Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

МОИТЕ СРЕЩИ С ГЕОРГИ МАРКОВ

Борислав Гърдев

web

І.

Срещите ми с големия български писател и дисидент се оказаха объркани, нерегламентирани, но винаги желани.

Аз и досега смятам, че той е от малцината ни творци (Хайтов, Радичков, Генчо Стоев, Йордан Вълчев, Станислав Стратиев), способен да ме накара да чета родната литература, създавана през 60-70-те години на ХХ век, която в по-голямата си част е скучна, фалшива и монотонна.

Интересна и необичайна съдба има Марков при рецепцията му у нас. Бърз и категоричен успех в началото - 1957-1968, обструкции през 1969 г., забрана за 20 години, реабилитация, естествено, посмъртно, на 28.ХІІ.1989 г. и на 28.ХІІ.2000 г. - първия път за възстановяването му в редовете на СБП, а втория, за да се удостои с орден "Стара планина", І степен; бум на интереса към творчеството му през 1990-1991 г., затихване докъм 1996-1997 г. и отново изблик на популярност и уталожване на страстите в началото на новия век.

Сигурен съм, че за адекватното възприемане на Марков е нужно цялостно познаване на творчеството му. Само тогава може да се отсее ценното и значимото от конюнктурното, непреходното от злободневното. Така се случи при мен, че опознаването и изчитането на Г. Марков протече на етапи, непоследователно, с времеви интервали.

Първоначално Марков за мене бе едва ли не мит на нелегалната, подмолна литература. Без да бях чел негова книга, аз, прехласнат, слушах предаванията му по "Свободна Европа" от моя любим ВЕФ, като тръпнех заглушителите да не пресекат напълно характерния му възглух, но въздействен глас. Било е 1978 г. Успоредно с изследването на Владимир Костов "Социализмът в България - опит за равносметка" и с безвкусните фейлетони на Велко Верин (Димитър Инкьов) за Мукава Захов по Станцията, Марков четеше своите "Задочни репортажи за България". Тогава слушах цикъла му "Срещи с Тодор Живков", направил ми изключително впечатление като контрапункт на образа на вожда, внушаван ни от официалната пропаганда. По това време Георги Марков прочете и романа си "Великият покрив", като дебело подчерта, че това е последният вариант на епоса му, вгорчил живота му в България още през 1963 г. Шок бе за мен известието, че той е прострелян със сачма на моста "Ватерло" на 7.ІХ.1978 г. - рожденият ден на Живков, когато е отивал на работа в Би Би Си и е умрял четири дни по-късно в болницата "Сейнт Джеймс", ненавършил 50 години, тъй като е роден на 1 март 1929 година в Княжево.

Днес тези факти може би звучат протоколно и стандартно, но преди четвърт век бяха първите предупредителни знаци, че в социалистическата ми родина не всичко е наред, че в нея има криза на моралните ценности и че рано или късно най-прогресивният строй ще отиде в небитието, щом се опитва да заглуши гласа на своите писатели, щом се бои от тях и бърза да ги убие. Тогава, в мрачните септемврийски дни на 1978 г. разбрах още, че Георги Марков съвместно с Дейвид Филипс е написал и сатиричен роман на английски език "Достопочтеното шимпанзе", чието издаване предстоеше. Случи се така, че след шест години попаднах в компанията на привлекателна госпожица с родители от номенклатурата, която естествено знаеше английски език, беше чела Георги Марков, а на всичкото отгоре имаше екземпляр от "Достопочтеното шимпанзе". Аз си знам какви усилия и унижения ми коства получаването на книгата, както и четенето й чрез превод, който скъпата тогава на сърцето ми Д.Б. великодушно осъществи.

Все по това време - 1983-1984 г. с изненада щях да науча, че образът на Богдан Велински от най-популярния български ТВ сериал е създаден не от Павел Вежинов, а от същия Георги Марков, напуснал родината си на 15.VІ.1969 г. преди примиерата на ТВ сагата (20.VІІ.1969 г.), поради което не само че не получава полагащата му се Димитровска награда, но и името му доскоро бе изличено от списъка на авторите на сценариите за епопеята на Неделчо Чернев и Любомир Шарланджиев.

