Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ПОКЛОН ПРЕД МАЕСТРО ЛЕОНЕ

Борислав Гърдев

web

Серджо ЛеонеНа 3 януари той щеше да навърши 80 години. Нелепата му смърт на 30 април 1989 г. - поради закъсняване на колата от "Бърза помощ"! - за сетен път доказа мъдростта на древните за краткия човешки живот и вечното изкуство.

За мен Серджо Леоне бе и си остава Майстор на киното, един от най-големите му творци - новатори, поети и мечтатели. Нареждам го и сега в първата десятка на неговите класици, редом с Фелини, Антониони, Висконти, Бертолучи, Бунюел, Форд, Бергман и Форман. Противно на многобройните му критици, които го смятаха за добър, но комерсиален занаятчия. Действителността доказа, че не са били прави. Феноменът Леоне потвърди и други общоизвестни истини. Като например колко е важно за усвояването на професията да опознаеш черната работа, тънкостите на занаята, машинарията на производството, да школуваш при големите - Виторио де Сика, Мървин ле Рой, Робърт Уайз, Фред Зинеман, Били Уайлдър, Алесандро Блазети, Марио Бонар... Да си на ти с клишетата, инвенциите и хватките на популярното кино, за да ги финтираш, пародираш и преосмисляш. Да бъдеш разбираем и обичан и от интелектуалците, и от плебса. Да поддържаш неприкрит интерес към природата на популярните жанрове като държиш сметка за качеството на посланието си, благодарение на високия професионализъм на целия си екип, на силното чувство за интелигентен и изискан хумор и на явните си прогресивни възгледи.

Леоне бе от онези изключителни, рядко срещани режисьори, способни да преизобретят киното, да стигнат до поезията, тръгвайки от занаятчийството и от привидната конвенциалност на старите жанрове - митилогичния, гангстерската история, уестърна преди всичко. Съзнаващ, че с класическия уестърн в стила на Джон Форд е свършено, Леоне изгражда друга сага, все по-малко иронична и все по-драматична, цялата пронизана от чувство за смърт и чест.

Бащата на спагети-уестърна произхожда от прочуто артистично семейство. Татко му Винченцо Леоне е пионер на италианското кино, направил с Франческа Бертини първия италиански уестърн, а негов кръстник е великият Марио Камерини. Серджо Леоне следва право, след което асистира на над 60 италиански и американски филма, управлява сцените с тълпите в историческите колоси - той ръководи част от надбягването с колесниците в "Бен Хур", преписвано на Адрю Мартин.

И същият този суперпрофесионалист и интелектуалец, вместо да снима нео и постнеореалистични драми и сатири, се насочва към жанрове, патент на Холивуд, при това единствено и само на английски език.

Защо?

Защото "нашето поколение беше покорено от американските блянове, от киното на Джон Форд и Хъмфри Богарт, от книгите на Чандлър, Хамет, Дос Пасос, Хемингуей и Фицджералд" (Тодоров 1986: 72) и защото "уестърнът е вече наследство за всички" (Леоне 1988: 76).

След като е сценарист на "Последните дни на Помпей" (1959), "Ромул и Рем" (1961) и "Седмократното отмъщение" (1961), след като довършва "Последните дни на Помпей" през 1959 г.на Марио Бонар със Стив Рийвс и се преборва за "Родоския колос" две години по-късно, Серджо Леоне снима с Робърт Олдрич през 1962 г. своя най-представителен колос - "Содом и Гомор". С него и завършва 11-годишното му приключение в античния свят, включващо и "Кво вадис?" (1951), "Елена от Троя" (1956) и "Бен Хур" (1959). Леоне завършва своята първа историческа трилогия. И следващите му филми ще бъдат групирани така, на което обръща внимание Михаел Ханиш в прочутата си статия "Той идва от Витори де Сика" (Ханиш 1986: 12 ).

В историческата суперпродукция постиженията му са най-скромни, но аз не смятам, че с трите си филма той се е провалил. Леоне следва изискванията на времето и трупа опит в най-атрактивния жанр за епохата. Нещо повече - в "Содом и Гомор" той доказва, че може да заснеме прилична библейска мелодрама с времетраене 154 минути, взета от легендата за двата разгулни града, позната ни от Стария завет. В тази драма на лични отношения с грандиозни декори, пищни костюми, умело изплетена интрига, известни звезди - Стюард Грейнджър, Станли Бейкър, Анук Еме, и внушителни масовки Серджо Леоне разкрива предпочитанията си в морален аспект - да изследва чистилището на човешката душа с дантиевска амбиция и безкомпромисност. И в бъдеще чистилището ще остане негов нравствено-философски ареал, към рая ще се стреми Франко Дзефирели с "Брат Слънце, сестра Луна" (1973) и "Исус от Назарет" (1977).

