Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗАЩО ДА НЯМА ХУБАВИ БЪЛГАРСКИ ФИЛМИ?

Борислав Гърдев

web

Статията ми е предизвикана от текста на Михаил Жеков "Защо българските режисьори не могат да правят хубави български филми?", публикуван в "Литературен вестник", бр. 22 от 17 юни 2009 г. Признавам си, че скоро не бях чел такъв темпераментно поднесен и полемичен материал за сегашния хал на родния игрален филм, като с някои от твърденията на автора и аз съм съгласен. Наистина киното ни се прави в центъра на София, в НАТФИЗ, от потомци на "добри" комунистически семейства, че често парите от НФЦ се изсипват не по предназначение, че във филмите ни дежурно куца функционалният диалог, че повечето от постановчиците, поради дългото чакане, се опитват в един филм да решат всички вълнували ги с години въпроси... Това е безспорно така, но и картината, която описва Жеков, е прекалено мрачна, за да е достоверна. Както казваше навремето един мой професор - "Твърдението на колегата е прекалено категорично, за да е вярно!"

Тръгвам от шуробаджанащината във филмовите среди и от необходимостта дълго да се стажува при корифеите, за да се научи занаятът. Така е, но питам Жеков - в Холивуд няма ли връзкарство? Колин Ханкс на кого е син? Може би на добре познатия Том? Майкъл Дъглас не е ли наследник на знаменития Кърк Дъглас, а Джейн Фонда - дъщеря на великия Хенри Фонда? Чия щерка е Брайс Далас Хауърд - не е ли на татко Рон? А София Копола не е ли наследничка в занаята на големия Франсис Форд? Защо тогава се чудим какво става у нас?

За трупането на опит и усвояването на занаята съм твърдо "за", но и тук всяко правило си има изключения. Лично аз не се сещам асистентите на Кубрик, Копола и Скорсезе да са направили забележителна самостоятелна кариера. Тогава? Препоръчително е да погледнем действителонстта в очите, но да я тълкуваме не с предпоствани тези. Положението в родното ни кино не е толкова трагично, колкото изглежда. То няма ДОСТАТЪЧНО публика и хората отвикнаха да го гледат по извънестетически причини. Изчезнаха голяма част от киносалоните, като новите собственици - реститути, ги превърнаха в бинго зали и супермаркети, населението обедня, а цените на билетите скочиха драматично, превръщайки най-масовото и любимо зрелище на българина в скъпо елитарно удоволствие. Електоратът постоянно е замерван с други силни усещания, свързани с безкрайни избори на безкрайния ни преход и със също толкова безкрайни риалити формати. На мястото на уютните квартални кина изникнаха огромни конгломерати тип "Арена", най-често построени на отдалечени и труднодостъпни места - по този начин хубавата иначе идея за мултиплексите при нас се изроди изначално в името на инвеститорските напъни.

Но в същото време родните кинодейци бяха най-подготвени за промените, ако и най-тежко да пострадаха от тях. Реформите в киното се извършиха бързо и болезнено и успоредно с възникването на НФЦ, изчезването на салоните, масовата безработица и униние, започнаха да се снимат постоянно и на конвейер чужди продукции - колкото и да критикуваме дейността на "Ню имидж България", фирмата на Дейвид Варод осигури и хляб за артистите ни ("доходите на 600 семейства"), и емоции да ги виждаме в обкръжението на световни знаменитости, при което се оказа, че един Любо Нейков примерно не стои пред камерата по-зле от прехваления му колега Джон Кюсак в "Корпорация "Война" (2008) на Джошуа Шевтел, без да забравяме техническата подготовка и усъвършенстване на помощните екипи.