Така, стъпка по стъпка, книга след книга, години наред редих пъзела около личността и творчеството на Георги Марков, проучвах обстойно биографията му (завършва "Индустриална химия" във ВХТИ - София през 1950 г., работи като инженер-технолог в ДИП "Победа" и ДИП "Стинд", преподава в Техникума по керамика и стъкло в София през 1952-1958 г., пенсионира се по болест през 1959 г., работи като редактор в издателство "Народна младеж" 1962-1969 г.), четях една по една книгите му, попаднах и на текстовете на четири от неговите пиеси, гледах и двата филма, на които е сценарист и като че ли успях да си изградя една обхватна представа за явлението Георги Марков.

ІІ.

Георги Марков е роден разказвач. Зад тази банална фраза се крие категорично доказана истина. При него не личи чиракуването. С еднаква увереност и убедителност пише разкази, новели, повести, романи, пиеси, есета, критични статии. При това ги създава увлекателно, ефектно, мотивирано, не изневерявайки на натюрела и световъзприятието си.

Познавачът на творчеството му сигурно ще забележи, че това, което е създал в България до 1969-1970 г., чувствително се различава от онова, което твори в Англия, без непременно да акцентуваме (по примера на Яворов), че и при Марков има два периода в неговото развитие, като в първия той е едва ли не апологет на социализма, а във втория се превръща в нашенския Солженицин. Този проблем съществува. Той не бива да се заобикаля или интерпретира едностранчиво. Спасението е в прилагането на конкретно-исторически подход, познаването на условията за живот и творчество в Тодор-Живкова България в годините на първото размразяване и застоя - 1957-1969, в осмислянето на пътя, изминат от Марков и отразен в книгите му до 1969 г. включително.

Георги Марков е рожба на Хрушчовото затопляне. Всички успехи и абсурди на онази епоха на "топене на ледовете" намират отражение в ранното му творчество - от научно-фантастичния роман "Победителите на Аякс" (1959), излязъл почти едновременно с "Атомния човек" (1958) на класика Любен Дилов, до "Жените на Варшава" (1968) и ако щете пиесата-притча "Архангел Михаил" (1970). Дори когато влиза в ролята на либерален критик на системата на социализма от западен тип в задочните си репортажи и литературни есета, в него пак се чувства интелектуалеца - идеалист, формирал се след ХХ конгрес на КПСС.

Георги Марков е майстор на разказа. Той дебютира с разказа си ("Рекордьорът на уиски", 7.VІІ.1951, в. "Народна младеж") и не му изневерява до средата на 70-те години. В тесните рамки на кратката белетристична форма той винаги успява да изгради характери, да създаде атмосфера, да изплете интересна интрига, вкарвайки в нея важен конфликт предимно от нравствено-екзистенциален характер. Това се чувства безапелационно в "Единственият ден" (от сб. "Анкета", 1960), където вещо разкрива преживяванията в последния ден от живота на болния от рак директор Астаров, установил, че е загубил завинаги любимата си Вера, омъжена в Бургас, а и почти всички разкази от сборника "Между нощта и деня" (1961). В него има блестящи етюди от болничната атмосфера, която винаги ще присъства в творчеството му, като "Розата", "Майки и синове" и особено "Смърт и живот", в които ставаме свидетели на покъртителната и жизнено правдива сцена на раздялата на двама съпрузи Савов и Тони в болничната стая, където "думите му идват сами. Гласът му стихва в нежни ласки, ту зазвучава възторжено и бодро, ту трепетно мълви. Той дълго й приказва за богатството, с което се е изпълнила душата му. И както й разказва така, унесен в своето възрождение, той не усеща кога настъпва нейната смърт."

Естествено в "Между нощта и деня" има и концесии на системата - "Момчето" (безпризорното дете, което под грижите на директорката на завода става човек и извършва подвиг, за което е наградено с нов родиоапарат), "Завръщането на Стоян" (описващ терзанията на работника Пешо до срещата му с неговия приятел Стоян, който вече е станал инженер и началник, но все така продължава да го уважава и почита), но не бива да забравяме, че дори и да има конюнктурни мотиви при написването им, у Марков все още се чувства непосредствено пулсът и патосът на героичната романтика и лиричното отразяване на годините, "когато се наливаха основите". Вероятно днес констатацията за близост в ранното творчество на Марков с това на Пеньо Пенев би предизвикала горчиво-иронични коментари, но то е факт и не бива да се игнорира с лека ръка.

