Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СПОМЕНИ ОТ ЗВЕЗДЕН ПРАХ

Борислав Гърдев

web

За киното 2003 г. не бе по-слаба и разочароваща от предходните години. Ще я запомним с рано тиражираните за нашите географски ширини хитове, с многобройните продължения - от “Лара Крофт-2" до “Завръщането на краля", с (не)очакваните разочарования - “Матрицата-3" и с бавната агония на родното филмопроизводство, което не изкара на пазара по-смислени и стойностни заглавия от “И прости нам" на Владо Икономов и “Пътуване към Йерусалим" на Иван Ничев.

През изтеклата година - по традиция - се откроиха близо десет заглавия, снети с много любов и пари, със замах и желание, за радост и удовлетворение на фенове и автори.

Гледайки ги, за сетен път се убедих, че киното няма да умре, че няма да бъде погълнато от телевизията, видеоинвазията и компютърните зали.

Вярно, у нас то все повече се превръща в престижно занимание и развлечение - като операта и естрадния концерт - но съм сигурен, че ще оцелее и ще има бъдеще.

Говоря за големите филми, които винаги са били смес от магия, спектакъл на високо ниво и неподправена емоция.

Ориентирайки се към “Матрицата", не желая присъединяване към всеобщия хор на неодобрение за дългоочаквания финал на прочутата сага на братя Уашовски.

Но все повече осъзнавам факта, че чудото от първия филм от 1999 г. - един камерен фантастичен опус с философски привкус и инфантилно чисти внушения, се е загубило в двете продължения, където на преден план изпъква битката на хората с машините (най-вече при защитата на доковете на Зион) и особено извънпланетарният мегасблъсък между Нео (Кеану Рийвс) и агент Смит (Хюго Уийвинг), зад които се крият важни, но тривиални прозрения за личната свобода и порива за излизане извън предварително зададените рамки на съществуване, без да забравяме проблема за индивидуалната идентичност и за ролата на Призвания в историческото развитие.

За жалост безкрайният екшън - особено в третата част - изсмуква проблемната плънка на творбата, смачква образите, маргинализирайки ги до разпознаваеми типажи и превръща “Матрицата" в тържество на техническо-визуалния гений на братя Уашовски, но и в тийнейджърски фантасмагоричен овидиев триптих за борбата на Доброто със Злото, добил легендарни измерения най-вече чрез нашите мечти и свръхочаквания.

В противовес, "Завръщането на краля" на Питър Джаксън е може би най-успешният драматичен 200 минутен завършек на вероятно най-рискованото киноприключение през последното десетилетие.

Това е безспорно филмът на 2003 година - без излишен пълнеж, със стройна архитектоника, добре структуриран сценарий (Фран Уолш, Филипа Бойънс и Питър Джаксън), прекрасна визия (Андрю Лесни), изумителна сценография (Грант Мейджър) и специални ефекти (от БЕТА дигитал) и отлично сработен актьорски екип, в който Илайджа Ууд завинаги остава в съзнанието ни като Фродо Бегинс, Йън Маккелън се запаметява като магьосника Гандалф, Лив Тайлър като Арвен, а Виго Мортенсен като крал Арагорн.

В третата част на епопеята Джаксън отново залага на паралелно течащи и хармонично обвързани сюжетни нишки (битката на Пеленорските поля и сблъсъка на Фродо и Сам с лукавия изрод Ам-гъл/Смийгъл в борбата за владеенето на мистичния пръстен), на филигранно изпипани многобройни финали, прекъсва мотивирано сраженията, за да разкрие в дълбочина извечните преживявания и чувства, и упорито преследва целта си - да изгради и оформи своя ефирен свят на елфи, магьосници и хобити, на хармония и чистота, в който нямат място насилието, терора, измамата и принудата. Свят, подреден и ясен, в който ти се иска да живееш и за който си готов да пролееш няколко скъпернически процедили се по лицето ти мъжки сълзи.

“Властелинът на пръстените“ също няма да избяга от ироничните коментари и пародии. Това е неизбежно за него. Защото е ясно, че Джаксъновата трилогия, превърнала се веднага в модерна класика, заема в света на фентъзито това ключово място, което Лукас си извоюва във фантастичните приказки с “Междузвездни войни".

Клинт Истууд отново изненадва приятно. Този път само като режисьор. Подпомогнат от майстора-сценарист Брайън Хелгеланд, той вещо екранизира романа на Денис Лихейн “Реката на тайните", създавайки вълнуващ и критичен по своя патос трилър.

Не забравя изискванията на жанра и уроците на големия Хичкок, нагнетявайки напрежението и упорито търсейки чрез печените детективи Шон Дивайн (Кевин Бейкън) и Уайт Пауърс (Лорънс Фишбърн) убиеца на Кейти (Еми Росъм), дъщерята на Джими Маркъм (Шон Пен).

Филмът обаче се занимава много повече с последствията от тормоза на Дейв Бойл (Тим Робинс), изнасилен като хлапак от мними полицаи, носещ цял живот дамгата на нарочения жертвен агнец от някогашната му тайфа, и сам оказал се ненужна жертва, заклана на финала прибързано от приятеля си Джими Маркъм.

Както винаги, при Истууд впечатлява вярно уловената атмосфера (на град Бостън), прецизната камера на Том Стърн, виртуозният монтаж на Джоуел Кокс и вдъхновената актьорска работа на основните антагонисти Шон Пен (Джими) и Тим Робинс (Дейв).

Не съм предполагал, че сред събитията на 2003 година ще се открои съвсем заслужено китайски филм.

