челото на всички Славяни и на всички православни и в техния интерес трябва да се бори със Западна Европа, да се бори непрестанно и с векове. За нас Българите, Сърбите, Румъните са само войници в колосалната борба, войници в гигантското вековно сражение...

Тежко на Руссия ако вземе да слуша дипломатите и да търси благоразположението на когото и да било, а още по-малко това на Българите и Сърбите, които на нея дължат всичко, т.е. това, че са хора, а не работен добитък на Турците. Руссия трябва да върви напред със самоувереността, че ние “ще бъдем там, гдето трябва да бъдем", както казва Киселев. Такава трябва да е програмата на руската политика - програма проста и ясна, а следователно и лесно осъществима."⁵

Подобни творби като Гудевата “История" са рядкост за нашата политико-историческа литература, където обикновено превес вземат апологетико-хвалебствените и унизяващи достойнството писания.

Гудев разкрива истината за механизма на завоевателната руска стратегия и тактика /и в това е неговата"вина"!/, който варира между сродяване на царстващи фамилии, покровителство и “освобождение", демаскира тяхната откровено имперска /а това ще рече изконно антибългарска/ същност и алармира зомбираното с русофилски мечти българско общество след слизането му от власт, за опасностите, които очакват “независима" България, попаднала в руското русло.

Неговият трезв критичен патос е искрен и неподправен, той е в основната традиция /възможно е да я наречем народолиберална историографска традиция/, тъй като в периода 1908-1911 г. излизат и другите най-български книги - “Стефан Стамболов и новейшата ни история" /1909/ на Димитър Маринов, “Строителите на съвременна България" /1910-1911/ на Симеон Радев, а малко по-късно и споменатата вече статия на Гудев от 1914 г. “Русия, Цариград и независимостта на България".

Тези книги са глас на отрезвителния разум, критически контрапункт на еуфорията около обявяването независимостта на България /22 септември 1908 г./ и демонстрираното самочувствие на управляващите демократи; те предупреждават индиректно за опасностите от заиграването с “великодушната ни освободителка", припомняйки тъжните факти и стълкновения от не толкова далечното ни минало /1886-1887 г./ и драматичната съдба на Стефан Стамболов.

Доколкото посланията им са били декодирани правилно от обществото, е отделна болезнена тема.

Истината е, че след трагедията от 1913 г., чийто еманация е позорният Букурещки мир от 28 юли 1913 г., в България настъпва известно отрезвяване. За мнозина става ясно, че интересите на Русия не винаги, а най-често вървят срещу българските; у нас протича ускорен катарзис, чието проявление са брошурите “Погрома на България - Виновникът" /1914/ на митрополит Методий Кусевич и сборникът “България и интригите на Русия" /1914/ с възловата, посочена вече, статия на д-р Гудев /публикувана с инициали, за да се избегне излишният шум и да се запази последният премиер от славната народолиберална кохорта на Стамболов - Димитър Петков, очернен, но жив!/, повлияли в значителна степен за избора на България на 1 октомври 1915 г. Друг е въпросът, че заради припряното ни и прекалено лоялно участие във войната и най-вече заради предателството по отварянето на Южния фронт на 15 септември 1918 г., осъществено от Александър Стамболийски и д-р Никола Генадиев, реализацията на националния ни идеал пропада завинаги. За това обаче д-р Петър Гудев няма никаква вина.

Напротив - осъзнавайки отговорността си на партиен функционер, той воюва със средствата на писаното слово както с утопиите на социализма, така и с немотивирано налаганата от демократите “реформа" в избирателната ни система.

Това, разбира се, не е случайно. Родните последователи на Маркс, Енгелс и Ласал за Гудев са другата голяма опасност след Русия. Тази е причината през 1905 г. той да издаде брошурата “Социализъм. Общи понятия", в която на достъпен и популярен език аргументирано разгромява социалистическите постулати без “докачителни изражения", доказвайки несъстоятелността на псевдореформаторските им усилия, които водят след себе си дефицит, корупция и разрушаване на обществено-стопанските връзки и баланси и защитавайки предимствата на частната собственост и инициатива, стимулиращи както икономиката и печалбата, така и капитализирането, “който е ставал винаги и става и сега". Обобщенията на Гудев са ясни и коректни: “Както се вижда от казаното, не е необходимо да има човек работници на своя работа, за да може да капитализира. Това може да направи всякой, който има желание да обезпечи своето или на децата си бъдеще. Не ще съмнение, че който прахосва всичко, което изработи, той ще стои винаги там, където е захванал. В едно общество, гдето всичките му членове постъпват по този начин, никога няма да има напредък; народът ще е винаги беден и никакви теории за равното разпределение на богатствата няма да му помогнат. А който се въздържа от известни разходи, винаги може да капитализира и да направи относително своето или това на наследниците си положение. Всекидневните факти ни показват това."⁶

Самият Гудев е потвърждение на изказаните от него мисли.