Марков не изоставя разказа и в най-физиономичната си и прецизно структурирана книга, издадена в България "Жените на Варшава" (1968). И тук той е поместил четири творби, като на мен най-силно впечатление ми правят "Подялба на вещите" - изящен психологико-екзистенциален етюд за раздялата на двама съпрузи, при която мъжът великодушно предоставя вещите си на своята бивша жена и застанал сам в оголената стая, се пита тревожно: "А кому да остана аз?"; и особено "Жена", прекрасно написаният антивоенен разказ, в който последните сражения от войната в Унгария през пролетта на 1945 г. са умело подбран фон, за да се разкрие драмата на чипоносия Апостолов, хуманист и идеалист, жертвал живота си за спасяването на красива унгарка, оказала се в последствие кукла...

И в "Задочни репортажи за България", покрай актуалните есета и критики, Марков не изоставя любимия си разказ. Той ни оставя няколко забележителни образци ("Зимна приказка", "Новогодишни фантазии"), сред които се откроява "Коледен разказ", стоплен от насталгията на младежките спомени от Русе, мемоар за преживелиците на самия Марков и приятеля му Стефан на Бъдни вечер през 1946 г., когато двамата, натъпкани с провизии за гладната зима, попадат в лапите на милицията, от която се измъкват само благодарение на Стефан, заплашил лейтенанта, че ще се оплаче на другаря Младенов от неговия произвол. Забележителен е финалът на разказа, доказващ, че и две години преди ненавременната си смърт Марков си остава сред неговите първомайстори: "Във фургона на товарния влак ни лъхна най-сладката и най-болезнената топлина на земята. Едва когато болките понамаляха, попитах Стефан:

- А кой е този Младенов?

- Де да знам! - отвърна той. - Трябва да има някакъв Младенов, иначе нямаше да ни пуснат!"

ІІІ.

Силните страни на белетристичния си талант Марков разкрива в новелата. Този междинен литературен вид, на границата между разказа, повестта и краткия роман, се оказва любим за писателя и в него той реализира поредица от категорични успехи, а движението от разказа към повестта е разкрито в чист вид в "Майки и синове" от сб. "Между нощта и деня". По същество обемен разказ, той по-скоро се възприема като новела с типично екзистенциален оттенък, носещ атмосферата на Солженициновото "Раково отделение", но с определено по-ведро послание, държащо на изконното преклонение на българина към майката.

В този аспект седемте разказа на синовете за техните майки са необходим сюжетен ход за разгръщане и уплътняване на повествованието, в което всеки от персонажите (Пенчо, Младен, Рафаил, бай Лука и др.) е разкрит като жив и пълнокръвен образ със свой облик и поведение.

Опитът от "Между нощта и деня" Марков използва и по-нататък в творчеството си. Доказателство е сб. "Анкета", писан и печатан успоредно с "Между нощта и деня" (1960-1961). В него качествата на белетриста личат в едноименната новела, която и днес се чете с увлечение, ако и да описва действителност, отминала и забравена; независимо че и конфликтът в нея е от производствено-нравствен характер, непоставящ под съмнение качествата на системата, поради което настъпва и драматичният хепиенд с благородната намеса на старши инженера Петър Данаилов и любимата му Ружа, директорската щерка, стимулирали директора да спаси в последния момент обвинената за некачествената смазка химичка инж. Захариева.

В същия сборник откриваме и една откровено конюнктурна работа - "Последния патент". Тази новела е пример за поръчкова изработка, в която талантът на Марков е използван за сатиричното изобличение на бившия фабрикант Панайот Богданов, мечтаещ 13 години след национализацията на фабриката си да продаде прескъпо на новата власт пазения от него патент за най-хубавата в света суспенсия за производство на жълта боя. Знаем, че блянът му се оказва неосъществен, тъй като в завода (фабриката му е окрупнена) е почнало ново производство на боя, която "тия дни се пуска на пазара".

Образец на хармонично изграден новелистичен сборник, дело на Марков, се явява "Портретът на моя двойник" (1966). С него той започва своя стръмен и опасен път на отдалечаване от догмите на социализма, който ще му донесе и смъртоносната сачма на 7 септимври 1978 г.

Критиката е писала подробно за "Празното пространство" и за "Портретът на моя двойник", разкрила е правдиво експонираната драма на обременените и изпразнени от съдържание инж. Илиев (в противовес на инж. Сомов) в първата и особено на разказвача във втората новела, неразличаващ се съществено от обкръжението си - Хиената и Този отдясно.