През 1964 г. със 100 000 долара и с псевдонима Боб Робъртсън Леоне създава модела на италианския спагети-уестърн - "За шепа долари". Филмът слага началото на поредната трилогия и на безкрайната поредица от епигони, чак до родния прощъпалник от 1986 г. "Съдията" на Пламен Масларов. Леоне създава нова жанрова форма под влияние на германските псевдоуестърни на Харалд Райнъл - "Съкровището на сребърното езеро" (1962) и "Винету" (1963), и на образци като "Телохранителят" на Куросава, излязъл две години по-рано.

Въпреки нееднозначните оценки за трите му филма с Клинт Истууд - още се помни вопълът на Артър Найт от "Сатърди ревю": "Голям комерсиализъм, който има за цел единствено себе си" (Тодоров 1986: 71), е повече от очевидно, че в тях се разкрива артистизма на италианския фолклорен театър, различен от традициите на сицилианските марионетки и на комедия дел арте. За най-точна и обективна приемам оценката на Цветан Тодоров. Според него "За шепа долари" (1964), "За няколко долара повече" (1965) и "Добрият, лошият и злият" (1966) са "монолитни и едноизмерни, сурови и елементарни, завладяващи и дистанциращи", със "засилена реалистичност, интерес към различните прояви на насилието и студено авторско отношение към персонажа, сред който вече няма любимци, а само модификация на антигероя, който ще сложи край на антигероите" (Тодоров 1986: 70).

Все пак е необходимо да посоча, че от първия към третия уестърн има забележителен качествен напредък - "За шепа долари" е наистина суров и варварски витален, с много по-фина шлифовка блести "За няколко долара повече" - спомням си и днес с умиление легендарния дуел между Клинт Истууд и Лий Ван Клийф на площада, докато "Добрият, лошият и злият" добива монументална окраска и сакраментално звучене, подготвящо ни за "Имало едно време на Запад" от 1969 г. и за естественото му отрицание "Моето име е Никой" от 1973 г., в който Леоне безочливо пародира собствената си привързаност към света на уестърна.

Оформя се и кръгът от постоянни сътрудници - съсценаристът Лучано Винченцони, художникът Карло Сими, операторът Тонино де ли Коли - от "Добрият, лошият и злият", и най-вече композиторът Енио Мориконе - "С Енио Мориконе сега имам взаимоотношения почти като стомашна болка... Музиката му помага да се подчертаят душевните състояния, фактите и ситуациите много повече от самия диалог" (Леоне 1988: 72), постепенно се разтяга и обемът на филмовото действие - от 95 през 131 до 178 минути, свъзано с увлечението на Леоне по орнаменталния и монументално-бароковия спектакъл.

Първичните емоции са посрещнати зле от сериозната критика, но те се обогатяват от значими и универсални обобщения, като например осмиването и отхвърлянето на насилието, милитаризма и човешката алчност в "Добрият, лошият и злият". Открояват се и някои пропуски - за три години Леоне създава свой стил и жанр, но не успява да се откъсне напълно от архетипите - "Телохранителят" (1961) в "За шепа долари" и "Съкровището на Сиера Мадре" (1948) в "Добрият, лошият и злият". Необходима е нова крачка по пътя към съвършенството и тя е направена с "Имало едно време на Запад" (1969), преход от острия континентален уестърн без централен женски образ, който би бил по-забавен, ако не се стремеше да се издигне над естествената за стила на жанра среда, към най-добрия от спагети-уестърните, поклон на класическите холивудски образци с цитати от филмите на Джон Форд и Никълъс Рей, един от най-добрите уестърни, създавани досега. Ако и да е отрицание на Фордовия уестърн, Серджо Леоне именно с "Имало едно време на Запад" доказва, че и каубойският филм може да е изкуство, след което американските кинокритици поставят тази му творба на едно равнище със Стенли Кубрик, създателя на "Една одисея в космоса през 2001 г." (1968).