Неусетно се подмени и артистичния състав на продукциите ни. Старите звезди отидоха на заслужен отдих, като от тях все още активно работят единици като Стефан Данаилов, Коста Цонев, Васил Михайлов, а на смяна дойдоха имена като Асен Блатечки, Деян Донков, Петър Попйорданов, Христо Шопов, Иван Бърнев, Рени Врангова... Може и да не ни харесват изявите им, но това са днешните любимци - на режисьорите и на публиката. Вярно е, че Рени Врангова се лансира във филмите на мъжа си, Александър Морфов, така както Андрей Слабаков дава път на Ернестина Шинова, но тук въпросът опира по-скоро до целесъобразност, можене и творческа визия, а не до семейственост. А че младото поколение актьори има потенциал, спор няма. Затова Мел Гибсън ангажира за ролята на Пилат Понтийски в "Страстите Христови" (2004) Христо Шопов, Иржи Менцел лансира именно Иван Бърнев като келнера в последната си класика "Служил съм и на английския крал" (2007), а Захари Бахаров предизвика фурор на московски кинофестивал през 2008 г. с изявата си на Молеца в "Дзифт".

Така стана и в режисьорската гилдия. В новите условия се приспособиха фигури като Людмил Тодоров, Иван Ничев, Иван Андонов, Николай Волев, Илиян Симеонов, Станимир Трифонов, ветераните от ранга на Въло Радев, Никола Корабов, Христо Писков, Ирина Акташева, Никола Рударов просто замлъкнаха или си отидоха...

И другото, много важно и съществено. Следя развойните процеси в българското кино от повече от 30 години, но особено внимателно през последните 20. Вярно, кризата жестоко засегна родните кинаджии, тя не ги пуска от задушаващата си прегръдка и сега. Но филми се правеха и в най-кризисните времена, благодарение усилията на държавата в лицето на НФЦ и БНТ - Канал 1, които не избягаха от обществените си ангажименти и продължиха да дават пари за българско кино. Малко са средствата, безспорно, но се отпускат системно, при това взети от джоба на всеки от нас - българските данъкоплатци, като не забравяме и евросубсидиите от различни фондове, които твърде често спасяваха родните киноначинания. И точно на тези фактори трябва да сме благодарни, защото, независимо от гафовете и съмненията за нагласени конкурси, за финансираните проекти филми все пак се снимаха и редовно се излъчваха по Канал 1. Ами ако и БНТ беше абдикирала от задълженията си, както изтърва мачовете от националания футболен шампионат, европейското футболно първенство и Шампионската лига - тогава къде щяхме да гледаме новото българско кино? Аз не говоря само интересните инициативи от рода на "Понеделник 8 ½" или "50 любими български филми", а и за популяризаторската и меценатската страна на всяка подобна идея, която цели именно възраждането и поддържането на интереса към българския игрален филм. А както виждам, стратегията на Канал 1 се одобрява и от други телевизии вече - в частност "СКАТ", където Константин Христов, син на големия режисьор Христо Христов, полага похвални усилия за доброто и пълноценно осмисляне на неделната българска киновечер.

Тъй като съм пристрастен към темата, се налага да изброя всички онези наистина хубави български филми, които съм гледал през последните 20 години, вкл. и в периода на "малокартинието" през 90-те г. на миналия век. Всичко започна с полулегалната прожекция на 26 октомври 1989 г. в кино "Левски" в столицата на легендарния "Маргарит и Маргарита" на Николай Волев. Тогава в смълчаното салонче малцината присъствали щастливци, оглеждайки се боязливо и съучастнически, разбрахме, че сме присъствали на раждането на новото българско кино. Да не би Жеков да смята този филм за конюнктурен и без заслуги за развитието на седмото изкуство у нас?

През 1990 г. постижението безспорно е "Индиански игри" на Иван Андонов и Виктор Пасков, един недооценен шедьовър, казал най-горчивите истини в гротескова форма за милия ни развит социализъм. Но не забравям и раждането на новата артистична генерация в "Любовното лято на един льохман" на Людмил Тодоров.

1991 г. я обвързвам основно с "Кладенецът" на Дочо Боджаков, "Искам Америка" на Киран Коларов и касовия хит "Бай Ганьо тръгна из Европа" на Иван Ничев.

1992 е годината на "Вампири, таласъми" на Иван Андонов и "Кръговрат" на Дочо Боджаков.

1993 роди класиките "Граница" на Илиян Симеонов и Християн Ночев, "Сезонът на канарчетата" на Евгений Михайлов, "Жребият" на Иванка Гръбчева и "Сирна неделя" на Радослав Спасов.

