САТИРА ИЛИ МАНИПУЛАЦИЯ ПО АМЕРИКАНСКИ

Борислав Гърдев

web

Не крия, че бях впечатлен след гледането на “9/11 по Фаренхайт" на Майкъл Мур.

Филмът заслужено (но и с подкрепата на шефа на журито Куентин Тарантино) спечели “Златната палмова клонка" в Кан, трупа милиони долари приходи в киномрежата, тегли се масово от интернет и съвсем сериозно е сред главните конкуренти за наградата “Оскар“ за най-добър филм на 2004 година.

Отчитайки конюнктурата в американската киноиндустрия през тази година, в която сред многото посредствени заглавия се откроява категорично само “Страстите Христови" на Мел Гибсън и при една смяна на стопанина на Белия дом е възможно Мур да преобърне настроенията в Академията и неговият документален спектакъл да бие безапелационно игралните си конкуренти.

Така стигаме до сърцевината на проблема “9/11 по Фаренхайт“.

Творбата на Майкьл Мур е бляскаво критико-аналитично диагностициране на синдрома “Джордж Уокър Буш" и като увлекателно и стряскащо шоу напомня “Да купиш игрите" на ВВС, където главният злодей се оказа шефът на БОК и БФС Иван Славков-Батето.

Филмът с размах, твърде солидна аргументация и по един рядко срещан увлекателен начин демаскира гафовете и провалите на президентската администрация през нейния първи четиригодишен мандат.

Акцентите, на които разчита Мур, са три:

• съмнителната победа на Буш на президентските избори с решаващата помощ на гласовете от щата Флорида, където управлява неговият брат - губернатора Джеб, и с ценното съдействие на Джон Елис, братовчед на Буш и важна клечка в телевизия “Фокс", при която, въпреки възраженията на чернокожите конгресмени, нито един сенатор не подписва протеста им,

• неадекватната президентска реакция след терористичните атаки от 11 септември 2001 г. с трудно прикритата топла семейна връзка с капиталите от Саудитска Арабия на клана бен Ладен, когато е логично след получените за 30 г. 1,4 млрд. долара от Ер Рияд за семейство Буш и с дискретната президентска помощ веднага след атентатите 42 души от фамилията бен Ладен без никакви разпити да напуснат Америка, както и

• авантюрите в Афганистан и Ирак, оказали се не толкова походи за мир и свобода, колкото реализация на крупни проекти на щатския едър бизнес в областта на петролодобива, инфраструкурата и информационните технологии, осъществени с кръвта на бедните американски рейнджъри като вербуваните в градчето Флинт.

В критиката си към действията на Джордж Буш Майкьл Мур е пределно мобилизиран, но не успява да се пребори с тенденциозността на посланието си.

Той наистина разполага с екип от отлични сътрудници - от маститите продуценти Боб и Харви Уайнстайн, Джеф Гибс и Курт Енгфеер до магъосниците на камерата Марк Десджарлайс и Франсиско Латоре, проникващи до най-съкровените и разобличаващи тайни на Буш, и майстора на ефектната музика Джеф Гибс, явяваща се ироничен коментар на грешките на най-могъщия дьржавен лидер в света и снизяваща го до уязвим дебил.

Те предлагат качествен продукт на злободневното и граждански ангажирано кино, който, ако не бе така дръзко и преднамерено пласиран, не би събудил основателно опасенията ни за прецизно-манипулативна PR-кампания в полза на демократа Джон Кери.

От внимателния поглед на запознатия с проблемите на САЩ зрител не може да се скрият съзнателно допуснатите пропуски от режисьора, които в значителна степен изкривяват обективната картина в повествованието.

Мур се подиграва с американските съюзници в иракската война, изтъквайки “качествата" на такива “сили" като Коста Рика и Исландия и пропуска умишлено приноса на Великобритания, Италия, Испания и Полша.

Според него акцията от 19 март 2003 г.срещу Саддам Хюсеин е само и единствено американска инициатива, което съвсем не е вярно.

Той обвинява Джордж Буш в неумели действия след 11 септември 2001 г. и дадените 3000 жертви (Как е възможно да пренебрегне доклада на тайните служби за надвисналата терористична опасност от 6 август 2001 г., да не прекъсне визитата си в детската градина във Флорида на самия 11 септември и да вечеря в Белия дом два дни по-късно със саудитския посланик принц Гандар на фона на димящия Пентагон?!), но предумишлено забравя за прочутата му реч пред нюйоркските полицаи, когато президентът твърдо заяви, че ги чува и знае как да се справи с враговете на Америка.

Сценарист-постановчикът не приема Буш за победител в надпреварата му с Ал Гор, но няма отговор на въпроса защо вицепрезидентът на Клинтьн признава изборния резултат и не се намира нито един сенатор, който да го оспори и да постави под съмнение решението на Върховния съд на САЩ?

Майкьл Мур смущаващо не дебатира пропуските на ексшефа на ЦРУ Джордж Тенант и не засяга издевателствата в прочутия вече затвор “Абу Гариб".

В края на опуса си той стига до интересния извод, че съвременните войни се водят най-вече за запазване йерархичното статукво в западното и в частност американското общество, пренебрегвайки глобалната терористична опасност от ислямския фундаментализъм и екстремизъм, който не признава класи, политически и морални скрупули, а все пак трябва да му се противодейства, и самонадеяно лансира поговорката от Тенеси, която в устата на Буш наистина звучи доста двусмислено: "Ако ме излъжеш веднъж, втори път не ще успееш."

Нравственият патос на режисьорския критицизъм предизвиква нашите симпатии, но ние добре знаем от родната политическа действителност, че тя не е дело на ангели, а на подобни на американските им събратя родни депутати, гласуващи често закони, които дори не са чели.

Свръхамбициран, Майкьл Мур тръгва на фронтален поход срещу световното злоДжордж Буш, но неусетно, покрай злобното осмиване на родината си, попада в клопката да му прави безплатна реклама на принципа: "Толкова ли е лош, колкото ни го представя?", като е твърде възможно след повторна победа на настоящия президент да последва съвета му: "Дръж се прилично и си намери работа!"

Все пак става дума за САЩ - страната на неограничените възможности...

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 06.11.2004, № 11 (60)