С "Имало едно време на Запад", 155 минути, Леоне подхваща поредния си легендарен триптих за Америка - "Исках да направя триптих - три филма за Америка. Два от тях вече са завършени: "Имало едно време на Запад", където разказвах за живота през 1860 г., и "Имало едно време една революция", чието действие се развива през 1910 година, по време на революцията на Панчо Виля. Филмът, който скоро ще започна, пресъздава Ню Йорк от 1930 година, но действието му ще завърши през 1968 година." (Леоне 1988: 77).

"Имало едно време на Запад" е съответник на един от последните шедьоври на Джон Форд - "Човекът, който застреля Либърти Валънс" (1962), в който най-после Форд "прояви истински песимизъм, защото разбра, че беше сбъркал, че не е бил добър пророк и тогава направи крачка назад и назова нещата такива, каквито бяха." (Тодоров 1986). "Имало едно време на Запад" е триумф на бароковото повествование, на ювелирното и усложнено монтажно-пластично мислене, на умелото боравене с темпоралните пластове и на точното пласиране на философските изводи. Според Цветан Тодоров в този филм Серджо Леоне "се насочва към по-дълбока каузална връзка, с патос, близък до възраждането на една кинематографична античност" (Тодоров 1986: 71). В него няма справедливост, героите му са мълчаливи самотници и хладнокръвни убийци, Леоне "запазва външната привлекателност на жанра, но довежда митовете за Дивия запад до своя катастрофален предел, където и те се саморазобличават" (Тодоров 1986). Много интересно и ценно е и заключението му , че както в първата уестърнова трилогия, така и в "Имало едно време на Запад" се наблюдават "тънки пародии на жанра, които носят нещо от иконоборството на антиуестърна, в който пейзажът е иконичен знак за родство" (Тодоров 1986).

В този си филм Леоне е в апогея си на певец-епик, "разказващ дълго и сладкодумно, обширно и проницателно" (Тодоров 1986: 74), на изследовател-пророк, блестящо доразвил своята метафора за Америка - имало едно време на Запад в Америка бъдеще, мечти и идеали, и на ръководител на първокласно-хомогенен актьорски ансамбъл - след емблематичното знаково присъствие на Клинт Истууд като Джо, Монки и Блонди, се увековечават и интерпретациите на Чарлс Бронсън (Хармониката), Хенри Фонда (Франк), Джейсън Робъртс (Шайенът) и Клаудия Кардинале (Джил Макбейн). Завинаги се запечатва в съзнанието ни и музикалната експресия на Енио Мориконе и пищните композиции и плавни фартове на оператора Тонино де ли Коли.

Втората част на триптиха, 155 минути, излиза през 1971 г. и носи симптоматичното заглавие "Имало едно време една революция". Филмът се появи у нас сравнително късно, едва през 2007 г. е DVD-премиерата му, но е посрещнат радушно от американската кинокритика, която го включва в списъка на тридесетте уестърна, които на всяка цена трябва да бъдат съхранени за поколенията. "Имало едно време една революция" е недвусмислено най-политическият филм на режисьора, с който плаща дан както на младежката контестация и увлечението по маоизма, така и на левичарските забежки, с които в края на 60-те и началото на 70-те години кокетират много западни интелектуалци. Това е филм, в който се смесват трагизъм и иронични гегове; действието се развива по време на революцията в Мексико през 1913 г. и в основата му е приятелството на два несъвместими характера - на бандита Хуан Миранда (Род Стайгър) и на разочарования бивш ирландски революционер Шон Малори (Джеймс Кобърн). Това не е филм от типа на "Вива Сапата!" (1952) на Елия Казан, нито има допирни точки с бравурната лежерна наивност на "Вива Мария!" (1965) на Луи Мал, по-скоро напомня атмосферата и изобличителния патос на "Професионалистите" (1966) на Ричард Брукс.

В "Имало едно време една революция" Леоне не търси историческото възпроизвеждане на революцията на Панчо Виля, той тръгва от една историческа случка като повод и от един жанр като уестърна, за да разкрие нещо повече - възхвала на индивидуалния анархистичен бунт в стил Чаплин, напомняне на жертвите на италианския фашизъм - Ардеатинските ями и на латиноамериканските партизански акции. Ирландецът Шон (Джеймс Кобърн) носи очарованието и хладнокръвния професионализъм на Ернесто Че Гевара, той пренася в Америка методите си на масов терор, подпомагайки с бомбите и взривните си устройства разбунтувалите се селски маси и оказалия се по ирония на съдбата техен предводител - привлекателният Хуан Миранда на Род Стайгър.

