ПЕТЪР СТОЯНОВ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЙОРДАН ВАСИЛЕВ

Борислав Гърдев

web

Президентският мандат на Петър Стоянов (22 януари 1997 - 22 януари 2002 г.) e привлякъл вниманието на известния ни литературовед, журналист и политик Йордан Василев.

Изчетох с интерес двата тома на "Това се случи пред очите ми" (2012; 2013) и мога уверено да заявя, че задачата, с която се е заел Василев, е отговорна и благородна, а той се е справил коректно, съблюдавайки историческата правда.

Йордан Василев е пряк участник в описваните събития, той предлага за зам.-министър на правосъдието Петър Стоянов на 8 ноември 1991 г., лично участва в протестите след 10 януари 1997 г., като дори получава инсулт след края на един от тях, синът му Ивайло отразява конфликта по "Дарик" радио, след това е тв кореспондент в Белград, поради което е логично да ги разкрива и пристрастно - без да крие симпатиите си към своя герой и представляващата го тогава политическа сила, но същевременно и като е максимално точен при боравенето с фактите и документите.

Василев цитира основно текстове, публикувани във в. "Демокрация", което е логично, но същевременно обръща внимание на отношението към Стоянов в "Дума", "24 часа", "Труд", "Стандарт", във водещите западни издания ("Монд", "Вашингтон пост"), представя и изказвания на участници в събитията (Нери Терзиева, Христо Марков, Иван Станчов, Младен Влашки, д-р Жельо Желев).

Така, вкарвайки и носталгичната струя на личния спомен, успява да реконструира панорамата на едно не толкова отдавна минало време, чиито герои вече са позабравени, но време, в което у нас е имало цели, идеали, мечти и копнежи, които 10 години по-късно са безвъзвратно изчезнали.

Повествованието следи процеса от номинирането на Петър Стоянов за един от кандидатите на опозицията, заедно с действащия тогава президент д-р Жельо Желев, на 6 март 1996 г. и приключва с напускането на президентството на 22 януари 2002 г.

Скрупольозно и вещо са припомнени всички важни стъпки в кампанията на Стоянов, статиите, речите и интервютата, които дава и преди, и след като е избран за президент.

Изтъкват се неговите основни качества, с които изпъква като нов лидер и политик от демократичните сили, адекватен на евроатлантическите изисквания в края на миналия и началото на новия век.

Не се забравят важни икономически и политически срещи, които е осъществил и в които е бранил интересите на страната, както и достойнставата му, с които рязко се разграничава от тогавашната и сегашна политическа класа у нас - бягство от грубата партизанщина и корупционните практики, патриотизмът, диалогичността, модерната визия за бъдещето на България в европейския контекст.

Припомня се дебело приносът му за гражданския мир на 4 февруари 1997 г., когато и като юрист се движи по ръба на закона, тъй като според чл. 99 от конституцията е трябвало да представи в парламента правителството "Добрев" на БСП, но съзнавайки добре, че това означава пламване на гражданска война, предпочита да свика Консултативния съвет по национална сигурност, след който в 18,50 часа на същия ден, с приключил седемчасов маратон, обявява на протестиращите граждани края на политическата криза.

Не са забравени посещенията му във Вашингтон - 11 февруари 1998, и Москва - 27 август 1998 г., гласуването от парламента на въздушния коридор за акцията на НАТО в Косово на 26 март 1999 г., както и сблъсъците му с ръководтвото на СДС в лицето на Иван Костов, тръгнали след срещата със синята парламентарна група в НС на 3 ноември 1998 г. и кулминирали в прочутата фраза от 19 април 2000 г.: "Иване, кажи си, те ще те разберат!", и прочувствената елегия за разбитите авари, изпята на 18 юни 2001 г. след загубата на праламентарните избори за 39 НС.

Авторът подробно коментира рискования ход на Стоянов от 5 ноември 2001 г., когато попада в клопката на съперника си ген. Богомил Бонев в тв дебат при отсъствието на Първанов и изнася пред сащисаната аудитория класифицирана информация за тъмната страна от дейността на ексвътрешния министър, оправдавайки го, че като притиснат в ъгъла, има право на защита, която не снижава прехваления му рейтинг.

Той размишлява и за незавидната съдба на Стоянов, който в моите очи олицетворява Рицаря на крушението в родната ни политическа реалност, особено в неуспешната кампания от ноември 2001 г. за втори президентски мандат, когато е изоставен като ненужен и безполезен и от СДС, и от НДСВ, което неизбежно води до катастрофата му на 18 ноември 2001 и загубата от лидера на БСП Георги Първанов.

Книгата на Йордан Василев се чете на един дъх като документален трилър, тя е полезна и навременна за всеки българин, интересуващ се от близкото минало на страната си.

Запълва и една празнина от точно такъв тип литература, в която трябва да се чувства живото дихание на епохата и обективно и атрактивно - в стила на Симеон Радев или Димо Казасов - да се възкресяват важни страници от родната ни история.

С "Това се случи пред очите ми" Василев изпълнява и още една задача, за която с болка говори Петър Стоянов - че след като демократичната общност загуби икономическата и политическата битка е на път да изгуби и сражението за близката ни история.

Книгата предизвиква поток от съпоставки и нерадостни мисли и обобщения.

Неизбежно е да се свърже съдбата на Стоянов с тази на Росен Плевнелиев.

Резонно е да се замислим защо пропиляхме българската си мечта и кой е виновен за това?

Защо така се стече съдбата на Петър Стоянов?

Защо хрониката на неговия единствен президентски мандат е изпълнена с горчива носталгия?

Защо след 22 май 2007 г., когато доброволно напусна лидерския пост на СДС и парламентарната банка, печели овации в руслото на голямата европейска политика като президент на Центъра за глобален диалог и сътрудничество във Виена от 20 май 2011 г., без да бъде пълноценно ползван у нас, ако не броим подхлъзването му като евентуален кандидат за шеф на КС от 20 ноември 2012 г., заради което СДС вече изчезна от голямата политическа сцена?

"Това се случи пред очите ми" е поучителен урок за всеки действащ български политик, за това как трябва да се развива и реализира и къде е пределът на неговия потенциал, ограничен в рамките на политическата сила и средата, която го е създала.

Петър Стоянов като нестандартен обществен деец изживя своите звездни мигове, но и потресни разочарования и е жалко, че авторът не е успял да го накара по-подробно да коментира описаните събития.

Този неизбежен субективизъм би подействал стимулиращо на текста, би го направил още по-интересен, любопитен и автентичен.

Така печели читателски симпатии Пол Джонсън, който в биографията си за Чърчил от 2009 г. не само го цитира, но и разказва за съвсем лични срещи, след които пази като скъпоценен подарък недопушената пура от великия лидер.

И още нещо на финала - необходимо е да отдадем заслуженото на редактора Румен Леонидов и за подреждането на текста, и за неговото проникновено осмисляне с коментари и послеслов, чрез които смело мога да заявя, той се явява не само съмишленик, но и в определена степен съавтор на Йордан Василев при пресъздаването на времето, в което Петър Стоянов бе безспорният авторитетен лидер на България в Европа и света.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.05.2013, № 5 (162)