|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
КУКУВИЧАТА ПРЕЖДА НА БАРУТНОТО НИ МИНАЛОБорислав Гърдев
Още се чудя как са излезли трите ѝ части в онези години - те са писани между 1982 и 1986, а се появяват между 1986 и 1990 г. Вярно е, че това бе разгарът на перестройката у нас, но за мен и трите книги са откровено ревизионистични и дисидентски - най-малкото, защото главните герои в тях не са комунисти, а са анархисти и представители на държавната и околийска власт, която дълго време се наричаше от историците фашистка. В писмо до мен Христо Карастоянов обяснява как е излязла първата част "Перпетуум мобиле": "Така или иначе Петър Анастасов си беше извоювал интересна свобода, тъй че с леката ръка на Добромир Тонев (става дума за меродавни фигури в пловдивското издателство "Христо Г. Данов" - б.м., Б.Г.) книгата тръгна." Писателят дори твърди, че за онези години тя е била "в някакъв смисъл модна. И то сред студентите." Причината е ясна - в трилогията се разглежда подробно борбата на българските анархисти с властта, разкрити са примамливите образи на Георги Шейтанов и Митьо Ганев, а подобна волност при изобразяване на историческите факти си позволява само Емилиян Станев с "Иван Кондарев" (1964), като е съвсем логично двамата писатели да отдадат дължимото на една доктрина и движение с последователи, чийто най-важни центрове са били Килифарево и Ямбол. Карастоянов желае да постигне и други цели. Да разкаже за една драматична, жестока, барутна епоха, с езика на наивиста, на провинциалния тарикат, който винаги дава ухо на сплетните, интригите и клюките и покрай тях разказва и за другото, страшното - мизерията в провинцията, убийствата, зверствата срещу анархистите на 26 март 1923 г., отвличанията за подкуп, отвратителната партизанщина, която уж се бори с преврати и прибързани назначения. Писателят търси автентични свидетелства за епохата, открива ги, използва ги и претворява едно пъстро и страшно време, в което има всичко - мечти, греховни помисли, кражби, убийства, атентати, вкл. и срещу царя и в което държавата ни наистина е многолика и трудно обозрима - едновременно в криза - политическа, и в стопански възход, уязвима за терористични и тоталитарни експерименти и все пак защитавана от амбициозни околийски шефове като Коста Хаджиставракиев. И още нещо - Карастоянов пресъздава драматични и сакрални дати и стълкновения, имащи огромно национално и дори международно значение през призмата на провинциалната драма, на местната лична трагедия. Така т.нар. Септемврийско въстание съвпада с опита на анархиста Пройко Манкьов да създаде перпетуум мобиле, опит, провалил се гротесково и с големи щети, напомнящ за експеримента на Алексис Зорба - Антъни Куин от "Зорба гъркът" (1964) на Михалис Какоянис, докато Арабаконашкият атентат срещу цар Борис III е пресъздаден през фокуса на личните протуберанси на околийския началник Коста Хаджиставракиев, който в диспут с любимата си Евгения Кръстева, загубил "философския" камък от пръстена, на който толкова много държи, разбира, че вече е уязвим, че може да бъде убит от анархисти и комунисти, а на него му се живее, ах, как само му се живее, тъй като е едва на тридесет и три... Христо Карастоянов вещо и майсторски пресъздава епохата и нейните герои - от полуделия околийски с вечния зъбобол и Коста Хаджиставракиев до Анка Пеева и Евгения Кръстева, от Митьо Ганев до Пройко Манкьов, прокарвайки и важни теми за размисъл, актуални и преди 40 години, и сега. Четейки в захлас трилогията му, ние неизбежно се сблъскваме с въпроса за общественото устройство и затова как насилието влияе на човешкия характер, как нетърпимостта и неприемането на другояче мислещия води до кървави сблъсъци. У нас, в годините на земеделското и сговористкото управление. Днес прочитът на "Кукувича прежда" неизбежно повдига актуални проблеми, свързани отново с доверието в управниците, с умуването и чакането на т.нар. "мълчаливо мнозинство" да дойде някой спасител и чудодейно да оправи проблемите на България. Ако нещо успях да проумея от трилогията на Карастоянов, то е, че съдбата е в нашите ръце. Ние трябва да направляваме посоката на живота си - правилна или не, а не да чакаме някой друг да ни помага. И да отстояваме възгледите си докрай. В това е и смисълът от публикуването на третото издание на романа - трилогия. Вярвам на писателя, който твърди, че "когато с Красимир Лозанов работехме по сегашното издание, не пипнахме нищо от смисъла, героите и сюжета. Триехме безжалостно само по езика. Не, че беше остарял, ами ни се стори прекалено претенциозен и дори нахален." Знам, че в тази трилогия се крие импулсът за двата му романа за Гео Милев, убеден съм и че Милен Русков е имал какво да научи от нея, докато е писал "Чамкория" (2017), че вероятно Карастоянов при писането си е спомнил атмосферата и въздействието на такива важни, но позабравени днес български филми, отразили нестандартно епохата на 20-те години на миналия век като "Последният войвода" (1968) на Никола Вълчев и "Буна" (1975) на Вили Цанков. И очаквам следващото му предизвикателство в прозата. Защото "времето вече летеше и завиваше страхотно в нощта!"
Христо Карастоянов. Кукувича прежда. Роман - трилогия. Трето доп. и прер. изд. Ред. Красимир Лозанов. Пловдив: Жанет 45, 2020.
© Борислав Гърдев |