ПРОЗРЕНИЯТА НА ТАРАНТИНО

Борислав Гърдев

web

В библиотека "Амаркорд" на издателство "Колибри" излезе книгата с интервюта на култовия режисьор на американското независимо кино Куентин Тарантино, озаглавена предизвикателно "Аз харесвам насилието в киното". Тя съдържа беседи и разговори с родения на 27 март 1963 г. прочут постановчик, правени от февруари 1992 до май 2004 г. и обхващащи в пълнота кариерата му от неговия дебют с "Глутница кучета" през 1992 г. до премиерата на втората част на "Убий Бил" през 2004 г.

Не крия, че прочетох сборника с известен скептицизъм. Очаквах поръчкова и гланцирана възхвала на поредния американски киногений, но за щастие предварителните ми прогнози бяха опровергани.

"Аз харесвам насилието в киното" е коректен, точен и правдив портерт на Куентин Тарантино. В него ненатрапчиво, но властно и категорично, се откроява образът на един необикновено талантлив и напорист киноман, превърнал увлечението си в професия, успял да осъществи американската мечта и да стане знаменитост в целулоидния свят.

По пътя към славата му помагат и щастливо стеклите се обстоятелства - срещата със сътрудника му Роджър Ейвъри, с продуцентите Лорънс Бендър, Боб и Харви Уайнстайн и естествено с големия Харви Кайтел, приел да бъде копродуцент и да изпълни ролята на г-н Бял в зашеметяващия му дебют "Глутница кучета".

От срещите и разговорите с Тарантино разбираме, че той е добронамерено настроен към журналистите, след като с охота многократно разказва за своята младост, работата си в магазина "Видеоархиви" на Манхатън Бийч, за любимите си филми и обучението в "Убежището за актьори" на Алън Гарфийлд в Бевърли Хилс.

Тарантино не крие, че няма висше режисьорско образование, но е горд именно с актьорската си диплома, помогнала му да бъде комплексно-креативен и обръщащ подобаващо внимание на драматургията и актьорската игра в своите филми.

Той подробно разкрива източниците си на вдъхновение (музиката от 70-те години, кунг-фу баладите на Джон Ву, blaxploitation-филмите, шедьоврите на Годар, Жан-Пиер Мелвил, Самюел Фулър, Брайън де Палма, Серджо Леоне, Сам Пекинпа, "Семейство Глас" на Селинджър, комиксите, японската манга-анимация, подценяваните комедии на Абът и Костело, непълноценната храна от евтините мотели и др.), мъките при писането и ШЛИФОВАНЕТО на своите сценарии, изтъквайки безценната помощ на приятелката си Грейс Лавлейс, подбирането на екипа, който всъщност определя облика му на модерна киноикона, следенето на работата на по-младите му колеги (как се радва на успеха на Илай Рот в хоръра му от 2002 г. "Треска в хижата"!), както и на актуалните политически проблеми, с които се сблъскват САЩ в годините на неговия възход към славата.

За почитателите на Тарантино не е без значение да узнаят, че той се определя като либерал с ясно формулирани и лишени от предразсъдъци и стереотипи свои възгледи за живота и изкуството. Само така ще ни стане ясно защо под негово председателство през 2004 г. журито в Кан награди със "Златна палма" тенденциозния и яростно критикуващ политиката на Буш документален филм на Майкъл Мур "Фаренхайт 9/11".

Куентин Тарантино ни се разкрива в развитие от намахания и без всякакви комплекси дебютант в "Глутница кучета" (Кой друг ще си позволи във въвеждащата сцена на гангстерската си драма да тълкува песента на Мадона "Като девица" като метафора на надървените патки? И в тази връзка е много любопитно писмото, което попкралицата праща на Тарантино, в което чистосърдечно му заявява, че "става дума за любов, не за полови органи"), през любимеца на медиите и публиката автор на шедьовъра "Криминале" и поомръзналата гостуваща звезда в самоцелни екшъни като "Десперадо" и "Наричана още" до помъдрелия майстор на епичната сага за отмъщението "Убий Бил", в която зрелището неусетно се абсорбира от изкуството за широките маси, за да се превърне неусетно в магия, заснета като почит към Серджо Леоне, Сейджун Судзуки, Кенджи Фукасаку и Юен Вопин, който впрочем осъществява умопомрачителната хореография в него.

Тарантино не крие нищо съществено от личния си живот и от професионалните си умения. Като съвестен и доброжелателен кинематографист споделя всичко, което интересува неговите фенове, вкл. и своето удовлетворение след измъкването си от работата на минимална заплата, която го е заплашвала с пълно личностно обезличаване.

Защото той си знае цената. И тъй като разбира, че именно в Америка може да постигне високите цели, които преследва. При това не в мейджър-компаниите и робските обвързващи договори, лишаващи го от творческа индивидуалност, а "Мирамакс" и при поддръжката на братя Уайнстайн, даващи му пълна творческа свобода и стимулиращи го да заснеме най-добрите си проекти на подобаващо ниво.

Затова всеки прочел "Аз харесвам насилието в киното" (в отличния и ерудиран превод на Людмил Люцканов) ще разбере, че за да имаш щастливата съдба на Куентин Тарантино, е нужно не само късмет и упоритост, но и да притежаваш ТАЛАНТА му. Тогава ще бъдеш оценен по достойнство, ще спечелиш "Златна палма" и "Оскар" за оригинален сценарий, ще снимаш с многомилионни бюджети и зрителите трепетно ще очакват всеки твой следващ филм - независимо дали е 24-минутната новела "Човекът от Холивуд" от прекрасния сборник "Четири стаи", дали е 60-минутен епизод ("Майчинство") от прочутия сериал "Спешно отделение", сага от типа "Убий Бил", епизод - срещу хонорар от 1 долар! - в помощ на приятеля Робърт Родригес (в "Град на греха") или очакваната с нетърпение епопея за Втората световна война "Безславни копелета".

В този аспект сборникът е поучителен и навременен и за нашите кинолюбители. От него те ще получат безценни съвети, но и ще разберат, че за да те уважават в кинобизнеса, трябва да си дяволски трудолюбив и инициативен и да имаш характера на безспорния кумир - Куентин Тарантино.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.09.2005, № 9 (70)