ПО СТЪПКИТЕ НА ТИХИЯ АМЕРИКАНЕЦ

Борислав Гърдев

web

Хубавото на филм като “Тихият американец" е, че неговите създатели - сценаристите Кристофър Хемптън и Робърт Шенкан и режисьорът Филип Нойс остават верни на посланията на крамолния едноименен роман на Греъм Грийн, използвайки мащабни метафори.

Съдбата на Виетнам като символ на Третия свят, мръсните шпионски прийоми за прокарване на откровено компрадорска политика и крахът на амбициите на колониалните ментори са достатъчно обемни проблемни ядра, засмукващи респектиращо количество енергия за спектакъла, жизнено нуждаещ се и от противотежест, за да се запази равновесието.

“Тихият американец" я открива в обременения любовен триъгълник: Фаулър - Пайл - Фуон, важен стожер на повествованието, без от това филмът да е по-малко злободневен и актуален.

Акцентът върху интимните преживявания на основните персонажи, открояващ се и в романа, присъства мотивирано в екранизацията му като маркер за неизбежното предаване на имперската щафета от Англия на САЩ, неизбежно водеща колкото до грубото покровителстване на “незрелия" народ (младата виетнамска девойка Фуон), толкова и до прочутата мръсна война, проточила се в рамките на екранното действие от 1954 до 1966 г., когато във Виетнам пребивават 495 000 американски войници.

Филип Нойс си е позволил нездравословен (след 11 септември 2001 г.) критичен антиамерикански патос, демаскирайки зловещата роля на ЦРУ за разпалване на неоколониалните конфликти (съвсем неслучайно емисарът на разузнавателната агенция - тихият американец Пайл, е представен от Брендън Фрейзър като микс от непохватност, притворност и цинична арогантност, довела го до неизбежната му гибел).

Освен това постановчикът не открива цивилизационен мотив в действията на янките, заменили французите в Индокитай и затова предпочита да съсредоточи фокуса на камерата си върху необикновената съдба на Фаулър, който не само запазва за себе си Фуон, но и остава в изтерзаната виетнамска земя, за да се превърне в меродавен хроникьор на може би най-прочутата, продължителна и скандална война на 20 век.

Нойси залага на вътрешния драматизъм в сюжета, третирайки го като универсална по въздействието си човешка драма. Той и операторът му Кристофър Дойл остават верни на духа на времето и автентичността на местата, където протичат възловите събития в повествованието .

Музиката на Крейг Армстронг е пронизително-чувствена, а актьорският екип е подбран прецизно. До неочаквано сполучливото попадение До Ти Хай Йен (Фуон) и завърналия се майстор на епизодичните изяви Раде Шербеджия (инспектор Вигот), Брендън Фрейзър дръзко заменя комичния си имидж, познат ни от “Човекът от джунглата“, с майсторски представена сериозна роля.

Филмът си заслужава гледането най-вече заради Майкъл Кейн. Като репортерът Томас Фаулър ветеранът извайва забележителен образ, нареждащ се сред най-големите му екранни завоевания, за който заслужено получава и “Оскар"-ова номинация за 2002 година. Неговият Фаулър, олицетворение на един отиващ си свят, колкото отвратителен, толкова и привлекателен, изграден с неподражаем британски хумор и изумително проникновение, броди като трагична сянка през целия филм, извисявайки въздействието му до висоти, където обикновено се откриват шедьоврите на седмото изкуство.

Отличен, запомнящ се киноспектакъл.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.12.2003, № 12 (49)