КУКУВИЧАТА ПРЕЖДА НА БАРУТНОТО НИ МИНАЛО

Борислав Гърдев

web

Късно прочетох прочутата трилогия на Христо Карастоянов "Кукувича прежда", чието трето допълнено и преработено издание излезе малко преди разгара на пандемията. Сега, след като съм затворил последната 484 страница, си давам сметка за каква значима книга става въпрос.

Още се чудя как са излезли трите ѝ части в онези години - те са писани между 1982 и 1986, а се появяват между 1986 и 1990 г. Вярно е, че това бе разгарът на перестройката у нас, но за мен и трите книги са откровено ревизионистични и дисидентски - най-малкото, защото главните герои в тях не са комунисти, а са анархисти и представители на държавната и околийска власт, която дълго време се наричаше от историците фашистка.

В писмо до мен Христо Карастоянов обяснява как е излязла първата част "Перпетуум мобиле": "Така или иначе Петър Анастасов си беше извоювал интересна свобода, тъй че с леката ръка на Добромир Тонев (става дума за меродавни фигури в пловдивското издателство "Христо Г. Данов" - б.м., Б.Г.) книгата тръгна." Писателят дори твърди, че за онези години тя е била "в някакъв смисъл модна. И то сред студентите."

Причината е ясна - в трилогията се разглежда подробно борбата на българските анархисти с властта, разкрити са примамливите образи на Георги Шейтанов и Митьо Ганев, а подобна волност при изобразяване на историческите факти си позволява само Емилиян Станев с "Иван Кондарев" (1964), като е съвсем логично двамата писатели да отдадат дължимото на една доктрина и движение с последователи, чийто най-важни центрове са били Килифарево и Ямбол.

Карастоянов желае да постигне и други цели.

Да разкаже за една драматична, жестока, барутна епоха, с езика на наивиста, на провинциалния тарикат, който винаги дава ухо на сплетните, интригите и клюките и покрай тях разказва и за другото, страшното - мизерията в провинцията, убийствата, зверствата срещу анархистите на 26 март 1923 г., отвличанията за подкуп, отвратителната партизанщина, която уж се бори с преврати и прибързани назначения.

Писателят търси автентични свидетелства за епохата, открива ги, използва ги и претворява едно пъстро и страшно време, в което има всичко - мечти, греховни помисли, кражби, убийства, атентати, вкл. и срещу царя и в което държавата ни наистина е многолика и трудно обозрима - едновременно в криза - политическа, и в стопански възход, уязвима за терористични и тоталитарни експерименти и все пак защитавана от амбициозни околийски шефове като Коста Хаджиставракиев.

И още нещо - Карастоянов пресъздава драматични и сакрални дати и стълкновения, имащи огромно национално и дори международно значение през призмата на провинциалната драма, на местната лична трагедия. Така т.нар. Септемврийско въстание съвпада с опита на анархиста Пройко Манкьов да създаде перпетуум мобиле, опит, провалил се гротесково и с големи щети, напомнящ за експеримента на Алексис Зорба - Антъни Куин от "Зорба гъркът" (1964) на Михалис Какоянис, докато Арабаконашкият атентат срещу цар Борис III е пресъздаден през фокуса на личните протуберанси на околийския началник Коста Хаджиставракиев, който в диспут с любимата си Евгения Кръстева, загубил "философския" камък от пръстена, на който толкова много държи, разбира, че вече е уязвим, че може да бъде убит от анархисти и комунисти, а на него му се живее, ах, как само му се живее, тъй като е едва на тридесет и три...

Христо Карастоянов вещо и майсторски пресъздава епохата и нейните герои - от полуделия околийски с вечния зъбобол и Коста Хаджиставракиев до Анка Пеева и Евгения Кръстева, от Митьо Ганев до Пройко Манкьов, прокарвайки и важни теми за размисъл, актуални и преди 40 години, и сега. Четейки в захлас трилогията му, ние неизбежно се сблъскваме с въпроса за общественото устройство и затова как насилието влияе на човешкия характер, как нетърпимостта и неприемането на другояче мислещия води до кървави сблъсъци. У нас, в годините на земеделското и сговористкото управление.

Днес прочитът на "Кукувича прежда" неизбежно повдига актуални проблеми, свързани отново с доверието в управниците, с умуването и чакането на т.нар. "мълчаливо мнозинство" да дойде някой спасител и чудодейно да оправи проблемите на България. Ако нещо успях да проумея от трилогията на Карастоянов, то е, че съдбата е в нашите ръце. Ние трябва да направляваме посоката на живота си - правилна или не, а не да чакаме някой друг да ни помага. И да отстояваме възгледите си докрай. В това е и смисълът от публикуването на третото издание на романа - трилогия.

Вярвам на писателя, който твърди, че "когато с Красимир Лозанов работехме по сегашното издание, не пипнахме нищо от смисъла, героите и сюжета. Триехме безжалостно само по езика. Не, че беше остарял, ами ни се стори прекалено претенциозен и дори нахален."

Знам, че в тази трилогия се крие импулсът за двата му романа за Гео Милев, убеден съм и че Милен Русков е имал какво да научи от нея, докато е писал "Чамкория" (2017), че вероятно Карастоянов при писането си е спомнил атмосферата и въздействието на такива важни, но позабравени днес български филми, отразили нестандартно епохата на 20-те години на миналия век като "Последният войвода" (1968) на Никола Вълчев и "Буна" (1975) на Вили Цанков.

И очаквам следващото му предизвикателство в прозата.

Защото "времето вече летеше и завиваше страхотно в нощта!"

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 03.09.2020, № 9 (250)