"ШАМПИОНЪТ" ИЛИ ЗА ЖЕСТОКИЯТ ПЪТ КЪМ СЛАВАТА

Борислав Гърдев

web

На 9 април се навършват 60 години от премиерата на една от най-прочутите спортни драми, правени в САЩ - "Шампионът".

Този филм още с излизането си се превръща в култов, печели престижни награди и утвърждава Кърк Дъглас като голяма звезда. Той получава и подкрепата на водещия кинокритик на "Ню Йорк таймс" Бозли Краутър, излязъл на 11 април 1949 г. с положителната рецензия "Кърк Дъглас става герой в "Шампионът", в която посочва, че актьорът показва във филма "сериозна и агресивна работа". Много преди Силвестър Сталоун да взриви бокс-офис класациите с "Роки" (1976) и преди Робърт де Ниро да изиграе трагедията на Джейк Ла Мота в "Разяреният бик" (1980). И доста преди появата на сълзливия римейк на Франко Дзефирели (1979), в който главната роля изпълни бащата на Анжелина Джоли - Джон Войт.

И днес филмът на Марк Робсън печели със своята сурова виталност, реалистична атмосфера, с нелицеприятния поглед към задкулисните интриги в света на професионалния бокс, с поредицата интимни афери, в които се забърква главният герой Мидж Кейли, както и с огромната му амбиция да се измъкне от социалното дъно и да стане спортна знаменитост. Благодарение на феноменално доброто изпълнение на Кърк Дъглас, още преди шест десетилетия критиците му лепват клишето, че играе преимуществено агресивни аутсайдери, готови на всичко, за да успеят.

"Шампионът" може да се възприемe до голяма степен като алтер его на самия Дъглас и неговата невероятна артистична съдба. Той излиза в период на тотално господство на мейджър компаниите, но, колкото и невероятно да звучи, е дело на независим продуцент, какъвто е Стенли Креймър от 1940 г., същият, който по-късно ще се прочуе като постановчик с шедьоврите си "Дръзките" (1958), "На брега" (1959), "Присъдата в Нюрнберг" (1961), "Този луд, луд, луд, луд свят" (1963), "Корабът на глупците" (1965), "Познай кой ще дойде на вечеря?" (1967), "Правилата на доминото" (1977) и "Бегачът се препъва" (1979).

Интересно е как Креймър е осигурил финансирането, но с този перспективен и много добър проект си е струвало да се рискува. Сценарият е дело не на кого да е, а на самия Карл Форман, драматург на такива шедьоври като "Точно по пладне" (1952), "Мостът на река Куай" (1957), "Оръдията на Навароне" (1961), "Златото на Маккена" (1969), "Младият Уинстън" (1972). Той създава основата на безкомпромисен филм за скъпата цена на американската мечта, визирайки възхода на боксьора Мидж Кейли, който, подкрепен от брат си Кони - Артър Кенеди, извървява дълъг път от жалък спаринг партньор за 35 долара до суперзвезда, победила със сетни усилия коравия съперник Джон Дъни - Джон Дейхъм, след което не само спечелва титлата световен шампион и примамливия хонорар от 65 000 долара, но и за пръв път в живота си чува хората да скандират името му в знак на тяхната подкрепа...

Форман не представя Кейли като някаква икона. В интерпретацията на Дъглас той е агресивен и уязвим като подгонено животно, търсещ упорито своето място под слънцето, изминавайки бързо пътя от пълен наивник до хитър професионалист, стръвно преследващ своите права. Затова набързо сменя и мениджъра си - от Томи Хейли - Пол Стюарт, той попада под крилото на влиятелния Джери Харис - Луис Ван Рутен, и на обаятелната му съпруга Палмър - Лола Олбрайт. Всъщност на Мидж много му върви с жените. Още докато е невзрачен келнер в Канзас сити той прелъстява дъщерята на собственика на ресторанта Ема - Рут Роман, за която се жени и която до края на живота му си остава неговата голяма любов. Напредвайки в кариерата си, той дълбоко и трайно хлътва по фаталната блондинка Грейс - Мерилин Максуел, след което налита и на Палмър Ван Рутен. Така той компенсира ограниченията на бедната си младост и желанието си да смени своя жизнен стандарт. А това означава раздяла с Ема и тежък конфликт с брат му Кони. Отчуждението от неговите корени достига апогея си със закъснението му за погребението на неговата собствена майка - Маргарет Кели - Естер Хауард.