“Герой" на Джан Имоу е премислен, ефектен и дозиран до милиметър суперспектакъл, изключително постижение и като операторска работа (Кристофър Дойл), и като монтаж (Джай Ру и Анджи Лам) и актьорски интерпретации. В ансамбъла шестват суперзвездата Джет Ли (Безимения), познатата от “Тигър и Дракон“ Джан Дзии (Луната) и китайската кинолегенда Чен Даомин (кралят на Кин).

“Герой" е естетска антитеза на “Тигър и Дракон", независимо от подозрителната формална външна прилика между тях.

Джан Имоу търси връзката с музикалната експесия и изящна калиграфия, обединявайки ги с баталните схватки, за да осмисли философските и творчески дирения на своите герои.

Той успява забележително добре да усвои уроците по полифонизъм на великия Куросава ("Рашомон"), поднасяйки ни една прекрасна в стилно и екзистенциално отношение, но все пак енигматична, притча за сложните криволици в съдбата на един странстващ войн. Отказал се да отмъсти на краля и убит по негова заповед като престъпник, но погребан като войн.

Въпреки многобройните негативни отзиви за мудност, разтегнатост и неубедителност, все пак гледах “Господар и командир: Далечният край на света" на Питър Уиър и не съжалявам.

Вярно, "Господар и командир" не е от класата на “Гладиатор" на Ридли Скот, което не е и необходимо.

Питър Уиър, подкрепен от Джон Комии, филмира умело два от двайсетте романа за легендарния морски вълк Джак Обри и създава забележителен филм, доставящ ни истинско удоволствие с необикновено, но свежо разкрито екранно приключение.

Постановчикът разказва увлекателно и ненатрапчиво за една съдбоносна морска схватка от 1805 г. между корабите “Изненада" и “Ешерон", протекла между бреговете на Бразилия и островите Галапагос и приключила с триумф за хитрия Обри, постигнал своя реванш в Пасифика, в същата година, когато любимият му командир лорд Хорацио Нелсън разбива при Трафалгар елитната френска флота.

“Господар и командир" се възприема като завършено цяло, въпреки че отвореният финал вещае продължение.

Впечатляват достиженията на сценографа Уйлям Сандъл, на дизайнерката на костюмите Уенди Стайтс и проникновената камера на Ръсел Бойд.

Уиър запазва добър темпоритъм през всичките 130 минути, като не позволява скуката да се промъкне на борда на кораба-ветеран "Изненада". Ръсел Кроу вдъхва физическа мощ и властнически провиденциализъм на своя капитан, без да го превръща в гротесков супермен, Пол Бетани е направо незаменим като приятеля-опонент на Обри - д-р Стивън Матюрин.

2003 година нямаше да е същата без дългоочакваното завръщане на Куентин Тарантино с “Убий Бил". За мен това е едно от звездните кинематографични събития и ярко доказателство за неизчерпания талант на Тарантино. Веднага добавям - за адекватното му възприемане следва да се познава цялостното му творчество, както и особеностите на неговия натюрел и изразни средства. Да се знае, че той е осмислил в детайли клишетата на масовата култура, вкл. японската анимация, което му позволява да ги пародира и взривява, създавайки свой свят, в който няма положителни герои, а само жертви на обстоятелствата и съдбата.

“Убий Бил" е дискретно отдаване на почит към Серджо Леоне и неговия шедьовър “Имало едно време на Запад".

Тарантино експонира неподражаемо и разтърсващо историята на едно отмъщение, което Годеницата (Ума Търман) осъществява упорито и методично от дълбокия американски юг до Токио, където се и разиграва нейният умопомрачителен кървав двубой със зловещата О-рин-ший (Луси Лиу).

Годеницата е жива против всяка нормална житейска логика (простреляна е бременна на своята сватба и носи куршум в главата си), но движена от неизкоренимата си страст към вендета, преследва и избива всички членове на бандата на Бил (Дейвид Карадайн), чиято смърт великодушно си оставя за десерт.

Куентин Тарантино вкарва целия си артистичен блясък и самоувереност за осъществяване на своя съкровен замисъл. Реализиран със замах и изключителна визуална мощ (дело на Робърт Ричардсън), "Убий Бил" не оставя никого равнодушен - или се приема безапелационно като шедьовър, или се оплюва като боклук.

Сред големите хитове на миналата година се откроява и “Последният самурай" на Едуард Зуик.

Заради амбициозния си сюжет и поради желанието на постановчика си да създаде завладяваща военно-приключенска драма за необикновената съдба на ветерана от американската Гражданска война капитан Нейтън Олгрън (Том Круз), пристигнал в Япония да обучава войските на император Мейджи (Шичиносуке Накамура), но сам попаднал в плен на самураите, в който научава най-важните си житейски уроци за техните традиции и за кодекса им на честта.

Зуик деликатно маркира сблъсъка на западната и източната култури, набляга на трансценденталните измерения в сценария на Джон Логън и Маршъл Херсковиц, а вдъхновеното участие на Круз в главната роля превръща “Последният самурай" в културно-историческо събитие и меродавно изследване на повратна точка от човешката история, когато Япония насилствено се отваря към света и започва своята модернизация.

За пореден път най-доброто в целулоидния свят идва от САЩ.

Това може и да подразни родните пуритани с доморасло екстремистко мислене, но е истина, че докато не започнем да произвеждаме достатъчто качествени наши филми, както бе през 70-те години, ще продължаваме да даваме предпочитанията си на отвъдокеанските шедьоври. Това е и здравословно, тъй като чрез тях поне запазваме високия критерий и вкус към добрия игрален филм.

 

 

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.01.2004, № 1 (50)