ЕЛЕГИЯ ЗА ЕДНА НЕДОПИСАНА ИСТОРИЯ НА КИНОТО

Борислав Гърдев

web

С много тъжни емоции свързвам излизането на втория том на “История на киното" на Тодор Андрейков.

Спомням си с какъв ентусиазъм следях излизането на първия том през май 1994 г. Тогава, в несъществуващото вече тв предаване “Форум" на Атанас Свиленов, се проведе интересен и впечатляващ разговор между двамата. Стана дума и за това, че Тони хитро се е измъкнал от клопката да представя неблагодарните теми за историческия развой на българското и съветското кино в немия им период.

В юнската книжа на сп. "Филм" от 1994 г. Андрейков обяви с апломб, че трудът му е плод на 55 години непрекъснато гледане на филми, 40 години занимаване с историята на киното и 20 години преподавателска дейност. През следващата 1995 г. той издаде “Комичното на екрана", съчетаващ проникновеното академично представяне на природата на комичното от естетическа гледна точка и популяризаторското интерпретиране на 101 образци от историческото развитие на филмовата комедия в периода 1895-1986 г. Така се очертаха контурите на неговия амбициозен просветителски проект, който още тогава беше съизмерим с най-представителните достижения на световната критическа мисъл.

За съжаление, както на всеки стойностен и амбициозен замисъл, и на този не му беше писано да се осъществи напълно. Тони Андрейков - безспорно един от най-големите ни ерудити в киноисторията, се захвана да го реализира наистина когато достигна творческа изследователска зрелост, но в едно изключително неблагоприятно и бездуховно време. И почина, без да довърши втория том от своята “История", на 19 януари 1997 г., ненавършил 64 г., когато не ни беше до кино, а трябваше да мислим за собственото си оцеляване и за свалянето от власт на некадърното Виденово правителство.

През следващите години като че ли забравихме за делото и замисъла на Тони Андрейков. Слава Богу, че доживяхме по-добри години и че вдовицата Екатерина Андрейкова успя да събере и обработи останалите текстове от замисления труд и след спечелен конкурс на Национален фонд “Култура" “История на киното", том 2, обхващащ развойните процеси в звуковото кино през 30-те години, все пак бе издаден от издателство “Колибри" в края на 2004 г.

Така ние днес сме изправени пред добре познатия ни български феномен да оценяваме труда на талантливи и без време отишли си родни творци, осъзнавайки много добре, че както няма незаменими хора, така и няма кой да продължи тяхното дело. Този невесел извод важи за Андрейков с пълна сила. В днешното практично време у нас вече няма кой да се заеме с обхватното представяне историята на световното кино. Сега на мода са справочниците и кратките енциклопедични речници. Отделно не останаха телевизии, които да програмират в своите схеми излъчването на класически филмови образци, поради което за големите достижения на киното във водещите филмови метрополии през 20-30-те години днешното поколение няма никаква представа. За киноманите остават прожекциите във филмотечните кина в София и Пловдив и вербалното запознаване с киношедьоврите в такава прецизно и майсторски написана “История" като тази на Андрейков.

Моите мрачни мисли се подсилват и от още един факт. Типично по нашенски талантлив и белязан от съдбата, изследвачът работи близо 20 години в Националната ни филмотека като изкуствовед (1963-1970) и директор (1976-1981), близо 13 години като преподавател в НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов" (1984-1997) и вместо “да предпочете килията на научното съзерцание" (Неделчо Милев), се занимава с кинолектории из страната, с ръководството на студийните кина (1972-1975), с оперативна критика, с безкрайни радио и телевизионни изяви, в които опияняваше с бляскавото си живо слово и афористично написаната рецензия, а когато най-сетне реши да създаде ТРУДА на живота си, се оказа, че съдбата му е отредила съвсем малко време за неговата реализация.