1994 свързвам с "Честна мускетарска" на Анри Кулев и римейка "Козият рог" на Николай Волев.

През 1995 г. Георги Дюлгеров представи "Черната лястовица", най-сериозния ни опит да обърнем подобаващо внимание на съдбата и интеграцията на ромския етнос у нас.

1996 г. е годината на реквиема на Едуард Захариев "Закъсняло пълнолуние" - най-изстраданият му, най-честният, най-тежък за гледане и най-хубав негов филм, както и на сравнително добрата екранизация по Йовков на Иван Андонов "Вълкадин говори с Бога".

Дори в най-тежката и кризисна 1997 г. Христо Христов се представи с най-добрия си филм на прехода - антифашистката мелодрама "Суламит".

Стабилизацията през 1998 г. я посрещнахме с прекрасния "След края на света" на Иван Ничев, докато милениума го приключихме с противоречиво приетите "Дунав мост" (1999) на Иван Андонов, "Сомбреро блус" (1999) на Илиян Симеонов, "Пансион за кучета" (2000) на Стефан Командарев и великолепната екранизация на Ивайло Петров "Хайка за вълци" (2000), дело на Станимир Трифонов.

2001 г. бележи първия пик в качествено и количествено отношение в съвремененното развитие на българското игрално кино. Тогава излязоха страхотни филми и аз припомням само най-представителните: "Хълмът на боровинките" на Сашо Морфов, "Огледалото на дявола" на Волев, "Опашката на дявола" на Димитър Петков и "Съдбата като плъх" на Иван Павлов.

През 2002 г. отделям поне две качествени заглавия - много силният и искрен "Емигранти" на Людмил Тодоров и критичният поглед към комплицираното ни минало в Македония в "Подгряване на вчерашния обяд" на Костадин Бонев.

2003 г. ни предложи нови стойностни филми - "Една калория нежност" на Иванка Гръбчева, "И прости нам" на Владислав Икономов, "Под едно небе" на Красимир Крумов и прелестния "Пътуване до Йерусалим" на Иван Ничев.

Постните 2004 г. и 2005 г. родиха неочакваната радост "Мила от Марс" на Зорница София, "Следвай ме" на Дочо Боджаков, "Ганьо Балкански се върна от Европа" на Иван Ничев, прекрасният "Изпепеляване" на Станимир Трифонов, първият плах опит за осмисляне драмите на възродителния процес в "Откраднати очи" (2005) на Радослав Спасов, модерната гредна точка към класиката в "Принцът и просекът" (2005), защитена от Мариана Евстатиева-Биолчева, и много добрата екранизация на романа на Георги Мишев "Патриархат" (2005), осъществена с вещина от Дочо Боджаков.

Вторият пик в националното ни кино настъпва през 2006 г. Затова и изборът ми оттогава е по-пълен - сериала "Църква за вълци" на Николай Ламбрев-Михайловски, "Маймуни през зимата" на Невена Андонова, "Пазачът на мъртвите" - лебедовата песен на Илиян Симеонов, "Време за жени" на Илия Костов, "Бунтът на L." на Киран Коларов, "Разследване" на Иглика Трифонова, същата, която спечели симпатиите ни още с дебюта си "Писмо до Америка" от 2000 г.

От 2007 г. откроявам "Самотни сърца" на Валентин Гошев, "Шивачки" на Людмил Тодоров и особено "Моето мъничко нищо" на Дочо Боджаков, 2008 г. свързвам с "Последното пътуване" на Васил Барков и най-вече с мигновено превърналия се в класика "Дзифт" на Явор Гърдев, докато за 2009 г. наблюденията ми за хубав и качествен български игрален филм засега са спрели до "Рут" на Владо Шишков и "Хъшове" на Александър Морфов...

Та и затова мога да възкликна по михаилжековски - "Това са хубавите български филми, които съм гледал през последните две десетилетия. Ама супер..."

И си мисля, че не съм излъгал.

Защото в противен случай - да се придържам към позицията на вечното черногледство, ми се струва не само безсмислено, но и контрапродуктивно.

 

 

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.06.2009, № 6 (115)