Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВРЕМЕ ЗА ШОУ!

Борислав Гърдев

web

1. Всеизвестна истина е, че в Америка киното е преди всичко развлечение.

А след това моралистична драма.

Знайно е, че и самото развлечение е разделено на пластове. Че филмите от категория “В" пълнят кабелните тв програми, а тези от раздел “С" излизат директно на видео за убиване времето на най-непретенциозната публика.

Следващите редове са посветени на четири от най-представителните ленти на 2002 година от “А" група.

Филми-явления. Носители на престижни отличия, направени с много пари, но и със завиден ентусиазъм и амбиции. Спектакли за забава, но и за неповторими преживявания. Предназначени за широката публика и съобразени с железните жанрови конвенции. Създадени да печелят авторитет, без който е немислимо самото функциониране на голямото щатско кино.

2. Трябва да си смел късметлия, за да пренесеш на големия екран театралната легенда на Боб Фос от 1975 г. "Чикаго".

С тази почти непосилна задача се заема Роб Маршал като режисьор и хореограф. Опирайки се на сценария на Бил Кондън и разчитайки на виртуозната камера на Дайън Бийб, той дръзко се впуска в примамливия условен свят на мюзикъла.

Маршал обаче не е самонадеян неофит, ако и да е дебютант. Той творчески използва музиката на Джон Кандър и текстовете на Фред Еб, подсигурявайки се с допълнителните партитури на незаменимия Дани Елфман.

Над всичко обаче поставя постигнатото от знаменития Боб Фос като драматична и музикално-танцова организация на спектакъла.

Маршал до такава степен органично е усвоил наследството на Фос, че имаме усещането, че “Чикаго" е заснет на лента от великия покоен маестро.

За мен това не е безсилно плагиатство, а възможно най-драгоценният творчески комплимент.

Отдавна не съм гледал подобно магично шоу, в което танците са поднесени с яростна страст и плам, отделните епизоди поразяват със своята пищност, актьорите показват удивителни певчески и танцувални способности, режисьорът не се бои да манипулира дори легендарния документален кинопреглед “Маршът на времето", както и мотивирано да вплете реално течащия и имагинерния наративен пласт в повествованието чрез бесния, но концептуално осмислен монтаж.

Всъщност “Чикаго" е музикална драма за мъчителния път към славата на две дами-грешници Рокси Харт и Велма Кели и за техния прочут адвокат Били Флин, измъкнал ги от затвора с блестящо-ефективни пледоарии.

Историята не впечатлява с оригиналност, но е поднесена изключително атрактивно с наситено интензивна емоционалност.

В този тип зрелища е важна постановъчната подготвеност, рисковия лимит на продуцента (Мартин Ричардс) и прецизно подредения актьорски ансамбъл.

Маршал се е справил перфектно със задачата си. "Чикаго" е гала-спектакъл за Рене Зелеуегър (Рокси Харт), трамплин към нови звездни роли за Катрин-Зита Джоунс (Велма Кели) и Ричард Гиър (Били Флин) и възможност за разкриване способностите на добри характерни актьори като Джон О'Рейли (Еймъс Харт) и Куин Латифа (Мамчето).

Ако и да е прекалено американски като атмосфера, “Чикаго" се гледа с удоволствие и от европейския зрител, покорен от неповторимата епично-сантиментална феерия на стария Чикаго, за който винаги ще си спомняме с любов и нежност.

3. "Хвани ме, ако можеш". Такова игриво заглавие е избрал за поредния си хит майсторът Стивън Спилбърг. След дълго умуване той решава да екранизира документалната книга на Франк Уйлям Абигнейл и Стан Рединг, от която сценаристът Джеф Нейтънсън създава ефирна и забавна драма.