Качествата му на политик, гражданин и стопански мислител са оценени по достойнство през същата 1905 г., когато с одобрението на германското правителство в София се открива Кредитна банка с основен капитал от 3 мил. лева. В нея като акционери и членове на Управителния й съвет са привлечени най-изявените български политици и икономисти - Иван Гешов, Иван Салабашев, Стоян Данев, Петър Пешев, д-р Петър Гудев, д-р Васил Радославов, Димитър Яблански, Атанас Каракашев...

Четири години по-късно Гудев възкресява псевдонима Б. Петвеков за брошурата си “Против пропорционалната система" /1909/. Чрез примери от злободневната действителност след “реформата" на демократите с въведената пропорционална система в изборите за градски и окръжни съвети, оказали се в ръцете на пъстри китки местни политически дейци, които трудно могат да постигнат консенсус помежду си /в Чирпан от 12 избрани съветници трима са демократи, двама либерали, двама цанковисти, трима народняци и двама стамболовисти; в Стара Загора - от 16 съветници - седем са народняци, трима демократи, трима цанковисти, един стамболовист, един либерал-радославист и един социалист/ и за да охлади ентусиазма им за подобен експеримент в парламентарните избори, Петър Гудев защитава поривисто мажоритарната система, която “може да даде решающето болшинство на една партия, от която да се състави кабинет с всичките условия за една строго определена отговорност. Затова се казва, че парламентарното управление е управление партизанско: една партия със своите водители взема отговорност за него.

А пропорционалната система довежда тъкмо до противния резултат."

И още: “На такива начала трябва да почива функционирането на парламента: а) определена отговорност и б) общите интереси като ръководяща нишка. И най-жизнените интереси на страната изискват щото те да се запазят по възможност в най-голяма сила. А пропорционалната система води към пълно разрушение на тия начала."⁷

Изложението за публицистичната дейност на д-р Петър Гудев няма да е пълно, ако не се спрем накратко на публикациите му във в. “Нов век".

От бр. 279 до бр. 308  е негов редактор и в най-голяма степен определя облика и насоките на партийното издание. Той продължава активно да сътрудничи във вестника и след това, като по мои данни последните му изяви са от 1915 г. Необходимо е да направя едно важно уточнение. В разглеждания период няма публикуван от него материал, подписан с името д-р Петър Гудев. Текстовете привидно изглеждат анонимни, но когато сме запознати стилно-синтактично и граматично с особеностите на неговото изложение и концептуалното му мислене, можем с голяма доза увереност да твърдим, че статииите, на които ще обърнем внимание, са дело на Гудев.

Те са плод преди всичко на актуалната, злободневна политическа действителност. Написани са живо, непосредствено и увлекателно и се четат и днес със завиден интерес. В “Где остана програмата?" (“Нов век", бр. 291 от 14 март 1901 г.) д-р Гудев критикува дебатите в отговор на тронното слово, проведени в Народното събрание на 12 март. Той изобличава безпринципното поведение на Данев и Каравелов според поговорката “истъках си платното, ритам ти кросното" и особено техния русофилизъм - тъй като в миналото за тях линията от 2 февруари 1896 г. е “модно и казионно" русофилство, а на власт политиката им “ще клони повече към Руссия, отколкото към коя да е друга държава".

На 16 март с. г. (бр. 292) той пише “Пак за програмата", подлагайки отново на критична дисекция Даневата политика - “на тясна и неразривна дружба с Руссия, конкретната форма на която е съюзът ни с нея".

Гудев напомня за този съюз, “за да брулим ушите на нашите русофили, които не знаят какво искат, а лъжат по най-безобразен начин наивния български избирател".

В брой 293 на “Нов век" от 19 март Гудев публикува статията “Още за програмата". В нея изразява несъгласията си с  външно-политическите приоритети на коалиционното правителство на Каравелов - Данев. Според него първостепеннни трябва да са отношенията ни с Турция, след това с Румъния и накрая със Сърбия (тъй като “между българи и сърби има въпроса за Македония, който докато съществува, ще бъде едно непреодолимо препятствие за едно по-тясно сближение помежду им"), докато кабинетът от съседите първо залага на Сърбия, след това на Румъния (за преодоляване на аферата “Михайлиану" от 1900 г.) и Турция.