Серджо Леоне твърдо държи на революционната кауза, но не си затваря очите пред зверствата, демагогията и кражбите, съпътстващи революцията, търси упорито връзката между ирландския и латиноамериканския тероризъм и убедително доказва безнадеждността на индивидуалната стихийна съпротива. Но го прави по безподобен монументално-митологичен начин, с изключителна пиротехника, смайващи по мащаб и зрелищност батални сцени, едни от най-силните и въздействените в световното кино - оператор Джузепе Руцолини, и с един изключителен финал, апотеоз на човешката саможертва, с който Леоне доказва, че е сред корифеите на филмовия бизнес. "Имало едно време една революция" се нуждае от нов прочит, от прецизно разгадаване на плетеницата от амбивалентно въздействащи смислови кодове, за да се установи и осмисли оригиналността и новаторството на този толкова необичаен, но и така характерен филм в неговото творческо развитие.

Не смятам да говоря за последвалата 13-годишна пауза, защото според мен такава няма.

Серджо Леоне е продуцент-режисьор на "Един гений, двама съдружници и един глупак" (1975) на Дамиано Дамиани, "Кой уби котката?" (1978) на Луиджи Комнечини и "Опасна игра" (1979) на Джулиано Монталдо, снима прекрасен рекламен филм за "Ферари", а се оказва, че освен автор на сюжета и продуцент е снел доста сцени от едно малко и непризнато бижу в италианското кино - "Моето име е Никой" (1973), 110 минути - съвместно с Тонино Валери, парабола за края на уестърна с Хенри Фонда (Джак Бийъргард) и Терънс Хил (Никой), герой от далечния Запад, който "за две кесии злато се отказва от вендета".

"Моето име е Никой" е необикновен и бравурен филм. Той се опира на модела на "Добрият, лошият и злият" и "Имало едно време на Запад", тънко и фино го пародира, подлага на постоянно изпитание познанията ни за жанра, поднасяйки ни коктейл от изключителни изненади и великолепни гегове. Това е последният стадий на уестърна, в който митовете му достигат своя катастрофичен предел, като се самопародират и самоизобличават. Повече наистина няма какво да се заснеме в областта на уестърна, идва ред на гангстерската сага.

След като отказва през 1971 г. да снима "Кръстникът", Леоне осъществява своя "Анти-Кръстник" - "Имало едно време в Америка" (1984), завършекът на триптиха и сама явяващ се такъв с продължителността си от 227 минути - най-голямата му творба, нестандартна, защото е извън всякаква мярка, с неповторима виртуозност и абсолютно впечатляваща. Изпуснал Марио Пузо, Леоне се задоволява с Хари Грей и неговия нашумял роман "Убийците" (1953), в който се разказва за 40-годишните перипетии на четирима приятели - евреи - Макс, Коки, Патси и Нудълс. Лесно е да се предположи защо Леоне се залавя с гангстерската епопея - необходима му е отново "бароковост на разказа, привлекателност и достъпност на екранния спектакъл-зрелище, както и стабилността и тежестта на романа-сага", без да забравяме централния герой - "гангстерът, който в очите на зрителите е въплъщение на един от пътищата - най-често неприемливият - за реализиране на мечтата за лично преуспяване" (Игнатовски 1985: 21).

За този филм е казано и написано почти всичко, изследван е настървено и подробно, награден е с приза "Рьоне Клер", но все пак си струва да добавим, че това е филмовият паметник на Серджо Леоне, построен с помощта на Тонино де ли Коли, Енио Мориконе, съсценариста Франко Аркали, както и на изключителните Робърт де Ниро - Нудълс, Джеймс Уудс - Макс, Трийт Уйлямс - Джими, Бърт Янг - Джо, Дани Айело - полицейският шеф Айело, Джо Пеши - Франки и голямото откритие Елизабет Макгавърн - Дебора.