За разлика от мрачната прозорливост на “Специален доклад", тук Спилбърг и неговите помощници (оператор Януш Камински, композитор Джон Уйлямс и съпродуцент Уолтър Паркс) се насочват с много носталгия към невинния свят на Америка от 60-те години (1963-1969), времето на "новите хоризонти" и "великото общество", в което скрупольозно възстановяват необикновената съдба на събрата на Ястребовски-Буревестников (Тодор Колев) от “Опасен чар" (1984) на Иван Андонов - Франк Уйлям Абигнейл младши. Великият американски мошеник, започнал като помощник-учител, преквалифицирал се в пилот на самолет, в лекар, адвокат и най-вече във фалшификатор на чекове. Присвоил 2 млн. долара и заловен в коледната нощ на 1967 г. в малкото френско градче Монт Рошел от неуморния му преследвач и агент на ФБР Карл Хенрати. Осъден на 12 г. строг тъмничен затвор и прехвърлен по настояване на Хенрати на работа във ФБР, където спомага за разкриването на 500 фалшификатори на чекове, което го превръща в национална знаменитост.

Самият филм не е скучна и нравоучителна биографична сага, а преди всичко напрегнат и елегантен екшън, в който зад настървеното преследване на Абигнейл от Хенрати (и доставящо наслада надиграване между Леонардо ди Каприо и Том Ханкс) се прокрадват тревожно-провокативни въпроси - за съдбата на неординерната, идваща от низините, личност в подредения корпоративен свят на САЩ, за фаталната значимост на отсъстващия в семейството баща, за самонадеяната наивност и уязвимост на янките, оставили достатъчно много пролуки, през които печените и находчиви измамници могат да печелят. И не на последно място - за значението на личния пример на авторитета, чрез който е възможна житейската преориентация на престъпника.

Признавам си, че във втората част “Хвани ме, ако можеш" се доближава опасно до фалшивата патетика на “Педагогическа поема", но и се оттласква оттам благодарение на благоразумната съобразителност на Спилбърг и на плеядата знаменитости, които е привлякъл за каузата си. Сред тях се открояват Кристофър Уокън (Франк Абигнейл старши), Натали Бай (Пола Барнс), Мартин Шийн (адвокатът Роджър Стронг) и особено прелестно-наивната Дженифер Гарнър (Бренда).

Създаден деликатно и ненатрапчиво (дали Стивън Спилбърг не е ползвал и режисьорския опит на Том Ханкс от “Музиката, която правиш" (1996)?), с много настроение и елегантен френски хумор, експлоатирайки харизмата на Ди Каприо и Ханкс и на нестандартната интрига, залегнала в основата му, “Хвани ме, ако можеш" развлича и разплаква, досущ в традициите на най-добрите американски филми.

4. През шестте седмици на жестоката 1931 година едно дете остава без родители. То възмъжава много бързо и разбира, че проблемите в живота му не могат да се решават само с юмрук и картечница.

Хлапето запазва парещия спомен за благородно-смелия си баща Майкъл Съливан, опълчил се срещу вълчите закони на подземните кланове, и изповядва с неподправена тийнейджърска искреност своите преживелици в “Път към отмъщение".

Филмът се превръща в класика при излизането си, благодарение умението на Сам Мендес да запази хладнокръвно равновесие в търсенето на собствен облик при пресъздаване мита за ирландските гангстери.

Режисьорът залага на интригуваща история, подтискаща визия (дело на големия Конрад Хол), икономично-рационален стил, сухо насилие, свиреп мачистки свят без романтика, лаконичен диалог и дискретна музика (Томас Нюман), подпомагащи превъзходните актьорски постижения - Тайлър Хьохлин (малкият Майкъл Съливан), партниращ достойно на асове като Том Ханкс (Майкъл Съливан), Пол Нюман (Джон Руни), Джъд Лоу (Магуайър) и Станли Тучи (Франк Нити).

“Път към отмъщение" е толкова убедителен, защото постановъчната ръка на Мендес постоянно търси хармония в основните кинематографични компоненти, като знаменитите сцени на отмъщение с участието на Том Ханкс, Пол Нюман и Джъд Лоу, са сред елмазните филмови мигове, в които безкомпромисният свят на наемните убийци се облагородява и зазвучава като целулоидна поема.

