ПОГЛЕД КЪМ НОВОТО РУСКО КИНО

Борислав Гърдев

web

Използвайки познатата фраза от близкото минало, че "Традицията не е това, което беше", и аз мога вече с увереност да заявя същото за руското кино. Защото и то не е това, което бяхме свикнали да гледаме "на килограм" допреди 16 години.

Вярно, то тогава се наричаше съветско - още се помни от моето поколение вицът "Хубав ли е филмът или съветски?", въпреки че именно в края на Горбачовата перестройка "Покаяние" (1987) на Тенгиз Абуладзе, "Слуга" (1988) на Вадим Авдрашитов и "А утре беше война" (1989) на Юрий Кара се възприеха и у нас като откровение и болезнена дисекция за едно отминаващо, жестоко и абсурдно време, след което всички искрено се надявахме, че заедно със свободата и демокрацията ще дойде и нормалното човешко съществуване.

Доколко мечтите ни се изпълниха, е отделен въпрос. Но е истина, че заедно с мъчителния ни преход руските филми изчезнаха от екраните ни, пометени от холивудската инвазия. Спорадично нови заглавия се появяваха, вкл. по кабелните телевизии - благодарение на "Евроком" например успях да видя прекрасната елегична комедия на Георгий Данелия "Фортуна" (2000), но като цяло царуваше ембаргото.

Няма да е пресилено, ако се каже, че дълго време интерсът към рускоезичното кино се поддържаше благодарение феноменалната харизматична аура на Никита Михалков, който вече си бе спечелил популярност у нас като актьор и режисьор и който, независимо от неблагоприятните условия на Елциновия див капитализъм, успя да се приспособи и засне три прекрасни филма, радващи се на широк отзвук и в България - "Урга" (1991), "Изпепелени от слънцето" (1994) и "Сибирският бръснар" (1999).

Особено топло бе приет "Изпепелени от слънцето", окичен и с "Оскар" за най-добър чуждоезичен филм. Това даде стимул и на разпространителите да рискуват със "Сибирският бръснар", а след това да се насочат към комерческите хитове от рода на "Личен номер" (2004), продуциран от самия Роман Абрамович и режисиран със замах от Евгений Лаврентиев, със Сергей Макаров в ролята на майора от ФСБ Смолин, към ДВД-боевиците на Егор Кончаловски. И колелото се завъртя...

Не крия, че следя развитието на руското кино от повече от 25 години.

Условията в тодор-живковска България ме научиха, че внимателно трябва да отсявам зърното от плявата, че дори и в най-глухите години на застоя излизаха стойностни заглавия, обикновено свързани с екранизации на руската класика или с някой дързък пробив на официалните класици от ранга на Юлий Райзман, Григорий Чухрай, Александър Алов и Владимир Наумов...

Доверието ми към руското кино не изчезна нито в годините на перстройката, нито след това. Знаех, че великата страна, наследница на богата имперска култура, ще стъпи на краката си и когато отново започнат да се отделят нужните финансови средства, руското кино неизбежно ще открои най-добрите си страни. Така се случи, че именно през 2005 г. успях да проследя най-доброто и нашумялото, излязло по руските екрани, и вече съм в състояние да имам по-пълен поглед върху процесите, които се развиват там.

Първо връщам лентата назад с късното запознанство с шедьовъра на Андрей Михалков-Кончаловски "Домът на лудите", спечелил Голямата награда на Венецианския кинофестифал през 2002 г. Няма да крия възторга си от блестящата работа на сценарист-режисьора, успял със средствата на трагифарса и с помощта на великолепните актьори Юлия Висоцка (Жана), Евгений Миронов (офицерът) и Султан Исламов (Ахмед) да създаде изключително въздействащ емоционален спектакъл за ужасите и безсмислието на войната - при това на най-кървавата и жестоката, водена от Русия - в Чечня. Кончаловски страни от лесните отговори на каверзните въпроси, умело избягва клопките на имитацията в стил "Полет над кукувиче гнездо" (1975), не морализаторства, а остава сюжета и героите си ненатрапчиво, но въздействено да ни увлекат след себе си и след прекрасната музика на Брайън Адамс, играещ самия себе си...

Аналогични внушения преследва с вълнуващия филмов опус "Девета рота" (2005) Фьодор Бондарчук. Да, това е синът на прочутия Сергей Бондарчук. Фьодор не крие тази връзка, нещо повече, след финалните надписи се появява на екрана и самоуверено заявява, че филмът е посветен на паметта на баща му. Не случайно той довърши и последната работа на Бондарчук-старши - епопеята "Тихият Дон".

Разкривайки уверено, дръзко и максимално критично драмата на поколението си, пратено на заколение по чукарите на Афганистан две години преди разпадането на империята, Фьодор Бондарчук всъщност изпява реквием за своята генерация и родина, ползвайки на всеоръжие както опита на баща си - най-вече от "Те се сражаваха за родината" (1975), така и на престижните американски образци като "Апокалипсис сега" (1979) на Копола и особено "Взвод" (1987) на Оливър Стоун и "Пълно бойно снаряжение" (1987) на Стенли Кубрик.

"Девета рота" не е така пищен и постановъчно бляскав, той е суров, мъжествен и витален спектакъл (сценарист Юрий Воротков), потресаващо въздействащ с натуралистичните си батални сцени и с безпримерното себеотрицание на младите си герои-войници (изиграни от амбициозни актьори като Алексей Чадов-Врабецът и самия Фьодор Бондарчук-Хохола), отбранявали до последна капка кръв заветната кота № 3234 и така и не получили заповедта на командването за своето оттегляне...