Аз обаче имам сантиментални симпатии към "Санаториумът на д-р Господов" - може би заради оригиналния му способ да пресъздаде така необичайно края на антифашистката борба у нас - чрез трогателните усилия на пациентите на прословутия д-р Господов - Гърбавия, Учителя, Философа, Доктора, Педро, с които те се мъчат да спасят живота на ранената девойка - партизанка, като същевременно я укриват и от шефа на санаториума, и от страхливия и подъл подофицер Акрабов, техен събрат по съдба, и от търсещите я жандармеристи. Образът на момичето е ефирен и символичен - той е идеалът на побеждаващата революция, който няма да се опази от новата власт.

Марков разбира, че ходът му е прозирно незащитим и затова прибягва до изключително ефектен финал, в който кара всички участници в драмата да осъзнаят и осмислят жертвата на девойката, загинала за новия живот - при нахлуването на жандармеристи в санаториума Педро, Учителя, Доктора, Философа и Гърбавия изнасят трупа на девойката. "Те тръгнаха из коридора. Педро видя жандармеристите, побледня, очите му светнаха, той се спусна към капитана и като протегна ръце към него, извика страховито:

- Свали си шапката, говедо!

Уплашен от горящия му поглед, капитанът боязливо смъкна фуражката си."

Силно впечатление оставят трите новели от сборника "Жените на Варшава" (1968).

Днес, разбира се, "Голямото подземно бучене" се възприема по-скоро като критика на стила и метода на работа на директора на рудника, а пробивът в галерията (запушен с дружните усилия на работниците, подпомогнати от инж. Филипов и Драган, началникът на техническата безопасност) напомня разтърсващите картини на разрухата от романа му "Великият покрив" (1963), поради което е естествено вниманието ни да е привлечено най-вече от "Асансьорът" и "Жените на Варшава".

"Асансьорът" е типична камерна драма с абсурден оттенък, експонираща нестандартните преживявания на архитекта Лозан и преподавателката по акордеон Стефка в затвореното пространство на спрелия асансьор. В тази необичайна среда типичните до символика образи на мъжа и жената разкриват най-съкровените си мисли и преживявания, стигат и до прага на интимната близост, оказал се непреодолим след поправката на асансьора.

Безспорно най-големия си успех Марков постига в "Жените на Варшава".

Този прекрасен новелистичен роман (имам предвид варианта му от 1971) не е остарял и до днес. Той е спасен от налепите на епохата и господстващия й метод и уверено и модерно разкрива конфликта между поколенията - младия инженер Павел, попаднал в Джендембаир по разпределение и собствено желание за героични изяви, носещ чертите на модерния космополитен характер, чиято еманация са разказаните от него с упоение любовни авантюри с четирите полякини във Варшава - Луиза, Ева, Мария и Барбара, и дядо Йордо - традиционният селяк, носителя на корените и родовата памет, осъзнал, след интимните приключения на приятеля си, които в последствие и сам разказва от негово име съвсем точно, празния си живот, който не може да се запълни нито с официозните репортажи и снимки, нито с ордени, а още по-малко с ежедневните грижи за овцете. Логична е стъпката на прогледналия старец - обесването, логична е и реакцията на Павел - да си тръгне през пустинята назад.

ІV.

Качествата на новелиста Марков ги откриваме реализирани пълноценно и в неговите пиеси. Аз съзнателно се ограничавам до най-добрите, за да изтъкна силните им страни - камерен драматизъм, ярки и нестандартни характери, силен диалог, увлекателен наратив, естествени и непринудени внушения.

"Последният патент" (1965) в значителна степен е подобрена версия на литературния първоизточник, предизвиквайки и днес смях, ако и да се осмиват напразните мечти на един бивш фабрикант.

"Асансьорът" (1967) в най-голяма степен запазва добродетелите на едноименната новела от 1965.

Много любопитен обаче е днешния прочит на "Комунисти" (1969). Абстрахирайки се от еднозначно отблъскващото заглавие, се оказва, че общуваме с документална драматизация, колаж от предсмъртните самооткровения на героите в антифашистката борба, разкрили се в граничния миг преди крачката в отвъдното като самотни и стресирани личности - Боян Чонос, пишещ на майка си, че му е много студено, преди да го обесят, Малчика, искащ два пъти чаша вода, и особено Никола Марков, осъденият на смърт ученик, признал си, че е станал комунист "поради самотата си".