"Имало едно вереме в Америка" е обяснение в любов към киното и празник за зрителя, получил възможност да се наслади на необикновения професионализъм и взискателност на постановчика, работил върху проекта си цели 8 години! Това е и антология на основните похвати на филмовия разказ - "Съществуват епизоди в стила на реалистичното кино, където интригата потъва във всекидневните подробности, но логически води към своя край - епизодите от детството и смъртта на най-малкия член на групата. Има гангстерски разказ в стила на "черния филм", комедийни истории и музикални интермедии. Освен това, цялата история на възрастния Нудълс, който търси истината за своите приятели, е така показана, че може да се възприеме и като прозрение в бъдещето на попадналия под въздействието на опиатите герой. Самият Леоне предпочита да предостави повече пътища за разчитане на филма" (Тодоров 1986: 74-75), доразвиващ до вируозна перфектност полифоничното си филмово послание с основните теми за приятелството, измяната, властта, насилието, секса, бягството, под общия знаменател на мечтите и съня, доминиран от смъртта. "Имало едно време в Америка" се възприема и като балетна творба, опера на сенки и измъчени тела, най-ониричната в цялото творчество на Леоне, с увертюра, една основна тема, пет действия и финал - останалото е пушалнята на опиум и театърът на сенките!...

Серджо Леоне почина, подготвяйки се за своя най-съкровен и амбициозен замисъл с приблизителен бюджет от преди 20 години 100 милиона долара, които трябва да се осигурят от италиански и руски продуценти плюс Лукас и Копола - "900 дни любов", една любовна история в контекста на Втората световна война. За основа на сюжета служи романът на Харисън Солсбъри "900 дни: Обсадата на Ленинград" (1986). Гигантският механизъм на суперпродукцията е задвижен - руските партньори получават 5 страници сюжет с акцент концертът на Шостакович при представянето на Ленинградската му симфония и любовта на американския филмов оператор (Робърт де Ниро) към миловидна рускиня, говореща лош английски, титулярен оператор и композитор - де ли Коли и Мориконе, като в замяна обещават 500 танка, гигантски масовки, автентична атмосфера и съдействие за филм, изискващ 18 месеца за сценария, 12 за снимките и 6 за монтажа.

Смъртта заварва Леоне в разгара за подготовката на снимките. От дистанцията на времето днес отбелязвам, че Съдбата като че ли постъпи благоразумно, прибирайки преждевременно маестро Леоне. Аз отчитам изключителните му способности, почтеността на замисъла му, любовата и уважението му към обикновения руски човек, но и сега ме гложди съмнението, че той щеше да създаде еуфорична перестроечна епопея, която сега би се разглеждала като творческа конфузия и гаф. (Как например щеше да представи отговорността на Сталин и Жданов за измирането на толкова невинни хора от глад, които просто е трябвало да бъдат евакуирани?!). А проектът все пак е реализиран - при това силно изменен - през 2006 г. Александър Зуравски, представя своята версия на драмата под заглавието "Ленинград".

Серджо Леоне не успя да осъществи всички свои замисли, засне само 9 самостоятелни филма, остана като че ли не напълно разбран от част от публиката и сериозните критици. Времето обаче му отреди творческо безсмъртие и място сред новаторите-класици на седмото изкуство. И е прав Цветан Тодоров, отбелязвайки, че филмите на Леоне "са постоянно разширяваща се метафора на американското общество, видяно през призмата на неговата филмова митология. На мястото на традиционната възхвала на "доброто старо време" режисьорът предлага своя модел на "лошо старо време". Леоне доведе холивудските модели до предел, където илюзорността преминава в реалистичност. Лишена от действена сила, митологията открива възможност за анализ на психологическите и социални предпоставки. Така последните му филми преодоляват противоречието между архивно красиво и съвременно красиво по свой оригинален път. Те целят определен комутативен ефект с утвърждаването на постоянен кръг от естетически и морални норми, видимо встрани от тези на масовата култура. Голямата любов към киното създаде от Серджо Леоне един от най-големите филмови разказвачи. Тя не му попречи към омайващия чар на митологичното да прибави отрезвителния отпечатък на действителността" (Тодоров 1986: 76).

Към това проникновено заключение наистина няма какво друго да се добави, сеньор Леоне!

 

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

Игнатовски 1985: Игнатовски, Владимир. Сага за герой и автоматично оръжие. // Филмови новини, год. XXXI, 1985, кн. 11, с. 21.

Леоне 1988: Леоне, Серджо. Фрагменти. // Киноизкуство, год. XLIII, 1988, бр. 11, с. 68-79.

Тодоров 1986: Тодоров, Цветан. Серджо Леоне или вкусът към киното. // Киноизкуство, год. XLI, 1986, бр. 10, с. 69-76.

Ханиш 1986: Hanisch, Michael. Es begann bei Vittorio De Sica. Der regisseur Sergio Leone. // Filmspiegel, 1986, № 12, S. 12-13.

 

 

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.01.2009, № 1 (110)