Борислав Гърдев

web

Уважавам амбицията на талантливи сценаристи да сложат режисьорската шапка и да докажат на какво са способни. И в Холивуд са възможни подобни метаморфози, въпреки че не винаги резултатите са насърчителни. Достатъчно е да си спомним само за неравната кариера на Брайън Хелгеланд.

Андрю Никол преследва по-щастлива карма. Доказа се като творец-новатор във фантастичния жанр с “Гатака" (1997) и остави подписа си като драматург под един от най-оригиналните и провокативни филми на 90-те години на 20 век “Шоуто на Труман" (1998).

Сега ни предлага поредната си амбициозна творба “Симон" (2002).

Около нея се шумя и в САЩ, и у нас.

Безспорно Никол, изявяващ се като пълен автор (сценарист, режисьор и продуцент), отново напипва важен проблем, поднесен в неочаквана светлина.

Удар в десетката е днес да дискутираш за господството на компютрите върху масовото съзнание, което при една хитра и интелигентна манипулация от страна на професионалист като Виктор Тарански, може да доведе до истеричен делириум и познатия ни пигмалионово-франкенщайновски синдром, когато изкуственото създание обсебва създателя си и го превръща в свой придатък.

Всъщност в “Симон" Андрю Никол продължава търсенията си от “Шоуто на Труман", но в обратна плоскост. Вместо тв режисьора Кристоф (Ед Харис), който направлява средностатистическия Труман Бърбанк (Джим Кери) в изкуствения свят на телевизията, изпадналият в криза кинорежисьор Виктор Тарански (Ал Пачино) изгражда виртуалната филмова звезда Симон, с която прави сензация, представяйки я като загадъчна, но реална личност. Или както той гордо заявява: "Аз имах нищо и от него направих нещо."

Никол е имал интересен и провокативен замисъл, но за съжаление не е успял да го осъществи на нивото на “Шоуто на Труман".

Евристичната сила на критичното послание потъва в неприлежно сглобения сценарий. Великолепните сатирични зарисовки на все по-инфантилната Америка, умираща да живее в свят на илюзии и розови мечти, се удавя в банално-мелодраматична семейна история, която на финала звучи наивно-патетично и много фалшиво. (Тарански е изваден от психиатрията, събрал се е дискретно с бившата си съпруга Илейн Крисчън-Катрин Кийнър, а пред медиите дундурка дете на възстановената от дъщеря й Симон!).

Андрю Никол се е опитал да избяга от клишетата, разчитайки на забавния сюжет и комичните гегове, напомнящи "Да разлаем кучетата", но романтичните патерици, вкарани на сериозно във фабулата, водят дотам виртуалната звезда да обсеби екрана (шеметен дебют на Симон, играеща самата себе си), изтласквайки асове като Ал Пачино, Уинона Райдър, Форест Уитакър и Елиас Котеас.

Лично аз бих проследил с удоволствие и един завършен разказ за раждането на поредния филмов мит от мащаба на Мерилин Монро или Мишел Пфайфър. Вместо това се оказва, че компютърното изобретение Симон е най-атрактивното чудо в действителността.

Не застъпвам категорично мнението, че лентата на Андрю Никол е изморяваща или разочароваща, но определено, дори независимо от демонстрираните си находки, не е сред събитията на отминалата година.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 11.01.2002, № 1 (26)