Моят фаворит е безспорно "Архангел Михаил" (1970), при това не само защото с тази пиеса Марков печели награда на Единбургския фестивал (1974). Тя е интересна с драматургичните си достойнства, трагикомичния универсален двубой - дует между държавен служител и хуманиста идеалист, между полицая и лекаря, между Архангел Михаил, в който лекарят лекува пациента си от получената рана, а той за благодарност го разстрелва, а и с това, че пиесата маркира процеса на оттласкване на Марков от българската среда и проблематика (въпреки че се чувства пъпната връв със сценариите му за "На всеки километър" и конфликтът между Деянов и Велински), както и приобщаването му към търсенията и достиженията на модерната западна драма. А може би това е моделът на адекватно написана драматургична творба, към който Марков се стреми близо десетилетие.

V.

Георги Марков проявява афинитет и към филмовия дискурс, поради особеностите на повествователния му стил, носещ органично в себе си драматургичното начало.

"Мъже" (1966) е любопитен опит на писателя не само при екранизирането на най-популярния си роман, не само и защото се мярка на екрана в мимолетна изява, а и за да усетим принципите, от които се е ръководил в сценарната си дейност - ефирно повествование, драматичен конфликт, добре очертани и мотивирани герои и стегнат сюжет, избягващ белетристичния баланс - отстраняването на цялата първа част от романа при киноинтерпретацията му.

Много по-интересни и знаменателни са усилията му в ТВ военно-приключенския сериал "На всеки километър" (1969). Но те са и до голяма степен минирани, защото днес трудно се доказва авторството му - дори и в първите 13 епизода от поредицата. Все пак смея да твърдя, че най-ефектните дирения по пътя на приключенския разказ, загърбващ идеологическите догми ("Рицарски кръст"), а и най-обемните философски внушения в образа на врага - Велински, като умело открит и насочван противовес на нашия супермен Деянов ("Възкръсналият мъртвец") са негово дело. А какъв е щял да бъде по-нататъшният му път - при една осъществила се например екранизация на "Покривът" от Вили Цанков - можем само да гадаем.

VІ.

Георги Марков постига интересни резултати и в романа.

Най-обемната прозаична форма той атакува още през 1959 г. с фантастичния опус "Победителите на Аякс", издържан изцяло в руслото на модните хуманистично-критични послания на ранната соцфантастика, в който конфликтът е свързан със сблъсъка на представителите на човечеството с неподозираната природа на съзвездието Аякс, а героите, представени според изискванията на времето, са предвождани от българския космонавт Михаил Лазаров, подпомогнат в амбициозните си търсения от съветската лекарка Лиза Орлова.

През 1962-1963 постига категоричен успех с младежко-производствения си роман "Мъже", получил наградата на СБП за най-добър съвременен роман и допринесъл най-много за приемането му за редовен член на писателския съюз...

"Мъже" е амбициозен и пробивен роман, писан с цел неговият автор да се хареса и лансира в тогавашната среда и при онези условия. В него отстъпките и концесиите на системата са съзнателно търсени и дори оправдани. Подобно на героя си Младен (най-убедителен и достоверен от тройката) и Марков привидно пее псалми на победилия социализъм, хвали морала на новия човек с единствената мисъл да стане част от привилегирования елит, който след като опознае, да почне да критикува и бичува.

Смятам "Покривът" за най-амбициозен и значим от българския му период. Ако и да е написан по действителен случай - падането на покрива на прокатния цех на ДМЗ "Ленин" през 1959 г., "Покривът" е по-скоро роман-алюзия и алегория. Директно е разкрит конфликтът между репресирания строителен инженер Мартин Димшин и неговия мъчител надзорникът от ДС и ръководител на обекта Иван Донков, привърженик на некачественото, но офанзивно строителство.

Изобличени са жалките фигури на заводските управници от типа на началника на "Личен състав" Патраков, виждащ, че в инцидента "в дъното има вражеска ръчица", а са представени възвисено-романтично работниците, скромните герои на грандиозния градеж (Калоян и останалите младежи от "Второто българско царство", Серафим, Еленко, Валентин, Мишката), докато сгромолясването на "най-хубавия въздушен коридор", "унищожен наполовина, а другата половина е загубила цялата си величественост и красота", е претворено с потресаващ реализъм и апокалиптични мащаби, чрез които всъщност е разкрита не само разрухата, която грози системата, но и фалшивата основа на нейния хуманизъм - тъй като се оказва, че нито един комунист или комсомолец не желае да участва във възстановителните работи, а отново Димшин е този, който тръгва да спасява останките на великия покрив и сам намира смъртта си в тях...

