РОДЀН ТАЛАНТ

Борислав Гърдев

web

Милен Русков е явление в българската литература. Много талантлив, маниакално амбициозен и същевременно мнителен и чувствителен на тема качество и значимост на предлагания литературен продукт.

Той може да си позволи лукса да спори с критици от ранга на Милена Кирова и Владимир Трендафилов и директно да засегне болния проблем в литературния ни живот, свързан с приятелски групи и умишленото налагане на авторитети - "Когато журналистите започнат да повтарят за някоя посредствена сантиментална преструвка: "Ах, колко е хубава тази книга!", читателите може отначало да се учудят защо толкова се харесва това нещо. Но когато многократно им кажат, че тази посредственост е висока литература, те самите ще започнат да го говорят, защото смятат, че така заемат авторитетна позиция. Това е един от начините да се манипулира общественото мнение - като започнете от политиката и свършите с литературата."

Със самочувствие на призван и значим творец е, но има и покритие за подобно поведение. Знае цената на славата, но държи преимуществено на въздействието и силата на своите книги. Пише бавно, упоително, увлекателно, атрактивно, постмодерно. Издава само когато е сигурен, че предлаганото е от най-висока класа - разкази ("Американски поети", 2001, "Монетата на Амундсен", 2006 ), есета ("Балканский лев", 2006, "За случайните съвпадения", 2013), преводи ("Бежовите ръкавици", 2006 на Джеръм К. Джеръм), новели ("Сбогуване с платониците", 2008 - един шлифован бисер, посветен на раждането на Христовата вяра), романи.

Публикувал е малко книги, но всяка от тях е събитие в литературата ни, чете се с интерес и като откровение. Колкото и да са намалели и обеднели читателите в България, те имат сетива и могат да открият истинския талант. А Русков има автентична впечатляваща дарба. Като Мирослав Пенков и Радослав Парушев. Прилича ми по характер и поведение много на киномага Станли Кубрик. Живее в усамотение, не парадира с присъствието си, издава през 4-5 години и винаги написаното от него е събитие, което взривява литературния ни живот. Нито една от книгите му не прилича на предходната и сякаш с всяка се опитва "да затвори жанра, слагайки точка над и-то". Затова и печели куп награди. Оценен е, не може да бъде заобиколен или премълчан. Вече.

"Джобната енциклопедия на мистериите" (2004) ме впечатли и изненада като структура, замисъл, реализация. Тя издава ерудит, майстор, словесен еквилибрист. Написана като справочник, речник и енциклопедия, тя си остава постмодерен роман със сюжет, герои и послание. Едновременно надниква в сенчестите години на късното Средновековие, но и разкрива амбициите и постиженията на алхимици, астролози, гностици, мистици, тамплиери, кабалисти, розенкройцери. Сред тях неизбежно знаково присъстват Алесандро Ескалатор, Игнаций Бърд, слугата му Джон, търговецът Флойд Бъргър и германският джентълмен Хенрих Агрипа. Докато настъпи страшната чума от 1348 г., покосила Европа, но и дала старта на Новото време. Сега се чудя кой друг съвременен рòден писател може да напише подобен опус и да твърди уверено, че Ренесансът идва след страшния смерч, вървейки по стъпките на Бокачо?

"Захвърлен в природата" (2008, второ издание 2012), е вече не толкова експериментален като структура и реализация. Той се чете с любопитство и увлечение. Насочва се към ренесансова Испания и осмисля в дълбочина феномена тютюн като лечебно средство и възможност за бизнес. Като панацея, но не и средство за управление на държавата. Затова аз не споделям хрумването на Светлозар Игов да диря сянката на Димитър Димов във втория роман на Русков. Защото авторската амбиция е много по-голяма и сериозна. Той не търси съизмерване с Димов, а направо със Сервантес, Бен Джонсън и Лопе де Вега. Които всъщност и присъстват в сюжета на "Захвърлен в природата". А като креативна находка посочвам плодотворното лансиране на двойката д-р Монардес - Гимараеш да Силва, която е ярко и атрактивно съответствие на Дон Кихот и Санчо Панса. (Същият модел ще го експлоатира и във "Възвишение" с прекрасните и колоритни образи на Гичо и Асенчо.) За разлика от безсмъртната класика на Сервантес, в "Захвърлен в природата" Санчо Панса не се донкихотизира. Гимараеш като помощник-лекар на Монардес търпеливо търпи обидите и критиките на своя ментор, но и усвоява занаята, хазартно тръгва да прави бизнес с т.нар. хранителен тютюн, а на финала - след смъртта на доктора, дори присвоява лекарската практика на своя патрон, смятайки да продължи делото му, но със своето име и неговата клиентела. От къщата му в Севиля, която вече възприемаме като официално седалище на неговата фирмена организация, в която ще помага верният слуга Хесус. Каква метаморфоза преживява португалецът да Силва - от примерен помощник и сянка на своенравния си наставник до изчистване в движение на робско-слугинските петна по себе си и превръщането му в господар на живота и съдбата си!