В “Българското правителство и македонците" (“Нов век", бр. 299 от 6 април 1901 г.) д-р Гудев е недоволен от гонението, предприето от полицията срещу членовете на Върховния македонски комитет и всички бежанци и македонски организации в страната, осъществено “по заповед от Цариград". Продължение на вълнуващите го проблеми от актуалната действителност се явява и статията “Каравеловото правителство в Македония" (бр. 303 от 16 април 1901 г.), в която бичува отстъпчивостта пред турската власт в Македония, довела до смяната на нашия агент в Скопие Пеев с Юруков, “некомпетентен и безволев, но точно по тези причини той бе предложен от тукашния турски комисар и назначен от българското правителство".

Преклонението му пред водача на Народно-либералната партия Димитър Греков, починал внезапно на 25 април 1901 г., проличава от водещия материал в бр. 307 на “Нов век", излязъл на 27 април същата година.

Гудев разкрива обхватно образа на Д. Греков - като адвокат - “един от най-първите адвокати на княжеството", и като държавник, отличавал се “със своите големи дарби, със своята честност и лоялност, със своята преданост на отечествените интереси", винаги ратувал “за добрия ред в страната, за нейния напредък и за запазвание авторитета и престижа на короната".

Най-силните изяви на публициста Гудев са свързани с отразяване драмата на държавния заем, която тресе българското общество през втората половина на 1901 г. За нея той пише в “Новият държавен заем" (“Нов век", бр. 319 от 4 юни 1901 г.), изтъквайки жестоките условия по сключването му - “Иска се здрава и реална гаранция, а именно: бандеролите (от тютюна - б. м.) ще се продават от специално управление, на което чиновниците ще се назначават направо, било от французкото правителство, било от синдиката. Освен това по същия начин ще се назначават контролйорите по тютюневите фабрики и въобще всичките чиновници, които бъдат за редовното таксувание на тютюна  и за контрабандата. Всичките тия управления ще бъдат в ръцете на французкото правителство, или на синдиката".

В “Отечеството и партията" (бр. 401 от 28 декември 1901 г.) обяснява защо въпреки неблагоприятните условия народните либерали са гласували за заема и за 2/12 от бюджета за 1902 г. - “желаехме да се избави България от сътресения и от риск да бъде принудена да капитулира пред още по-лоши условия", тъй като “поведението ни е било и ще бъде занапред ясно: там дето има стълкновение между интересите на Отечеството и ония на партията, Отечеството ще стои винаги по-високо".

Тези твърдения се проявяват в практиката му на журналист, като партийните пристрастия, либералното съзнание и събитията от действителността се абсорбират хармонично в неговата дейност. Доказателство за това е прочутият му опус “Климент" (бр. 334 от 11 юли 1901 г.), в който прави убийствена негативна характеристика на току-що починалия йерарх: “Дядо Климент умрял. Бог да го прости! Голям предател беше.

...Климент беше най-разваления политикан, покрит от расото и килимявката, най-отврателния изменник на Отечеството и короната; най-големия оскърбител на църквата и кръста; най-големия развратител на духовенството".

Традиционната защита на националната ни кауза се чувства много силно в “Патриотизмът на Цанковистите" (бр. 385 от 16 ноември 1901 г.), където се критикува опита на Димитър Ризов и вътрешния министър Михаил Сарафов да не се празнува победата в Сръбско-българската война, “за да не се оскърбяват сърбите".

Краят на проточилата се правителствена криза Гудев отразява в “Разрешението на кризата" (бр. 395 от 10 декември 1901 г.) и “Развязката" (бр. 401 от 28 декември 1901 г.), в който анализира причините за подадената на 22 декември оставка от коалиционния кабинет на демократи и прогресивни либерали.

Гудев взема отношение и към едно от важните събития, което се чества в страната през 1902 г. - 25-годишният юбилей на екзарх Йосиф І. В материала си “Утрешният юбилей" (бр. 446 от 22 април 1902 г.) той посочва водача на българската църква за “един истински Христов последовател", като не забравя да изтъкне и заслугите на Стамболов за издействаните берати за българските владици в Охрид, Скопие, Велес и Неврокоп. Отношението му към дейността на Йосиф І е положително и изпълнено с преклонение: “Всякой ще признае, че тази деятелсност е била от най-трудните, затова и утрешният юбилей трябва да се отпразнува по най-тържествен начин, за да засвидетелствуваме на Негово блаженство, че ценим тежките изпитания, които е претърпял на своя висок пост. Нека Всевишний да продължи дните му, за да празднуваме още един такъв юбилей на деятелността му".