В случая Тони е жертва колкото на неблагоприятно стекли се обстоятелства, толкова и на черти от своя характер, свързани с организацията на изследователско-творческия му процес. Ерудит и капацитет като него, тънък познавач на тенденциите и криволичещия път на плеяда световни киномайстори (С каква наслада се четат портретите му на Жан Реноар, Хауърд Хокс, Франк Капра, Кинг Видор, Джон Форд, Уйлям Уайлър и Фриц Ланг във втория том на неговата “История"!), той не смогва дори да обработи и ОПИШЕ това, което знае, и се оказва, че изследвач с по-скромни възможности като Красимира Герчева, в друга обстановка (1989), в “Киното вчера и днес", част първа (на която Андрейков е редактор!) далеч по-семпло, но по-настоятелно, организирано и подредено представя същата картина, пред която е изправен и Тодор Андрейков, но по-обхватно, сбито и благоразумно - в духа на тогавашните изисквания на социалистическия реализъм.

Очакванията ни Андрейков да се превърне в родния Жорж Садул не се оправдават. Вярно, и в настоящия си незавършен и необработен вид “История на киното" на Андрейков може да мери ръст с корифеи на киноисторията като Жан Митри и Теплиц, но на нея й липсва именно завършеността, обобщеността, сладостта от финалните изводи и от ЗАВЪРШЕКА на едно капитално дело.

Андрейков има потенциала и възможностите да осигури българския пробив. Той познава отлично френското, английското, американското, италианското, скандинавското, индийското, японското и латиноамериканското кино, въоръжен е с инструментариума на модерното аналитично осмисляне на артефактите, проучил е изцяло и в оригинал оценките на филмовите явления от водещите световни киноисторици и теоретици, държи на съпричастността на своята аудитория (личи опитът от многобройните му лекторски курсове), не робува на неразбираемия и сух академизъм, а на живото и увлекателно изследователско дело, позволява си мотивирано поднесени субективни изводи и тънък софистициран хумор (оценката на комедията “Ниночка" от 1939 г. на Ернст Любич), правещи чест на всеки сериозен изследвач от неговия калибър.

С някои от оценките му може и да не се съгласим (никога няма да приема, че “Отнесени от вихъра" не е шедьовър!), подходът му вероятно предизвиква полемики. (Защо не обръща внимание на създаването и развитието на анимационното и документалното кино, по каква причина игнорира укрепването на световната кинотеория, как така не написва и ред за българското и съветското кино, препращайки ни към преодолени и вече остарели изследвания на небезизвестните Александър Александров и Ростислав Юренев и не включва в панорамата си поне една източноевропейска кинематография, както например навремето Теплиц се изхитри и рекламира и родната си Полша с прочутата мелодрама по Тадеуш Доленга-Мостович “Знахар" (1937), дело на Михаил Вашински?).

Критичните бележки могат да продължат с усещането, че във втория том лекционно-стенографският тип изложение (2-7 глава) заменят стилизирания и аргументиран изследователски подход, от което страда например глава трета “Френско кино", експонирана без въведение, аналогично на известната студия на Бартелеми Аменгуал "История на френското кино през периода 1929-1939 г.", излязла на български през 1981 г. с редактор Тодор Андрейков.

Том 2 на “История на киното" не бива да се разглежда отделно от том 1 и от сборника “Комичното на екрана". Всъщност именно от него могат да ни станат ясни контурите на амбициозния му замисъл, който, по всяка вероятност, би трябвало да обхване развитието на водещите кинематографии до края на 80-те години. Това предполага поне още две книги и сгъстено-кондензирано представяне на филмовите факти в един по-стегнат и лапидарен стил.

Смятам, че Тони би се справил със задачата си. Днес пред нас са последните му три книги. Възприемаме ги като незавършена симфония и като глави от недовършен епос. (Кой знае защо се сещам за “Завоевателят на миражите" на Стефан Дичев), но най-вече като паметник на един необикновен интелект и ерудит, който и от отвъдното продължава да напомня за себе си, доказвайки, че за талантливите капацитети, дори у нас, няма препятствия за осъществяването на амбициозните им планове.

Техният устрем може да бъде прекършен само от смъртта.

Тодор Андрейков. История на киното. Т. 2. София: Колибри, 2004.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.01.2005, № 1 (62)