Ако в личен план Мидж е уязвим и търпи укори от морално естество, то като спортист и боец е непоколебимо последователен. Той зачита само честния бой, не признава уговорените срещи, за което и е пребит подобаващо. Упорито се подготвя за мача на живота си с Джон Дъни, побеждава го със свръхусилия, след което покъртено и гордо казва на брат си: "За пръв път в моя живот хората ми ръкопляскаха. Чу ли тълпата?"

Защото той търси признанието - славата и парите ще дойдат по-късно и подобно на Роки Балбоа държи сам да чупи яйцата за омлета! Секунди след това, удряйки яростно своето шкафче, Мидж издъхва, а на любопитните репортери брат му Кони съобщава, че Мидж Кейли е живял и умрял като истински шампион... Вероятно днес този финал звучи предвзето, но все още носи в себе си неподправеното си въздействие.

За реализма на повествованието спомага и камерата на Франц Планър - "Писмо от непозната жена" (1948), "Голямата земя" (1958). В "Шампионът" изображението е подчинено на автентичната атмосфера и на изискванията на високата психологическа драма, за което съдействат чувствително общите и крупните планове, играта със светлосенките и с лицеизражението на водещите актьори, особено при експонирането на яростните боксови схватки. Музиката на аса Димитри Тьомкин - "Дуел под слънцето" (1946), "Този прекрасен живот" (1946), "Гигантът" (1956), "Оръдията на Навароне" (1961), е прекалено бомбастична и агресивна, но е подходяща като фон за подобна тежка и разтърсваща спортна драма. Режисурата на Марк Робсън - "Островът на мъртвите" (1945), "Пейтън плейс" (1957), е безупречна. И като подбор на драматургията и актьорския състав, и като темпоритъм, и като идейно-философско внушение.

Филмът за 99 минути казва горчиви истини за горчивата цена на американския успех и това го прави значим и важен за развитието на киното на САЩ. Той печели две награди - "Оскар" за монтаж - съвсем заслужено - на Хари Гийрстад ("Сирано дьо Бержерак", 1950) и "Златен глобус" за Франц Планър за най-добър оператор, снимал черно-бял филм. "Шампионът" има още пет "Оскарови" номинации - за оператор, музика, оригинален сценарий, главна и поддържаща мъжка роля, като на Венецианския фестивал през 1949 г. дори е сред фаворитите за "Златен лъв".

При номинациите за "Оскар" прави впечатление, че Планър е компенсиран със "Златен глобус", докато при актьорите за Артър Кенеди е преценено, че включването му в надпреварата е само по себе си успех, Рут Роман само е номинирана за "Златен глобус" като "най-обещаващо откритие", докато големият губещ е Кърк Дъглас. Вярно - той става световна звезда, печели номинация за "Оскар" за главна мъжка роля и губи от Бродерик Крофорд, създал също толкова убедителна роля - на корумпирания, популистки настроен губернатор Уили Старк в прекрасната екранизация на Робърт Росен "Цялото кралско войнство" на Робърт Пен Уорън.

От дистанцията на времето ми е трудно да преценя дали академиците са постъпили правилно, като са направили концесия на една обществено актуална тема за сметка на нелицеприятните констатации, открити в семпла, но и толкова завладяваща спортна сага. Размишлявайки дълго, стигнах до извода, че Кърк Дъглас, ненавършил 33 години, прави най-хубавата роля в кариерата си, включваща 90 изяви, и е наистина жалко, че Академията не е откроила в неговата интерпретация най-добрата главна мъжка роля за 1949 година...

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.04.2009, № 4 (113)