За съжаление, празничното настроение около честването на юбилея на Йосиф І е помрачено от печално приключилата Фирмилианова афера, с която в Скопие се назначава сръбски митрополит. По повод престъпната отстъпчивост на правителството на Стоян Данев Гудев публикува статиите “Луди ли са, или предатели?" (бр. 449 от 29 април 1902 г.) и “Предателството извършено" (бр. 454 от 10 май 1902 г). За нас е по-интересен първият материал, в който звучат пророчески обощения: “Такива управници, които ръководят съдбините на страната по заповед от коя да е друга държава, или са луди, или са предатели. Но когато те се опитат да приложат лудините или предателствата си, когато посегнат на знаменосеца на българското единство, българският народ ще помете от министерските кресла нищожествата, които тъй леко си играят с народните интереси".

Както вече посочих, Петър Гудев продължава публицистичните си изяви и след като напуска премиерския пост. Във вестник “Нов век" (бр. 1393 от 8 декември 1908 г.) помества полемичния текст “Пропорционалното представителство", подписвайки го “Млад професор". Вероятно тази тайнственост и анонимност му е била необходима, за да може по-убедително да разкритикува реформата, която демократите провеждат с въвеждане на пропорционалната избирателна система.

Склонен съм да приема, че Гудев е автор и на публикацията “Фалшиво факсимиле против Стамболова", появила се в бр. 1523 на “Нов век" от 2 ноември 1909 г., в която, полемизирайки с в. “Реч", безапелационно посочва: “Факсимилето (на писмото на Стамболов от 9 септември 1888 г. до Антон Теохаров за помирение с Русия - б.м.), с което “Реч" иска да заблуждава обществото, е една мръсна и груба фалшификация".

По време на Първата световна война и след като вече е оправдан от Втория Държавен съд, д-р Гудев отново активно се включва в политическия живот на страната. Осъзнавайки тежките последици от разцеплението, което д-р Генадиев е направил в Народно-либералната партия, през лятото на 1915 г. той взема страна в проточилия се конфликт и подкрепя фракцията на Добри Петков. В интерес на истината тя има по-голямо влияние сред партийните структури в страната, а и в коалиционното правителство на д-р Васил Радославов. Плод на неговия осъзнат избор е статията “Нашата задача" (бр. 1888 от 5 юли 1915 г.). Тя не е подписана, но може да се твърди с голяма доза сигурност, че неин автор е д-р Петър Гудев. С много болка и искрен патос той разкрива пред симпатизантите и съмишлениците си пътя, по който е поел, и причините, довели го до лагера на Добри Петков: “Борбата против Генадиев се води от нас на чисто принципиални начала и изключително в интереса на България. В тази борба няма абсолютно никакви явни или потайни домогвания за удовлетворение на каквито и да било частни амбиции. Не се гони разцеплението на партията, което искрено не желаем, а напротив, иска се нейното заздравяване, нейното засилване, нейното сплотяване, нейното тържествуване въз основа на същите ония начала, които великия Стамболов ни завеща тъкмо преди 20 години".

Съвсем логично е Гудев да е автор и на юбилейния материал “Стефан Стамболов", писан по повод 30-годишнината от смъртта на бележития ни държавник и появил се в сборника “Стефан Стамболов и делото на стамболовизма. 1895 - 1925". Вероятно това е една от последните му публицистични творби, написани от него.

Обобщавайки постигнатото от д-р Гудев в сферата на журналистиката е резонно да се отбележи, че той в продължание на десетилетия добросъвестно и последователно защитава принципите и добродетелите на Народно-либералната партия, бичува недостатъците и слабостите в държавното управление, доказвайки на дело, че за него, както и за мнозинството от съмишлениците му, отечествените интереси са винаги по-важни от партийните и личните.

БЕЛЕЖКИ

1. Фототипно издание от 1994 г. [обратно]

2. Пак там. [обратно]

3. Фототипно издание от 1997 г., с. IV, предговор. [обратно]

4. Пак там, с. IX. [обратно]

5. “История на Източния въпрос", с. 557. [обратно]

6. “Социализъм", С., 1905, с. 36-37. [обратно]

7. “Против пропорционалната система", С., 1906, с. 36-37. [обратно]

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 18.02.2002
Борислав Гърдев. Доктор Петър Гудев - политик и държавник. Варна: LiterNet, 2002