5. Паметник на режисьора Мартин Скорсезе е “Бандите на Ню Йорк". Свидетелство на неговия творчески гений и размах и на умението му да разказва сочно, увлекателно и натуралистично сагата за раждането на американската нация и за превръщането на любимия му Ню Йорк в неин естествен притегателен център и в лакмус на всички драматични процеси, в които мръсният, кален и кървящ пристанищен център става бляскав мегаполис. Скорсезе е в пълния смисъл на думата MASTER AND COMMANDER. Той направлява умело реализацията на съкровения си проект, микс между “Раждането на една нация" и “Имало едно време в Америка" цели 12 години, похарчва 103 млн. долара и все пак успява да екранизира подобаващо добре излезлият през 1927 г. култов роман на Хърбърт Ашбъри. Налагайки творческото си его над продуцента Харви Уайнстайн и получавайки максимално силен сценарий от Джей Кокс и Стивън Зейлиън.

Постановчикът дори си позволява камео изява в една малка сцена (първият сблъсък на Амстердам и Джени Абърдийн), в която в царствено-нарцистично присъствие на духа седи на отрупана с лакомства маса и гледа самодоволно към нас, сякаш искайки да ни каже: "Този спектакъл го създавам аз. Аз съм му господарят и съм доволен от постигнатото. От вас искам само внимателно да го проследите и подобаващо да се забавлявате!"

“Бандите на Ню Йорк" е безспорно най-добрият филм на Скорсезе, излязъл успоредно с неговата 60-та годишнина. Той е анти-“Невинни години" (знаменитата му творба от 1993 г.) и вместо интимните драми на състоятелните буржоа задълбава в подземния свят на клановете в един доста голям отрязък от време - от 1846 г. до разгара на Гражданската война в САЩ през 1861-1865 г.

Ако и да е дълъг три часа, гледа се с внимание и напрегнат интерес, тъй като постановчикът прилага ефикасен изповеден стил на пласиране на разказа. Липсва излишна обстоятелствена бъбривост (както в “Казино", 1995), екзотичните зарисовки - празнични ритуали сред китайците - са налице, но без да се търсят критични историко-политически обобщения, както в “Кундун" (1997). Социалният разрез и саркастичният поглед към обществото, които така дразнят в “До краен предел" (1999) са заменени с овладяно епично повествование за кървава вендета със стойностен диалог, майсторски обрисувани характери и съсредоточаване усилията на режисьор, оператор (големият Майкъл Болхауз) и актьори в усвояването на три идейно-тематични ядра - овладяването и художественото осмисляне на корените на американския гангстеризъм и нетърпимост, ироничната дисекция на основите на щатската демокрация и демитологизирането на водачите на нюйоркските ирландски банди (на Местните и Мъртвите зайци), защитаващи свой стародавен морален кодекс на честта, поддържници на държавния интегритет и на господството на публичните федерални и общински институции, които вихърът на Гражданската война буквално издухва от историческата сцена.

Така ние адмирираме усилията на водача на Зайците (Леонардо ди Каприо) да отмъсти на Касапина (Даниел Дей-Луис) за убития си баща (Лиам Нийсън), но същевременно осъзнаваме, че позицията на Джени (Камерън Диас), търсеща поле за изява в развихрилата се златна треска в Калифорния, е перспективната, заради която си струва да игнорира дори голямата любов на живота си.

В "Бандите на Ню Йорк" се чувства, че Скорсезе запазва тотален контрол върху филма си до последната минута, че всичко е прецизно подчинено на неговия замисъл, вкл. убитите сиво-кафяви багри на петте кюшета в стария Ню Йорк, обезсмъртени от Болхауз, изчистената сценография на Данте Ферети, режещата музика на Хауард Шор (финалната балада на Боно е нещо различно, но също от класа!) и впечатлявящите изяви сред звездната кавалкада, където до истински откровения достигат Даниел Дей-Луис и особено Камерън Диас.

Реализиран виртуозно и зашеметяващо, “Бандите на Ню Йорк" е най-значимото, което може да ни предложи Мартин Скорсезе, сравнимо с негови знакови успехи като “Шофьор на такси" (1976), "Разяреният бик" (1980) и “Добри момчета" (1990).

P.S. Всяка прилика с “Оскар"-овите фаворити за изминалата година е плод на чиста случайност.

 

 

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 17.05.2003, № 5 (42)