Данните за живота и постигнатото от д-р Петър Гудев трябва да се събират бавно, упорито и скрупольозно. Източниците не са малко, но се броят на пръсти обективните, качествените, пълноценните.

Д-р Петър Гудев има действително необикновен живот - ползотворен, ярък, пълен с амбициозни усилия и несправедливи огорчения. Той е от белязаните от съдбата, а пътят му на реализация удивително напомня Захарий Стояновият. Вероятно и затова е еднаква партийната им принадлежност.

Гудев се ражда на 13 юли 1862 г. в малкото селце Градец в семейство на неграмотни родители, в къща, чийто единствен прозорец е дупка в покрива. Основното си образование получава в своето родно село. Априлските бунтове от 1876 г. му попречват да стане овчар в Добруджа, но все пак успява да си намери работа като абаджийски чирак. През 1879 г. е вече в Сливенската гимназия, която след пет години завършва като първенец. Назначен е за учител в Хасково, а след това и в българската гимназия в Битоля.

След Съединението от 6 септември 1885 г. постъпва в дружината от доброволци - ученици и учители - “Ученическия легион", с която участва във войната срещу сръбския нашественик /2-15 ноември 1885 година. В този легион е и бъдещият стамболовистки лидер и подпредседател на XIII, XVI и XVII ОНС д-р Иван Ст. Момчилов/. От убеден русофил след опита за преврат на 9 август 1886 г. става последователен русофоб. Документ за тази негова еволюция се явява брошурата му “Време е да видим Россия освободи ли ни?", издадена в Русе през 1887 година. През есента на същата година заминава за Франция с цел да реализира мечтата си за висше образование /за което Джендо само може да му завижда. "Любопитно е, че д-р Петър Гудев, като студент в Париж, посрещна председателя на V ОНС Захарий Стоянов във френската столица и по стечение на обстоятелствата, го придружава в последните два дни от живота му - 1 и 2 септември 1889 г., когато медвенският летописец внезапно умира"¹/. Завършва право с докторат и постъпва на работа в Министерството на народното просвещение при Георги Живков. Проявява се като съвестен и талантлив проучвател на българските старини.

В книжки 6, 7, 8 от 1891-1892 г. на най-престижното тогава българско научно списание “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина" публикува своите студентски изследвания върху българския ръкопис “Четвероевангелие" - пазен в Бритиш музеум, и върху българския превод на “Манасиевата хроника", съхранявана в библиотеката на Ватикана. /Много преди “непрежалимата" Людмила Живкова и нейното “Четвероевангелие на цар Иван Александър" от 1977-1979 г./.

Това са безспорно ценни и основополагащи научни усилия. Гудев има усет за значимостта на “Българския ръкопис във Ватикан" /книжка 6/, посочвайки за “Преводчика Българин" - “тези му миниатюри и забележки съставляват същинска цена на ръкописа, защото като нямаме своя хроника, която да описва станалите събития от българска гледна точка зрение, принудени сме да черпим сведенията си главно от византийските учени, както са направили и старите чужденци писатели, в които се среща нещо върху старото българско царство"², а рисунките “на нищо не отстъпват на рисуваните в същото време в Цариград, което показва, че у нас това изкуство е стояло на равна нога с това у византийците."³

Още по-впечатлен е от Лондонското четвероевангелие, цитирайки преведените от него откровения на лорд Кързон: “Нигде другаде в Левант не можах да видя една подобна книга. Аз без малко щях да падна от стълбите, дето се бях покачил, при откриването на един тъй извънреден том. Видях, че тези книги се пазят с една извънредна грижа."⁴

И в тази си разработка /книжка 8/ д-р Гудев акцентува на непреходното за нас - “Истинското значение е в изображението на всяка страница, особено първите две - с фамилията на самия цар, по чиято заповед е направен преводът" /от Симеон Мних/. Затова и посочва, че ръкописът е оценен на 1000 британски лири⁵, като подобно на превода на Манасиевата хроника, за която твърди, че е направен между 1356 и 1362 г. /тъй като приема, че цар Иван Александър умира през 1362 г./, определя датировката и на Четвероевангелието - не през 1353 г. както е прието до него, а 1356 г., както се утвърждава след това, като ръкописът /след Симеон Мних/ го пише йеромонах Гаврил, за да го предаде във Влахия, докато е в манастира “Св. Павел".

"Ръкописът не стига до предназначението си, тъй като лорд Кързон го взема от същия този манастир “Св. Павел" през 1837 година"⁶.

Освен “Четвероевангелието" под № 153, Гудев описва още два славянски ръкописа от Кързоновата сбирка - Четвероевангелие под № 152 - “с разкошна външност, прекрасно изписан и украсен, писан в църквата Св. Никола и Св. Теодор в Серес по времето на сръбския патриарх Йоаникий и на сръбския цар Стефан I и жена му Елена през 1355 г."⁷ и Четвероевангелие под № 151 в каталога на сбирката, препис от евангелистите, “писан в град Видин по заповед на видинския митрополит Данаил в дните на цар Йоана Александра и престолонаследника Страшимира"⁸, най-вероятно през 1348 г., като оценката му е, че този ръкопис “съвършено бледнее при първите два", тъй като е “без нито едно какво да е изображение" и е сътворен “за употребление в църковната служба".⁹

Заниманията на д-р Гудев не са в рамките на изкуствоведския или културоложки анализ, но безспорно подхожда към задачата си отговорно и мотивирано - като истински учен. Целта му /вкл. и чрез преводите от английски, гръцки и старобългарски/ е преди всичко популяризацията и адекватната оценка на уникални и изключителни като качество старобългарски паметници. По този начин той доказва, че и в мрачните средни векове /в частност Х век/ в България има традиции и в превода от гръцки, калиграфирането на меродавни текстове и тяхното художествено илюстриране. Така се пробужда патриотичната гордост у населението, съзнанието за древните културни домогвания по нашите земи, като съществено се споява прекъснатата приемствена връзка между старата и новата българска литература, подплатена от актуалната за времето, но все пак приглушена антируска риторичност /акцентът върху похода на киевския княз Светослав и завоюването на Източна България, при което “навсякъде земята е покрита с мъртви" - в “Българския ръкопис във Ватикан"/.¹⁰

Студиите на Гудев са свидетелство както за неговата компетентност, така и за рядко срещаното желание /чрез съзнанието за призваност!/ безкористно и почтено да се подпомага развитието на науката и културата в наскоро освободена България.

