ЗА БРАНДО КАТО ЗА БРАНДО

Борислав Гърдев

web

По някакво чудно стечение на обстоятелствата през 2006 година на книжния ни пазар излязоха две книги, посветени на живота и творческата дейност на една от най-великите кинозвезди на миналия и настоящия век Марлон Брандо.

Брандо е от любимите ми актьори, следил съм внимателно развитието му в шоубизнеса в продължение на близо шест десетилетия, възхищавал съм се както на неговото творческо дълголетие, тъй и на изключителната му актьорска игра. Писал съм неколкократно негови портрети, а също и рецензии за някои от възловите му филми, затова беше съвсем закономерно желанието ми да се запозная с тези творби.

Както и следваше да се очаква, едната от тях беше прочутата му мемоарна сага “Песните на мама", която издателство “Колибри" издава в своята престижна колекция “Амаркорд", макар и с 12-годишно закъснение, а другата се оказа прясно написаната и отпечатана скандална негова биография “Брандо. Зад кулисите", дело на Даруин Портър, лансирана от популярното издателство “Бард".

Двете книги са органически свързани, те са взаимозависими и за пълното опознаване личността, фобиите, амбициите, търсенията и скритата същност на прочутата кинозвезда е необходимо да се прочетат една след друга. При това трябва да се започне от мемоарите на Брандо, които той създава в продължение на шест години, подпомогнат от някогашния кореспондент на “Ню Йорк таймс" за Западното крайбрежие, т.е. за Лос Анжелис, Робърт Линдзи.

“Песните на мама" са типично юбилейно издание, подготвено за 70-годишнината на Брандо. Написани са ярко, увлекателно, самокритично, с характерен и искрящ хумор. Те са официалната, легитимната версия за живота и театралната и филмова кариера на легендата Марлон Брандо. Непосредствено, отривисто и с обезкуражаваща спонтанност звездата ни допуска до себе си и до своето интимно битие. Посочва без грам надутост, че не смята своята професия за по-важна от тази на миньора или полицая, но поради щастливо стеклите се при него обстоятелства се е превърнал в световноизвестна знаменитост със свое влияние и позиции, които съвсем практично е използвал за егиоистичните си цели.

Брандо умишлено подценява занаята си, но винаги изтъква, че щом му се налага да работи на сцената или пред камерата, дава най-доброто от себе си. Не крие, че в повечето случаи движещата сила са тлъстите хонорари, осигурявани от продуцентите, но това съвсем не означава, че е безотговорен негодник на снимачната площадка и че съдбата на продукцията, в която се снима, му е безразлична.

Тъкмо напротив!

Оказва се, че като съвестен професионалист е бил дълбоко и съдбовно свързан с повечето от проектите, в които се е снимал, и когато е виждал, че очертаващият се краен резултат не отговаря на неговите естетически критерии - а те винаги са били високи - се е намесвал дръзко, безпардоннно и самоуверено и поемал нещата в свои ръце.

Нещо повече - той рискува и залага реномето си в името на преследваната цел.

Само така може да си обясним: режисьорската му авантюра с “Еднооките валета" (1961), която става факт след конфликта му не с кого да е, а със самия Стенли Кубрик, когото той не се поколебава да уволни; огромните усилия, които полага да откупи монтажа на един от филмите, в които се снима в края на живота си - “Сух бял сезон" (1989); обстоятелствените и унизителни писма, които пише до шефовете на МГМ; безцеремонната му, но оказала се важна и навременна намеса при екранизациите на някои от най-важните произведения на англо-американската литература - “Сайонара" (1957), “Младите лъвове" (1958), “Кръстникът" (1972), “Сърцето на мрака", от който се ражда шедьовърът “Апокалипсис сега" (1979)...

Дори и когато се снима само за пари, както в случая с “Христофор Колумб" (1992) - пет милиона долара за пет дни! - пак се терзае от нежелания краен резултат, вина за който имат самите продуценти на филма.

Като ангажирана личност с изградени либерално-демократични възгледи Брандо подробно описва своята дейност като активист при подпомагане жертвите на Холокоста, оказали се създатели на държавата Израел, пламенен привърженик е на движението за граждански права на негрите, участник е в легендарните походи на д-р Мартин Лутър Кинг - той стои зад гърба му, когато Кинг произнася вдъхновената си тирада “Имам една мечта" във Вашингтон, а описанието на погребението на активиста на “Черните пантери" Боби Хътън е едно от най-потресаващите в книгата му. Марлон Брандо е защитник и на коренното индианско население - приключението му в Грешъм, Уисконсин в началото на 1975 г. е също сред най-завладяващите в неговите мемоари.