Темата за човешката метаморфоза присъства отчетливо и във "Възвишение" (2011), най-силният и стойностен български роман през последните десетилетия. Гичо и Асенчо са обикновени разбойници, хайдути в лошия смисъл на думата, излезли от народните низини. Гичо има самочувствието на призван лидер. Той познава Димитър Общи, боготвори го, търси контакт - безуспешен и пародийно поднесен в текста - колко е неуловим и неоткриваем Апостола! - със самия Левски, смята се за народен водач с мисия. Пише дори "Обръщение към болгарскому народу"!

Повествованието се точи упоително и протяжно като тежка народна песен, със сказов замах и колоритен език, напомнящ достиженията на Георги Раковски, пълно с неподражаем хумор, абсурдни и ярки сюжетни обрати, с колоритни и запомнящи се образи и точно когато почва да ни додява и доскучава, Русков гръмва от засада - "Хванали Общия!" Мигновено сюжетът придобива друг облик и от пародийно-характерологично наблюдение върху негримирания народен живот от последните години на османското робство у нас, се превръща в съкровено и убийствено ефективно послание за ПРОМЯНАТА човешка, когато вследствие глупавото и наивно продажно предателство на Асенчо Гичо дораства до мисълта за съзнателния избор - да направи прехода от разбойник-егоист до герой, жертвал се за свободата на своя народ "с другаря си Колта" и тогава "Ти ще ми кажеш кой - кой е?". Едно дългоочаквано и неподправено возвишение!

Милен Русков е зрял майстор на словото и сладкодумен разказвач. Такъв е и в новия си роман "Чамкория". Личи, че познава детайлно епохата, действащите лица, скритите механизми, движещи българската драма. Същевременно използва митологичен дискурс, чрез който смила времето, позволявайки си лукса да допусне волно или неволно някои дребни фактологически неточности (Събитията, независимо дали са се случили около или след времевия отрязък 1925-1929 г., протичат като несекващ динамичен процес).

Русков е запознат със създадените преди него образци, но ги преосмисля критично - спрямо "По дирята на безследно изчезналите" на Николай Христозов, уличавайки индиректно автора в гаф - пъпешът, подарен от цар Борис на премиера Стамболийски на 8 юни 1923 г. узрява по-късно и по отношение на "Една и съща нощ" на Христо Карастоянов - шофьорът Славе вози от Сливен за София майката на поета Гео Милев Анастасия... И въпреки това се впуска смело в състезанието с амбицията да спечели и бъде първи. При това разработва трудна материя, без да търси най-малкото съпротивление. Той не пише конюнктурен или пропаганден роман, а създава проникновена психологическа драма за човешкото прозрение и поредното трудно, опасно, но необходимо возвишение.

Монологът на главния герой е структурно определящият мотор на повествованието. Самият писател цени най-много в "Чамкория" героя и сюжета и аз напълно съм солидарен с него. Той умело вкарва в разказа и цинизми, които посвоему звучат атрактивно (Култово ще остане признанието на Славе - "Ебеш ли, ти се преебаваш!"), но са с мотивирано присъствие в текста и са всъщност усвоен опит от англоезичната литература, от която Русков превежда успешно.

Всеки чел двата му последни романа ще си признае, че сянката на "Възвишение" тегне и над "Чамкория". Но Милен Русков е създал силна и стойностна книга, която не би трябвало сляпо да се съпоставя с предишния му шедьовър, тъй като този подход е принципно контрапродуктивен. Славе Желязков привидно прилича, но и доста се различава от прословутия Гичо. Най-малкото защото не е хайдутин и революционер и не е тръгнал да ограбва държавната хазна. Славе е новият Андрешко. С изключително устойчив характер, който трябва да оцелее в кърваво и сурово време, "насред бъркотия, бедност и неоправия".

Мисля си, че романът може да има още две подзаглавия. Едното - "Изкуството да оцеляваш". Защото Славе Желязков олицетворява трагикомичната българска орис. Той е витален, изобретателен, упорит, бори се с проблемите, които го връхлитат - малко ли е да преживееш покушение срещу монарха и атентат в "Света неделя"?, - грижи се за петчленното си семейство, мечтае за по-добри дни. Той е хитър и вироглав, но притежава достойнство и чест и животът му наистина прилича на кутия с шарени бонбони. Когато се налага, си вади Бедна книжка и ползва нейните облаги в Градската баня и Народната кухня, дългът си за вода към общината плаща с облигации по съвет на финансовия гений Алеко Новаков, подкупва с 10 000 лева агента от Обществена безопасност Ангелов и си спасява кожата, накрая приема лептата на Алекси Джина от 200 000 лева - като отплата за помощта и мълчанието му, с които смята да плати лизинга на своя омнибус, обслужващ линията София - Чамкория.

