ЗА ЧЕСТТА НА ЕДИН ПИСАТЕЛ

Георги Мишев

web

Прочетох с внимание и любопитство "Мир на кумирите ни" на Георги Мишев. Тя излиза пет години след "Мир на страха ни" и е своеобразно допълнение и доосмисляне на постигнатото от писателя.

"Мир на кумирите ни" е своеобразен тип четиво. Не е в истинския смисъл на думата книга със спомени, не е и есеистика, дълго философско есе или художествена документалистика. По-скоро е сбор от тях.

За Мишев това е важна и необходима книга, която е трябвало да бъде написана. С нея той окончателно се сбогува със своята младост, с илюзиите и перипетиите по времето на реалсоциализма, когато се утвърждава като белетрист и сценарист, но не успява да се сдобие с лелеяното софийско жителство. Към отминалата епоха на устрем, надежда и горчиви разочарования той има особено отношение, смес от носталгия, тъга и горчива ирония.

Записките му от срещите и разговорите с първенци на родната литература са едновременно политнекоректни и пълни с пикантни и важни подробности, те напомнят "Записки на слугата" (1991) на Марин Георгиев, но са по-скоро свидетелства на човек от провинцията, имал късмета да се присъедини и да присъства на масата на литературните ни знаменитости, да попива и записва казаното от тях, да съпоставя, да открива укорими слабости в характера им и да търси морален авторитет, с който младежът от Йоглав да се съизмерва. В литературата това безспорно са Радой Ралин и Георги Марков, в обществено-политическия живот - Жельо Желев. Това са стълбовете, в които се опира в своя живот Мишев. Тези са авторитетите, осмислили неговото битие.

Аз бих бил удовлетворен, ако тези личности бяха и идейно-тематичен център на неговия разказ. В действителност се е получило нещо друго - фрагментарен цикъл, пъзел, цветен пърформанс от спомени и размисли, който всъщност е коментар и добавка на "Мир на праха ни".

Авторът се крие зад своите герои, преживелици, перипетии - свидетели сме на цялостната епопея по заселването му в Панчарево, умело и с ирония пресъздава личности от не толкова близкото ни минало от различен калибър - от члена на Политбюро на ЦК на БКП Тано Цолов до шефа на СБП Георги Джагаров, между които се наместват редица знайни и незнайни творци като Валери Петров, Блага Димитрова, Николай Хайтов, Владимир Топенчаров, Богомил Райнов, Павел Вежинов, Людмил Кирков, Георги Георгиев-Гец...

Сборникът започва със студентска екскурзия до Прага през преломната 1956 г., а приключва след описаните с много настроение и хумор посещения в Турция и Гърция, с първите пориви на опозиционното гражданско общество през ноември 1989 г.

Мишев не се стреми да бъде съдник на участниците в събитията, въпреки че се усеща разочарованието му в личности като Любен Дилов, Блага Димитрова, Анжел Вагенщайн и Стефан Продев като удобни за режима или негови апологети и след промените, същевременно е неочаквано обран и мек в оценките си за делото и поведението на Валери Петров и насочва жигосващото си перо към внедрените в СДС - от типа на Георги Аврамов, които първи започнаха да подкопават синята идея...

Осъзнал, че с писателските си размисли се повтаря, а в оценките на съвременниците си не винаги може да е обективен, Мишев опитва и други творчески прийоми - в главата "От същото" прибягва до белетризация, опитвайки се да осмисли случващото се с Тато - Тодор Живков след 11 ноември 1989 г. и по примера на учителя си Вазов се стреми да обясни случилото се през последните 30 години и в частност причината за нашия провал в демократичното ни развитие.

По негово мнение неуспехът в прехода ни е свързан с неосъществената лустрация и с незрялото българско общество, с което не мога да не се съглася. Но ето още едно любопитно признание - "Как да създадеш свястна конституция, когато от четиристотин депутати (велики) триста бяха с червени билети, а сто сътрудници на репресивните органи?"

Ако действително е било така между 10 юли 1990 и 2 октомври 1991 г., то в коя група е бил самият депутат Георги Мишев? По този въпрос авторът деликатно мълчи, разбирайки, че попада в мъртва хватка.

Затова, за финал, отново се хваща да цитира вечния Вазов и да перифразира Чехов, че "умният трябва да отхвърли надеждата да я възпитава (масата - б.м., Б.Г.). По-добре да строи железници, телеграфи, телефони и с това ще придвижи живота напред."

Това е все пак приемливо оптимистичен финал за един наситен и пълен с премеждия живот, който 85-годишният Мишев споделя лаконично-обобщено с нас. Приемам двутомните му "бележки под линия" като негово защитно слово, като опит за просветление и надмогване на допуснатите грешки и илюзии...

Подминавам и някои неизбежни гафове в повествованието, свързани с възрастта на автора и ненаправените справки - Беров не е премиер през 1995 г., а през 1994 г., "Опълченците на Шипка" е всъщност филмът "Героите на Шипка", а Гец и Емилиян Станев не са от тревненските села, а от еленската махала Разпоповци, вече част от град Елена, за да направя необходимата рекапитулация.

"Мир на кумирите ни" е достойно продължение на "Мир на праха ни" и сполучлив завършек, пълен с мъдрост и изстрадан опит на един интересен и значим живот, изживян от качествен автор, направил в края на творческия си и житейски път преоценка на своята младост, на своите надежди и мечти, грешки и провали...

Любопитно четиво "за мислещи тръстики", каквото все по-рядко се предлага на нашия книжен пазар.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.06.2020, № 6 (247)