СТРАСТИ ПО ГИБСЪН

Борислав Гърдев

web

1. С удивителна апостолска смелост Мел Гибсън осъществява един от проектите на живота си - “Страстите Христови".

С този свой трети режисьорски филм доказва, че е смел професионалист, заел се с реализацията на история, известна на милиони зрители, за която обаче е отговорно подготвен, излагайки дръзко своята версия за последните 12 часа от живота на богочовека Исус Христос и осигурявайки финансиране от 25 млн. долара.

Ситуирайки разказа в рамките между предателството на Юда в Гестиманската градина и възкресението Исусово, Гибсън очертава едрия контур на своята изчистена от излишни подробности страстна графична драма, в която и като сценарист (заедно с Бенедикт Фицджералд), и като постановчик, и като съпродуцент (с Брус Дейви и Стивън Маккиевити) защитава отривисто гледната точка на традиционалиста-католик, акцентиращ най-вече на човешките преживявания и чувства, без излишно задълбаване в библейско-теологичната казуистика.

Неговата позиция обаче присъства отчетливо върху киноплатното.

Той напипва вещо сърцевината на колизията. За него Христос е преди всичко пророк и страдалец, а след това “царят, обещан на евреите".

Исус е активен правдолюбец ("Аз затова съм роден, за да свидетелствам за истината“) и учител-спасител за последователите си и обикновените люде.

А тъй като с проповедите си се явява опасен конкурент на еврейските първосвещеници (осквернявайки Шабàта), е съвсем логично тъкмо те да го предадат на римския прокуратор Пилат Понтийски и да искат настървено смъртта му.

Режисьорът не се страхува да посочи открито първородното греховно предателство на юдеите, олицетворени от Каяфа.

Нещо повече, в отличие от благата илюстративност на Франко-Дзефирелиевия “Исус от Назарет“ (1977) и левичарската назидателност на “Евангелието по Матея" (1964) на Пазолини, Мел Гибсън набляга именно на агресивното желание на еврейските фарисеи да умъртвят Христос.

Във филма двубоят Пилат-Каяфа е разкрит ефектно и убедително в постъпателен устрем, чийто финал е втората заповед за разпъването на Исус, издадена от Пилат под давлението на тълпата и първосвещениците, които буквално го рекетират.

Логично Христовите мъки са следствие от липсата на авторитети, а самите римляни се оказват неми свидетели на домашна сектантска свада, която така и не успяват да проумеят до край.

Аз (за разлика от центъра “Симон Визентал“) не обвинявам Гибсън в антисемитизъм. По-скоро го поздравявам за неговата безкомпромисна честност при отстояване на историческата правда.

Може би в тази насока той стига до престараване, тъй като Христовите страдания предизвикват потрес и физическа болка у зрителя, но така режисьорът уверено и категорично защитава концепцията си за обвързването на страданието, изкуплението и възкресението на богочовека Исус Христос.

2. Мел Гибсън обръща еднакво сериозно внимание както на философската плънка на творбата си, така и на нейното художествено пълноценно подплътяване.

Изяснил за себе си следваната доктринална линия, той се старае като постановчик перфекционист да създаде стойностен и екстремно разтърсващ спектакъл.

Прибягвайки до уникалния риск да го озвучи на арамейски, латински и иврит (с английски субтитри), Гибсън не само отдава дължимото на достоверността.

Той знае, че експериментът си струва - особено когато сюжетът е познат и разбираем. Целта му е друга - чрез умело пласираната интензивно-креативна музика на Джон Денби и внушителните, но смразяващо реалистични композиции на Калеб Дешанел, да създаде един по същество ням епос с основни доминанти изображението, музикалното оформление и актьорското лицедействие, хвърлящ смело мост към шедьовъра на Грифит “Нетърпимост" (1916, епизодът “Страданията на Христос") и към безбройните пана на майсторите живописци (Джото, Мантеня, Пиеро дела Франческа, Роджиер и др.), с които са пълни западните катедрали.

Сценарист-режисьорът упражнява пълнообхватен контрол върху замисъла си.

За него интригата е толкова важна, колкото темпоритъма (времетраенето е само127 минути) и удачното разпределение на ролите.

При кастинга обаче отново се натъкваме на своеобразен, но ефикасен творчески подход.

Гибсън предпочита монодрамата (по американски one man show), експонирана в едротрагедийни краски. Не случайно и филмът му се казва "Страстите Христови".

Мел Гибсън отделя подобаващо внимание на основните участници в драмата, но преимуществено като фон и необходима добавка на повествованието - и това се отнася както за Петър (Франческо де Вито), Юда (Лука Лионело) и Абенадер (Фабио Сартор), така и за Мария Магдалена (Моника Белучи), Света Богородица (Мая Моргенщерн), Йоан Зеведейски (Христо Живков) и Клаудия Понтийска (Клаудия Герини), за която дори разбираме, че е тайна последователка на Христос.

Цялото си внимание Гибсън съсредоточва върху тримата главни антагонисти - Исус, Каяфа и Пилат, представяйки конфликта между тях като светогледно съперничество за надмощие.

Каяфа държи на традициите и родовите завети. Пилат се стреми да запази 11-годишния мир в непокорната провинция, а Христос дири брод за спасението и усъвършенстването на човешките души.

Неизбежен е катаклизмът в този драматичен възел, след който Йерусалим и светът няма да са същите.

Матия Сбраджа изненадва приятно като лукавия и суетен Каяфа, Христо Шопов (Пилат) подсказва, че притежава потенциала на качествен характерен и поддържащ водещите звезди актьор, със своя физиономия и тема, за когото има място под слънцето на международните суперпродукции, а на Джеймс Кавийзъл само мога да стискам палци за бъдещото му развитие.

Той буквално износва и изстрадва своя Исус Христос на екрана със съдбовна отдаденост, доказвайки, че с него Гибсън е направил единствено верния избор. Оттук насетне името му ще се преплита неотклонно с Христовото, а клопките в кариерата му ще се съпътстват с адмирациите от неговата игра и престижните актьорски номинации. Затова смятам, че ще са му нужни силен характер и воля, за да продължи своето успешно и постъпателно развитие.

3. Този филм не би бил възможен без Мел Гибсън. В него той се вгражда без остатък. Залагайки целия си артистичен авторитет и звезден блясък, той добре разбира, че провалът в голяма степен би накърнил по-нататъшната му кариера.

Гибсън обаче пресметливо поема риска, заснемайки силен и стойностен филм и след добре премислената PR-кампания, включваща дори спечелването “за каузата" на папа Йоан Павел Втори, закономерно обира дивидентите за своя крамолен проект.

В случая ни най-малко не го обвинявам в преднамерен комерсиализъм. Мел Гибсън си е заслужил изцяло успеха, след който, надявам се, ще се появят и други алтернативни прочити на саможертвата и страстите Христови.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.05.2004, № 5 (54)