ПАМЕТ ЗА СТЕФАН ДИЧЕВ

Борислав Гърдев

web

На 9 януари се навършиха 90 години от рождението на един от най-обичаните и популярни български писатели - Стефан Дичев.

Роден и израсъл в старопрестолния град, Дичев завършва гимназия във Велико Търново през 1938 г., след което следва строително инженерство в Чехия. Завършва право в Софийския университет през 1943 г. Известно време се увлича от политикономически науки, след което се отдава на писателска и редакторска дейност. Той е директор и един от създателите на поредицата "Световна класика" в издателство "Народна култура", а от 1962 до 1990 г. е основател и главен редактор на много известното младежко списание "Космос".

Още с първия си исторически роман-дилогия "За свободата" (1954-1956) Стефан Дичев печели известност и се утвърждава във фалангата на най-изтъкнатите творци на българската историческа проза. Той съзнателно се насочва към звездните мигове на националното ни възраждане и към неговите герои, бягайки от пошлостта и скудоумието на съвременността, лансирайки примери на безкористна саможертва и неподправено-искрен патриотизъм, така необходими на младите хора у нас.

Творческото развитие на Ст. Дичев следва еволюцията на българската историческа проза от 50-те-90-те години на миналия век. В него много ясно се откроява смяната на оптиката - от илюстративно-приключенско четиво към философско-екзистенциално преосмисляне на историческите събития. Още в "За свободата" Дичев експериментира с модела на романа-епопея, съчетавайки особеностите на историко-документалната хроника с полифонично-плуралистичната визия на повествованието. Така в хода на разказа писателят експонира няколко гледни точки, а за собствената си оценка запазва координиращо-обобщаваща функция. Белетристът постига определен успех в майсторското панорамно отразяване на епохата и в проникновеното пресъздаване на образите на водещите исторически фигури като Раковски, Левски, Ботев, Христо Иванов-Големия, Найден Геров, Иванчо Хаджипенчович и други.

В следващите си романи и повести, подобно на Емилиян Станев, писателят свива обема на интерпретираните факти и събития, създавайки кондензирани, но увлекателно написани творби, в които фикцията и художествената инвенция абсорбират реалните действащи лица и участието им в историческия процес, като интересът на художника е насочен към вътрешния свят, мислите и чувствата на героите, към личната им участ.

Борбите за национално освобождение се претворяват със средствата на приключението, екзотичния разказ и екшъна, при което чувствително нараства тежестта на комиксовия елемент, натоварен с допълнителен драматичен патос - "Рали" (1960), "Пътят към София" (1962), "Младостта на Раковски" (1962), "Ескадронът" (1968), "Крепости" (1974), "Съдбоносната мисия" (1978), "Среща на силите" (1978).

Увлечението му по героико-приключенската естетика закономерно довежда до провала с "Неуловимият" (1976), новелистичен вариант на 4 от епизодите на скандално известната тв серия "Демонът на империята" (1971), в която Левски като романтичен разбойник раздава правосъдие и подлудява султановата полиция н цяла Румелия.

Днес е избледнял споменът за този гаф, но през 1971 г. фриволно-атрактивното представяне на образа на Апостола предизвика обществен скандал, уязвил чувствително имиджа на твореца Стефан Дичев. Може би неуспехът на сериала на Вили Цанков идва закономерно и като коректив за писателя. Увлечението по приключенската фабула минава на заден план, откроява се насочването на Стефан Дичев към психологическо-драматичния роман, към усложнената сюжетна структура, към увереното разкриване на персонажите в условията на екстремно-трагични колизии и стълкновения.

Първата успешна стъпка в тази насока е романът "В лабиринта" (1977), а категоричното завоевание се оказва "Подземията на Сен Жан д`Акр" (1988).

Стефан Дичев опитва силите си в очерковата повест - "Първа българска легия" (1960), в драматургията - "Отвъд отчаянието" (1978) и "Суровото време" (1981, за тв театър), както и в киносценаристиката - "Демонът на империята" (1971), "Рали" (1978) и "Пътят към София" (1978), дело на Вили Цанков и Николай Мащенко, като през 1982 г. с подчертан пиетет и доста сполучливо Владислав Икономов екранизира приключенския му роман за Цариградската конференция "Среща на силите".

И когато всички смятаха, че писателят (ако и да има преводи на английски, немски, руски, испански, полски, чешки, словашки и други езици) се е изчерпал и че няма какво повече да предложи на читателите и специалистите, дойде най-голямата изненада и заслуженият му триумф - трилогията "Завоевателят на миражите" (1993-1994), излязла в цялостен вид през 1999 г., плод на над 20-годишен упорит, къртовски труд.

За Александър Македонски - тема-мечта и блян, са писали и други български прозаици - сещам се веднага за "Александър Македонски" (1944) на Яна Язова, чийто роман писателят добре познава, но трактовката на Стефан Дичев е най-зряла, най-ярка и концептуално безупречно осъществена. Проучил основно всички важни изследвания и източници, свързани с живота на Александър Велики, осъществил експедиция по стъпките на великите му завоевания, с очудващ ентусиазъм и майсторски овладян професионализъм, характерен за големия творец, Стефан Дичев претворява със замах и мотивиран критицизъм епохата на създаване на Александровата империя, в която бляновете му за обединение на античния свят се осъществяват "с огън и меч", а добрите намерения и желания за социална хармония и разбирателство между народите водят до утвърждаване на диктатура, първообраз на тоталитарните държави на Ленин, Мусолини, Хитлер, Сталин и Мао. В това се крие евристичната сила на романовата поредица, а сложно и драматично изграденият образ на "завоевателя на миражите" Александър Македонски остава сред най-ценните и представителни достижения на българската историческа проза.

...Уви, Стефан Дичев не довърши амбициозния си замисъл до успешен финал.

При работата по третия том той почина на 27 януари 1996 г.

Ценейки и уважавайки неговото творчество, аз бях написал подробен портрет, посветен на неговата 75-годишнина.

Той излезе във великотърновския вестник "Борба" и се оказа, че е четен от именития ни писател.

Установихме писмовна кореспонденция. Към втория том на "Завоевателят на миражите" той написа кратко посвещение - "На г-н Борислав Гърдев - с благодарност, приятелски спомен от автора, февруари 95 г."

Учтиво ме покани да го посетя в софийския му дом.

Аз обещах и смятайки, че времето е на моя страна, отложих ходенето си до столицата за февруари 1996 г.

След като научих за ненадейната му кончина, се почувствах ограбен от съдбата.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.01.2010, № 1 (122)