Поместването им в Министерския сборник не е толкова от конюнктурни /теснопартийни/ съображения, колкото знак за тяхната навременност, обективност и научно-обществена значимост. С тях Петър Гудев на дело подпомага усилията на Стамболовото правителство в укрепване и издигане културното равнище на страната, за да може тя и чрез такива изследвания да се мери с най-напредналите и с традиции държави в Европа. /Така постъпва и Димитър Маринов със своята “История на българската литература" от 1887 г./. Слабостите и недостатъците им са също белег на времето, на недоизградените институции, липсващи архиви и традиции, малко подготвени специалисти и нефункционираща на практика методика - примерно за точното и правилно посочване годината на изследваните ръкописи.

Непреходното в тези издирвания остава и има пионерско значение за родната наука, за полагащите основите си дисциплини - старобългарска литература и средновековна родна история.

Приключил на този етап с научните си дирения, д-р Петър Гудев се отдава на адвокатска практика от 1894 до 1906 година в София, като същевременно е и кореспондент на най-авторитетната световна информационна агенция “Ройтерс" /подобно на Захарий Стояновите публикации в “Таймс"!/ и редактор на партийния орган “Нов век" - 1901-1902 година. Препитава се и като частен учител по френски език.

Активно се включва в политиката от изборите на 18 ноември 1896 г. за IX ОНС, когато въпреки народняшкия терор става народен представител /такива известни опозиционни дейци като Петър Пешев и Юрдан хаджи Петков Тодоров тогава не са избрани/. Той е депутат и в X, XI, ХІІ и XIII ОНС, чийто председател е от 17 октомври 1905  до 2 март 1907 г., след което от 3 март 1907 до 16 януари 1908 г. е премиер.

На 16 януари подава оставка, като успоредно с разпускането на парламента /18 април 1908 г./ се завръща към журналистиката /още през 1905 г. публикува брошурата “Социализъм"/, помества под псевдонима Б. Петвеков капиталния си труд “Историята на източния въпрос преди освобождението на България" /1908/, както и актуалната студия “Против пропорционалната система" /1909/. Инициалите на псевдонима Б. П. откриваме и в статията от 1914 г. “Русия, Цариград и независимостта на България", публикувана в сборника “България и интригите на Русия", посвещава три години - 13 февруари 1911 - 24 юли 1915 г., за да се защити от обвиненията на II Държавен съд, че е корумпиран.

След реабилитирането му от XVII ОНС се завръща в политиката, а като публицист напомня за себе си със статия в сборник, посветен на 30 години от смъртта на Стамболов /1925/, с том I от последния си капитален труд “Политическия строй" /1931/ и с варианта-добавка “Работата", посветен на “нашите студенти" /1932/, с който се явява самобитен сторонник на физиологичната теория за управление на обществото. Напуска този свят на 7 май 1932 г., ненавършил 70 години, като на погребението му “по негово желание, не били носени ордените му и не се произнасяли речи".¹¹

В тази връзка в. “Зора" в бележката “Скръбна вест", брой 3853 от 9 май 1932 г., отбелязва пределно лаконично - [умира] “на 7 май 1932 г. след пладне, след кратко боледуване".

Тленните останки на покойния ще се вдигнат от дома му, бул. “Фердинанд" 74, в понеделник 9 май 1932 г. в 10 часа преди пладне. Опелото ще се извърши в църквата “Св. Седмочисленици".

За смъртта на Гудев съобщават накратко и други водещи столични издания. Вестник “Знаме" в бр. 101 от 9 май покрай подробното отразяване на XII конгрес на Демократическата партия посочва, че бившият политик е починал от сърдечен удар, а в. “Мир", бр. 9549 от 10 май 1932 г. дори се присъединява към “скръбните симпатии" на настоятелството на Софийското ловно дружество “Сокол", определяйки Петър Гудев като “незаменимия другар, отличен ловец и общественик"...

БЕЛЕЖКИ

1. Тодор Ташев, "Животът на Летописеца", т. III, "Захарий", Пловдив, 1989, стр. 269-272. [обратно]

2. СбНУ, 1891, кн. 6, с. 315. [обратно]

3. Пак там, с. 315. [обратно]

4. “Български ръкописи в библиотеката на лорд Зауч", СбНУ, 1892, кн. 7, с. 161. [обратно]

5. Пак там, с. 162. [обратно]

6. СбНУ, 1892, кн. 8, с. 154. [обратно]

7. Пак там, с. 163-164. [обратно]

8. Пак там, с. 167. [обратно]

9. Пак там, с. 166. [обратно]

10. Пак там, с. 340-341. [обратно]

11. Биографична бележка към “Време е да видим Россия освободи ли ни?", С., 1994, на Александър Миланов. [обратно]

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 18.02.2002
Борислав Гърдев. Доктор Петър Гудев - политик и държавник. Варна: LiterNet, 2002