Днес смятам, че този роман изграва съдбоносно значение за Марков. Той го работи с изключителна амбиция цял живот. През лятото на 1978 г., два месеца преди убийството си, чете окончателната му редакция по "Свободна Европа", която благодарение усилията на Цвета Трифонова бе издадена за пръв път на български език в самия край на 2007 г. от издателство "Сиела".

Георги Марков вече има натрупана определена популярност в Англия, появява се първият му роман с английски сюжет и е било въпрос на време превеждането на "Покривът" на английски език. Това именно не може да допусне тоталитарната власт у нас и форсира неговото ликвидиране на моста "Ватерло".

В адекватна сатирично-алегорична гама Марков се движи в "Достопочтеното шимпанзе" (1978). Куриозните обстоятелства, при които се запознах с него, ми пречат сега да бъда по-изчерпателен в оценките си, но смятам, че и в него има страници със суифтовска мощ, а британските обществено-политически нрави са осмени индиректно с прийоми, познати ни от шедьовъра на Пиер Бул "Планетата на маймуните" (1963). Освен всичко друго, "Достопочтеното шимпанзе" свидетелства безапелационно, че в края на 70-те години Марков не се е изчерпил като белетрист, че упорито и успешно търси брод за адаптацията си именно чрез сатиричната сага към британската и по-общо западната литература и че ако не бе злодейското му ненавременно убийство, сме били в правото си да очакваме и други негови романови предизвикателства и достижения.

VІІ.

Естетическият облик на твореца и интелектуалеца Марков е разкрит напълно и безхитростно в посмъртно издадените му в Париж през 1982 г. "Литературни есета". В тях Георги Марков си спомня с горчива ирония как е "станал писател" ("Членуване в Съюза на писателите" и "Ние те направихме писател"), прекланя се пред авторитетите Радой Ралин и Атанас Далчев, насърчава в търсенията им Йордан Радичков ("Спомени за коне"), Станислав Стратиев ("Диви пчели") и Тончо Жечев ("Българският Великден или страстите български"), изобличава слугинския манталитет и нрави у нас ("За действителните промени в тридесет години"), както и емблемите на соцкласиката - Богомил Райнов ("Реквием за един писател") и Любомир Левчав ("Писмо до Любомир Левчев-поет").

В интерес на истината есета, посветени на литературата и изкуството, откриваме и в неговите "Задочни репортажи" (като първите два цитирани текста са препечатани именно оттам), но издаването им в отделна самостоятелна книга говори за значимостта и знаковостта на включените в изданието, за което са помогнали Петър Семерджиев и Надя Кожухарова. Разглежданите есета рисуват релефно Марков като ценител и познавач на българската литература (ако да е в имиграция), на нейното критично, реалистично и новаторско начало, освободено от налепите на социалистическия реализъм и глупашкото следване на съветските "шедьоври" и "образци". В писмото до Левчев зазвучават и Солженицинови нотки на призив да не се живее в лъжа и поквара, което ме кара да си мисля, че Георги Марков е гледал на своите литературни етюди малко по-широко и в нравствен план, за да посочи и предложи на читателите и слушателите си не само коректив, но и модел на поведение и гражданска активност. А това от своя страна води и до надлежащата необходимост днес да има отново пълно издание на литературните му есета, като се държи сметка и за постигнатото от него в "Задочни репортажи за България".

VІІІ.

След "Архангел Михаил" и романизованият вариант на "Жените на Варшава" Георги Марков пише усилено в продължение на 6 години есета и очерци, изследващи тъжната обществено-политическа действителност у нас, голяма част от които добиват популярност като "Задочни репортажи за България", издадени за първи път посмъртно в Цюрих в 2 тома през 1981 г.

