СТИВЪН СЕГАЛ - BG SUPERSTAR

Борислав Гърдев

web

Крайно време е да си признаем, че Стивън Сегал неусетно и трайно се превръща в нашенска екшън-суперзвезда. Това съмнение ме обзе още като гледах опуса на Майкъл Обловиц "Навън, за да убива" (2003), доживял дори официална премиера в кино "Арена", но се затвърди окончателно след като последната му екшън-авантюра "Потопен" (2005) направо ме разби. Явно Сегал се кефи да се прави на знаменитост и да води парада с безкрайните приключенски недомислици, в които се снима. Жалкото е, че колкото по-остарява, става не само по-дебел, но и ролите, които му предлагат, са все по-несъстоятелни.

И за капак те се снимат напоследък преимуществено в България.

Сегал върви по стъпките на Ван Дам и Долф Лундгрен и преди да се пенсионира, ще заснеме у нас поредица от екшън-фантастики, които само ще напомнят, че някога той бе голямата звезда в "Над закона" (1988), "Под обсада" (1992), "Невидимият" (1996) и "Открити рани" (2001).

Не искам да бъда разбиран погрешно - Стивън Сегал продължава да дава максимума от себе си в последните си роли, включително и като бореца срещу контрола на човешкия мозък Коди. Проблемът е, че лимитът му е ограничен, а и драматургията, която му се предлага, е с все по-скромни достойнства.

Темата в "Потопен" е повече от актуална, съчетаваща борбата с тероризма и с нерегламентираното манипулативно въздействие върху човешкото съзнание. Филмът е с общо взето допустима интрига (сценаристи Антони Хикокс и Пол де Суза), заснет е зашеметяващо от Дейвид Бриджес, а музиката на Гай Фарли ни мачка неотстъпно в рамките на час и половина екранно време. Режисьорът Хикокс се мъчи да поддържа постоянно напрежение от първата до последната минута - от атаката на подземната уругвайска лаборатория от отряда на Коди до елиминирането на злодея Лейдър.

В този аспект очакванията ни за екшън нон-стоп не са излъгани. Нещо повече - направо сме шашнати, че центърът на София е дегизиран като площад "Независимост" в Монтевидео, а Народният театър се е превърнал в уругвайска Национална опера и в арена на един от най-заплетените, напрегнати и кървави епизоди във филма, родеещ се с кунг-фу схватките, организирани от Иван Иванов в храм-паметника "Свети Александър Невски" в "Кървав спорт 4" (1998).

Както и следва да бъде в екшън с марката "Стивън Сегал", за 90 минути лошите (Лейдър и компанията "Келин Дайл") са наказани, главният герой се измъква невредим и на екзотично райско кътче си почива след тежката мисия, почитайки паметта на загиналите си приятели. В "Потопен" най-атрактивният от екипа на Коди е безпорно Хенри Алигатора, изигран с огромен сардоничен хъс и безброй цинизми от неподражаемия Вини Джоунс. Той е безспорната находка във филма и с непукизма и органичността си елиминира конкуренцията на Гари Даниелс (Шарп), Ник Браймбъл (Лейдър) и Алисън Кинг (Дамита), показвайки на Сегал, че малко повече естественост и непринуденост само биха му помогнали в бъдеще.

Къде сме ние в цялата галимация и каква е ползата ни от поредната авантюра на "Ню имидж" и "Милениум филмс", в която се включваме?

С подобни скромни проекти ще разчитаме само на видеоразпространението и кабелните телевизии у нас и чужбина, които са всеядни и поглъщат безпроблемно подобна непретенциозна стока. Това е все пак нещо и от него трябва да се тръгне. Лошото е, че в последните 10 години (след излизането на легендарната "Хищна птица" на Боян Милушев и Темистокълъс Лопес) не можем да се измъкнем от определените ни кинорамки.

Вярно е, че вече не се водят безсмислени медийни дебати за това, че подобни филми са безперспективни и е унизително в тях да ни представят като аборигени от Третия свят. Ние си знаем хала и затова днес предпочитаме да прибираме малкото долари, които американците ни дават за своите екшън-напъни. С тях поне се трупа опит, създават се контакти - независимо че и в "Потопен" позициите, до които достигат родните ни кадри, са на видеоасистент (Радослав Петков) и втори асистент-режисьор (Петя Евтимова).

Най-доволни са актьорите, които имат ангажименти и добро заплащане. Във финалните надписи на "Потопен" открих доста познати имена (Андрей Слабаков - шофьор на такси, Юлиян Вергов - Ролинс, Венцислав Кисьов - лошият капитан, Робин Кафалиев - келнер в операта, Мария Илиева - жената на Сандро), които са привлечени само за екзотичен цвят. Щастливците Ники Сотиров и Ники Додов имат не само по-цялостни и запомнящи се изяви (Хейлън и президентa на Уругвай), но дори изненадват с доброто владеене на английския език.

Стивън Сегал си е свършил работата и е заснел поредния си приключенски продукт. От него не бива да очакваме оскарови номинации или пробив в елитните световни кино-фестивали. "Потопен" ще го гледат предимно в азиатските и американски видеогета.

Та се чудя - след като и това е някакъв вид популярност - дали не е крайно време да възмездим със символичен жест залязващата екшън-звезда. "Народен артист" не можем да го направим - премахнаха званието. И за почетен член на "Екогласност" е късно. Пък и вече не е престижно. Остава да му издействаме отличието "почетен гражданин на републиката". Само не знам дали президентът Първанов е негов фен и ще приеме ли присърце тази инициатива.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.07.2005, № 7 (68)