В своите спомени Брандо се връща назад в годините и с топлота и автоирония описва своето участие в бурните години на 20. век, осъзнавайки, че малко е помогнал на онеправданите, че дори когато снима глада в Индия, е привелигированият представител на сития Запад, търсещ чрез алтруизма си лек за гузната съвест на консумативното и мразено от него общество. М. Брандо ни занимава подробно и със своите социални и екологично-утопични експерименти на купения за 200 000 долара от него атол Тетиароа, за пътешествията си в дебрите на психоанализата при д-р Харингтън, без да забравя сбито да разкрие и гражданските си позиции по основните въпроси на човечеството - от студената война и противопоставянето на двете свръхсили до кланетата в Босна.

Като човек, познаващ до съвършенство тайните на занаята, бърза да сподели със своите фенове и бъдещи млади последователи тайните на актьорската си игра, тръгвайки от заветите на Шекспир в “Хамлет" и уроците на Стела Адлър (той се смята за нейно творение, а не на Лий Страсбърг) и стигайки до своите открития за спонтанност, непосредственост и въздействено екранно присъствие. Това са сред най-ценните откровения в книгата му и всеки специалист по актьорско майсторство задължително трябва да познава тези редове.

Разбира се, мемоарите на една звезда не могат да минат без женски и креватни истории, без многобройните, обвити с фолклорна митология любовни интриги, на които набляга всяка уважаваща публиката си кинозвезда, хванала химикала и заела се да пише спомени. Справка - “Този живот" (1980) на Сидни Поатие. Между другото мемоарите на двамата набори - родени са през 1924 година - със сходна и щастлива творческа съдба като актьори и режисьори удивително си приличат във всеки основен аспект.

Както вече отбелязах “Песните на мама" са легитимната версия на живота на Брандо. Той решава каква ще е степента на допустимост до интимните му тайни, какво ще разкрие от любовните си похождения и как ще интерпретира своите авантюри. Според него щрихирането на интимните му завоевания и представянето на любовниците му с фиктивни имена или без да се споменават поименно е най-почтеният начин за разкриване на щекотливата и деликатна тема. Дотам той се и ограничава, бързайки да завърши повествованието си с малко фалшивото признание, че вече в заника на живота си се е помирил с жените и децата си и се наслаждава на всяка минута, която Господ му е подарил.

Именно срещу тази фалшива и манипулативна визия на звездата въстава Даруин Портър - авторът на прочутите биографии за Хъмфри Богарт и Катрин Хепбърн. Докопвайки се чрез Тенеси Уйлямс до някои от старателно критите с десетилетия срамни тайни от интимното битие на Брандо, той се амбицира и с детективска страст, която заслужава адмирации, заради къртовския положен труд, написва обемната си разтърсваща книга “Брандо. Зад кулисите" (2006).

Безспорно това е тържество на подробната, сочно описана, увлекателна и достоверно поднесена папарашка литература. Портър иска да демаскира, уязви и развенчае звездата Брандо. Той знае, че може да успее само в една насока - в интимното му битие. И за него е ясно, че като актьор, независимо от неизбежните гафове, Брандо е великан, обновил и реформирал актьорската игра в театъра и киното и че като защитник на гражданските права на негри, червенокожи и еколози звездата му е направо неотразима. Портър обаче е принципен противник на нравственото лицемерие на Марлон Брандо. За изследвача на личния му живот Брандо съвсем не е чист ангел, изпълнен само от добродетели. Нищо подобно - за Портър Марлон Брандо е хедонист, мачо с чудовищно сексуално излъчване, машина за любов и плътски удоволствия, безскрупулен флиртаджия и сваляч, за когото няма никакво значение с кого спи - с мъже или жени и дали те са бели, жълти или чернокожи, евреи, католици или будисти.

Наистина в разкриването на всичките му многобройни връзки Даруин Портър проявава способности на кадрови офицер от ФБР, а списъкът със завоеванията на Брандо е направо зашеметяващ - от трайните приятели Карло Фиоре, Уоли Кокс и Кристиан Маркан, през Джеймс Дийн, Монтгомъри Клифт, Джеймс Болдуин и Стюарт Грейнджър до Лорънс Оливие и Труман Капоти, като в дамската класация човек направо може да се побърка само от сблъсъка с имената на Марлен Дитрих, Грета Гарбо, Елизабет Тейлър, Мерилин Монро, Ава Гарднър, Джоан Крофорд, Вивиан Ли, Грейс Кели и стигне чак до Джийн Симънс!...