Като начален етап в есеистичната серия откроявам "Сваленият балон или българското кино през последните години" (1972), а за завършек на цикъла възприемам "Посегателство срещу вековете" и "За какво са умирали", написани и излъчени през 1978 г. Безспорно това е огромно творческо дело, предпочело своеобразната радиорепортажна форма на излъчване и рецепция, в което се откроява смелата гражданска позиция на автора, както и умело защитената и отстоявана концептуална гледна точка по разглежданите проблеми на историята, политиката, народопсихологията и културата (литература, театър, кино). Аз не споделям становището, че с тези есета и очерци Марков е създавал евтина пропаганда, за да заслужи заплатата си, тъй като се е бил изчерпал като белетрист. "Достопочтеното шимпанзе" говори за обратното. По-скоро е търсил по-адекватна форма на общуване с българския читател, намирайки я в своите синкретични репортажи. В серията от статии и беседи (издадени у нас в две книги - "Задочни репортажи за България" (1990) и "Когато часовниците са спрели" (1991), той следва уроците на Солженицин и преосмисля делото и поведението на Алеко Константинов, за когото в пълна степен са верни думите на д-р Кръстев, казани за Щастливеца, че "създаде своето дело в люта борба" с една партия "дори чрез нравственото усмъртяване на тая партия" - въпреки че в последните му работи се чувства известна отстраненост (или извисеност) спрямо интересуващите го въпроси, които вече се интерпретират обобщено-универсално през погледа на привилегирования либерално мислещ западен интелектуалец.

Днес "Задочните репортажи" се възприемат като панорамна хроника на една отминала мрачна епоха, подложена на безпощадна дисекция и ирония ("Пораженията на култа", "Великден край Александър Невски" и "Ние те направихме писател"), в която се чувства и горчивата носталгия по безвъзвратно отминалите младежки пориви ("Ехо от студентските години") и смачкани илюзии ("Унгарската есен"), и омразата към социалистическата номенклатурна банда ("Биография на властта"), чиято еманация е вечният и незабравим Тодор Живков (блестящият новелизиран цикъл "Срещи с Тодор Живков") и след която остава "чувство за непоносимост". За него свидетелства с потресаваща изповедна сила в едноименния очерк, описвайки от дистанцията на времето решението си да емигрира от България на 15 юни 1969 г., при което не става въпрос за проявена гражданска честност или доблест, а само за собствено чувство за непоносимост, тъй като "ако аз притежавах истинско чувство за гражданска честност и доблест, най-последователният му израз би бил да остана в България и да се опитвам да се боря оттам, както правят далеч по-храбри, по-честни и по-доблестни от мене хора".

В репортажите му откриваме и блестящи народопсихологически ескурси ("За религиозното откровение"), и жлъчни историко-политически анализи ("21 август 1968-а", "Драмата на Пастернак"), и свежи политологически обобщения ("Комуните - действителност или илюзия", "Западното левичарство - илюзии и действителност"), и пристрастно защитени оценки в областта на театъра ("Процесът срещу богомилите"), литературата ("Август хиляда деветстотин и четиринайста", "Ехо от есетата на Джордж Оруел", "Десет години след Иван Денисович") и киното ("Магията на Луис Бонюел", "Още една филмова година", "Против филмовото и телевизионното принизяване на класически шедьоври").

Не забравяме, че сред "Задочните репортажи" откриваме и истински белетристични бисери като "Коледен разказ" или "Новогодишни фантазии", в които футурологът Марков в навечерието на 1974 г. мечтае за срутването на Берлинската стена, както и образцови пътеписи ("Репортаж за едно пътуване"), които са категорично свидетелство, че Георги Марков не е тъпчел на едно място, търпял е развитие, и след този дълъг и необичаен ("приложен") есеистично-репортажен период неминуемо е щял да се върне към новелата и романа.

ІХ.

В духа на Георги-Марковите фантазии и аз съм си мислил как би се развила неговата съдба, ако беше избегнал куршума и на 60 години бе дочакал промените у нас. При всички случаи би си дошъл в родината - от носталгия или от любопитство.

Но дали би останал завинаги в нея, или след няколко години, омерзен, би хванал първия самолет за Лондон?

Трудно ми е да пророкувам, но във всеки случай не си го представям като лакей на групировки и жълти издания, до чието падение стигна Владимир Костов или като анемичен автор от типа на Димитър Бочев.

Все си мисля, че Марков би предпочел реализация като тези на Николай Марангозов и Юлия Кръстева - със спорадични екскурзии до България и с по-нататъшна интеграция в западната литература и култура. За някои подобна перспектива изглежда тъжна или обиждаща ни, но логиката в действията и мисленето на Георги Марков, а и моята интуиция ми подсказват, че днес той би предпочел поведението и творческите търсения на Марангозов и Кръстева.

Като размишлявам, това би било може би най-правилното решение, от което и родната литература естествено щеше да спечели.

 

 

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.09.2008, № 9 (106)