Същевременно Славе е и нашенският Форест Гъмп. С лекота и непринуденост снове между основните герои на епохата - от проф. Балан и доктор Москов от Александровска болница до шоумена Миленков, от царския адютант Коста Панов и прорицателя Любомир Лулчев до шефа на военния отдел на ЦК на БКП Коста Янков, който дори му пише препоръка за постъпване на работа като шофьор в полицията!, от шефа на пожарникарите Захарчук и столичният кмет Паскалев до самия цар Борис III, комуто спасява живота при Арабаконашкото покушение на 14 април 1925 година! Само с легендарната Соня - Цола Драгойчева, не успява да се сблъска, но за сметка на това много прилежно чете показанията й пред полицията, излезли като брошура, благодарение на които, а и заради щастливо стеклите се впоследствие обстоятелства, прочутата комунистка запазва живота си.

Милен Русков храни особен пиетет и към Арабаконак - този прословут проход, герой на два негови романа и място на съдбоносни за българската история събития от 1872 и 1925 година... Другото подзаглавие на книгата би следвало да бъде "Дългото пътуване към Чамкория и изчезналата България". Защото пътуването до прочутия курорт е сякаш безкрайно и обсебва цялостния сюжет на Русковия епос. Това е пътуване колкото към изчезналата, изгубената България - какво говори топоса Чамкория на днешната читателска публика?, толкова и към избавлението.

Славе получава от Джина необходимите му за лизинга на омнибуса 200 000 лева, но попада в лапите на двамата агенти на Обществената безопасност и когато всичко изглежда за него погубено и той предусеща как ще изгние в полицейските подземия, подхвърлената от Джина жълта чанта, пълна с експлозив, се явява неговият последен шанс - за спасение и изкупление. Признавам си, този финал е не само разтърсващ, той е блестящ и невероятен! "Чамкория" е българският "Рагтайм". Това го заявявам смело и отговорно. Семейството на Славе напълно се припокрива с онази толкова типична нюйоркска фамилия на Таткото, Майката, Момчето, Дядото и Малкия брат на Майката от шедьовъра на Едгар Лорънс Доктороу от 1975 г. и от това ми става и интересно, и забавно.

Скрупольозно е пресъздадена епохата на стабилизация на страната при Андрей Ляпчев, след преживените кървави кошмари при Цанков. Настъпва умиротворение и относително благоденствие. Направо завидях на шопинга на Славе, при който той обикаля за един ден най-представителните магазини в центъра на София и с предоставените му от Джина 5 000 лева не само облича жената и трите си деца, но и ги нахранва обилно, поръчва им боза и накрая дори ги води всички на представление на цирк "Колизеум"! Господи, каква необикновена Аркадия е била страната ни преди деветдесет години!

Основната, съдбоносната среща на Славе Желязков е с Алекси Джина, нашенския Робин Худ, анархиста със златното сърце, двойника на Митьо Ганев. Андрешко и бандитът се съюзяват срещу предизвикателствата на времето, в името на собственото си оцеляване и справяне с клопките на съдбата. Колко са различни, как се допълват и каква необикновена двойка са! За разлика от Асенчо от "Възвишение" Славе не мисли за предателство - напротив и в най-критичната ситуация се стреми да помогне на своя приятел. Диалозите между двамата са истинска наслада за читателя, диспутите им разкриват интересни образи и житейски стратегии, които експонират двата модела на адаптация и оживяване в преломните и тежки години между 1925 и 1929. На дребния тарикатлък и комбинативност, от една страна, и на присвояването чрез насилие в името на имагинерната анархистична правда, от друга.

Най-ценното достижение в романа на Русков е ясното разграничение на враждуващите фактори в България - Демократическият сговор, военни, полиция, банкери и ВМРО срещу БКП, БЗНС и анархистите. Двете могъщи структури влизат в кървав и безпощаден сблъсък, гонейки егоистичните си интереси, и е въпрос на майсторство да лавираш между тях. Да оцелееш като запазиш достойнството си. Славе владее до съвършенство този фокус. Широка душа, широк социалист по убеждение, въжеиграч и конформист, когато се налага. Случайно ли Димо Казасов му е кумир и пример за подражание? Славе Желязков, симпатягата от снимката на корицата на романа, още един от знаковите образи на изгубената България…

Досущ като в шедьовъра на Доктороу и Милен Русков изследва корените на недъзите, измъчващи обществото ни вече толкова десетилетия. Оказва се, че днешна България по нищо не се различава от тази на Цанковата или Ляпчевата! Същите дрязги, сблъсъци, жертви, измами, вендети, същата нетърпимост, омраза и нетолерантност. И излиза, че шансът на малкия човек - независимо дали е Славе Желязков, Комуната или Пане, е да знае как да си живее живота, да следва своите приоритети, но и да не се завира в миша дупка, странейки от обществените проблеми, защото те рано или късно го намират, връхлитайки винаги неочаквано - болезнено като щорм и бумеранг.

За мен "Чамкория" се очертава да е едно от литературните събития на 2017 година. Милен Русков демонстрира завидна творческа креативност. Той умее да контролира сюжета на епоса си, знае как да го разработи, в какъв темпоритъм да го експонира, с какви герои и конфликти да го запълни. Романът "Чамкория" е прецизно обмислен и достойно осъществен проект. Не гадая дали ще повтори успеха на "Възвишение" - искрено му го пожелавам, но съм сигурен, че е наложително и неговото филмиране.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.10.2017, № 10 (215)