И тъй като в мемоарите си Брандо тактично, но и манипулативно не споменава нищо за катастрофалните си бракове, Даруин Портър надълго и нашироко описва одисеята около развода му с Ана Кашфи и трагикомичните протуберанси, белязали връзките му с Мовита и Тарита. “Черешката на тортата" е оставена за жестокото самоубийство на доведената му дъщеря Шейен Брандо на 16 април 1995 година, последвало убийството на нейния таитянски любовник Даг Дролет от полубрата й Кристиан Брандо на 16 май 1990 година...

Признавам, че на моменти се улавях в критика към свръхчовешките и по своему цинични усилия на Портър да преследва с такава маниакална упоритост целта си за развенчаване на звездата, но след това отчасти оправдавах усилията му. Той е искал да представи скритата същност на мегазвездата, неговата тъмна страна, да го видим откъм неблагоприятния му блясък зад кулисите, където ни се разкрива в отблъскващата си същност на мъжкар, любовник и любител на интимните приключения, на безразборните връзки, на желанието да не остава сам, да бъде обичан и търсен.

В типично фройдистки аспект този негов комплекс в неговите мемоари директно отвежда до разбитото му от алкохолизъм семейство, в което той е лишен от майчини ласки, ако и да е отгледан от сестрите си, докато бащините грижи също се оказват погрешни и непродуктивни. Именно липсата на майчина любов го превръща в секс машина, в жребец, обвързващ се едновременно с три до четири жени, на всяка от които се обяснява в безкрайна любов, а накрая и в емоционално уязвим самец, майстор на краткотрайната връзка, но без сериозен и задълбочен поглед върху исконната женска същност, което именно и разрушава всеки от брачните му съюзи.

Прочитайки обемната биография на Даруин Портър, едва от последните й страници разбрах, че авторът й всъщност не мрази Брандо, ако и със скрупольозна последователност да описва дългото му сбогуване с екрана, продължило, кой знае защо според него, от 1960 до 2002 година. Неговата цел е друга - да демаскира моралния му облик и да разкрие скрития му образ, който той ревниво пази от любопитната публика. Успял е, въпреки че на финала се поддава на чара и магнетичното въздействие на описваната и преследвана от него кинозвезда. Как иначе да си обясним факта, че краят на биографията му директно кореспондира с последните редове на “Песните на мама", които, убеден съм, Даруин Портър е чел с молив в ръка, ползвайки от нея цели пасажи?

За да не съм голословен, цитирам дословно финала на “Песните на мама": “Няма смисъл да се чудя къде ще бъда след смъртта си и мога само да кажа, че няма да ме завари по-неподготвен, отколкото бях като дете, зяпнало ронещите се шушулки от дървото на 32-ра улица. Умът ми винаги се успокоява, когато си представя, че седя на остров някъде в южно море и усещам галещия бриз с отворена уста и отпусната назад глава, вперил поглед в блещукащите светлинки, в очакване онази зловеща черта да прореже хоризонта и да ме изуми отново. Вече не протягам ръка, но не преставам да очаквам поредното вълшебство." И веднага препращам към последните редове на “Брандо. Зад кулисите": “Завещанието задължавало семейството да отнесе праха му в пустинята. Преди да тръгнат, смесили праха му с тази на Уоли Кокс, дългогодишният му приятел, “починал толкова отдавна", както Марлон често казвал. Под лъчите на парещото слънце, във вихрения пустинен вятър, роднините му разпилели половината от праха. Другата половина била отнесена на Тетиароа, любимото му убежище в Южния Тихи океан. Там само таитянското семейство на Марлон, включително Тарита, отдало праха на ветровете. Докато се връщала у дома си след таитянското погребение на Марлон, Тарита се питала дали и тя да не полети надалече като птиците на Тетиароа. “Все нагоре и нагоре, към сянката на залеза. Също като праха на Марлон, който никога няма да се върне на земята."

И чак тогава проумях - величието и харизмата на звездата са омаяли и най-отявленият му и най-амбициозен демистификатор. Какъв по-голям комплимент за безпогрешно действащата аура и сугестия на една от най-големите личности на екрана и сцената на всички времена?!

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Брандо, Марлон, Линдзи, Робърт. Песните на мама. Прев. С. Манолова, Д. Спасова. София: Колибри, 2006.

Портър, Даруин. Брандо. Зад кулисите. Прев. Цв. Генчева. София: Бард, 2006.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.12.2006, № 12 (85)