"Италианецът" бе руското предложение за наградата "Оскар" през 2006 г. То не бе одобрено за финала от Академията в САЩ, но това не означава, че филмът е слаб или тенденциозен. Нищо подобно! В най-добрите традиции на неореализма постановчикът Андрей Кравчук безхитростно, семпло, но и със силен емоционален заряд гради одисеята на малкия Ваня Солнцев (прекрасна игра на Коля Спиридонов), извървял трудния и дълъг път от Дома за изоставени деца до откриването на рождената си майка Вера, пренебрегвайки благодатната възможност да бъде осиновен от заможно италианско семейство. Пътуването на Иван към неговата майка е всъщност откриването на родината, на нейната съкровена същност, която, оказва се, е за предпочитане пред охолния живот на Запад...

Манията да се екранизират историческите детективи на Борис Акунин продължи и през 2005 г. Никита Михалков като продуцент лансира пищната екранизация на Филип Янковски "Статски съветник". Тя ни връща в тревожните години на терор на народоволците от 80-те - 90-те години на 19. век и разкрива в нетрадиционно-героичен план усилията на полицейските служители да се справят с това голямо обществено зло. Парадоксалното в случая е, че фамозният детектив Фандорин се сблъсква с изключителния като професионалист и демонично обсебващ всеки изпречил се на пътя му гений Пожарски, заиграващ и с революционерите, които шпионира. Това дава възможност на най-големите руски звезди Олег Меншиков и Никита Михалков да направят незабравим актьорски дует, истински спектакъл на партнирането и надиграването помежду им, което ни държи в напрежение до последната минута.

Руснаците пускат на конвейр и много екшъни. В тях обаче подражателството е най-силно. Доказва го и Егор Кончаловски с "Бягството" (2005). Отново се сблъскваме с наследник на прочутата фамилия. Егор Кончаловски владее занаята си и без да се срамува, снима откровено търговски продукции, стриктно спазвайки законите на жанра, а това ще рече и каноните, познати ни от американските образци. В този аспект "Бягството" дословно копира "Беглецът" на Андрю Дейвис, а Евгений Миронов в ролята на прочутия московски неврохирург Евгений Ветров, обвинен несправедливо в убийство, тръгва по стъпките на д-р Ричар Кембъл, изигран с толкова топлота и непосредственост през 1993 г. от Харисън Форд. Естествено, за сравнение не може да се говори. Утешението е, че Егор Кончаловски е заснел приличен руски екшън, задоволяващ широките зрителски потребности. В "Бягстото" просто не става дума за голямо изкуство...

През 2005 г. се появи и най-скандалната политико-еротична лента - "Юлия", заснета с парите на Александър Валов и Алексей Митрофанов, оказал се и режисьор на филма, и депутат в Държавната дума! Траещата само 26 минути новела предизвика скандал в Москва и бе на път да разруши руско-украинските и руско-грузинските отношения. Причината? Депутатът Митрофанов в битието на постановчик снима интимните отношения в тайна вила между бившия украински премиер Юлия Тимошенко (в ролята красавицата Елена Бонд) и действащия грузински президент Михаил Саакашвили (Ален Мелик-Григорян).

Митрофанов е имал претенции да заснеме еротика в традициите на "Емануела", но се е получила доста нескопосна политическа сатира, целяща уязвяването на противниците на Путин. Нечистоплътността на задачата не се компенсира от постановъчното усилие. Оставени сами на себе си Бонд и Григорян се мъчат да създадат правдиви образи, но попадат в клопката на злободневната поръчка и застиват на нивото на шаржирането. А иначе филмът остава с отворен финал и зрителят така и не разбира не само как ще се развият отношенията между любовниците по-нататък, но и какво са си говорили в Тбилиси Саакашвили и Джордж Буш...

От чисто любопитство проследих "Слънце" (2005) на Александър Сокуров. И бях приятно изненадан. Вместо скучновато и тягостно повествование ме атакува сериозна, вълнуваща и стилизирана драма за бремето и отговорността на върховната власт.

Режисьорът, подпомогнат от добрия сценарий на Юрий Арабов, проследява мъчително-тежките мигове, които преживява император Хирохито през септември 1945 г., когато трябва да се обяви безусловната капитулация на "Империята на слънцето" и успоредно с това да се лиши от своя божествен статус. Непосредствено, вълнуващо и със спотаен трагизъм Исей Оката експонира протуберансите на своя персонаж, изпаднал от историята и в плен на безвремието, приобщавайки ни към конвулсиите и пораженията, за които трябва да се плаща скъпа цена и от най-високопоставените личности в една държава.

Пълна противоположност на "Слънце" е най-касовият руски филм на 2005 година - прочутият вече в цял свят "Нощна стража" на Тимур Бекмамбетов. Заснет по романа на Сергей Лукяненко, който е и негов съсценарист с Бекмамбетов, той е образец на професионално безупречно заснето (от Сергей Трофимов) зрелищно кино, което по нищо не отстъпва на прехвалените американски кинобестселъри. Не случайно "Нощна стража" бе номиниран през 2005 г. за "Оскар" и независимо че струваше само 5 млн. долара, получи световно разпространение от "20 век. Фокс".

"Нощна стража" е безхитростна, но хипнотично въздействена хорър-приказка (монтажът е на Дмитрий Кисельов), разказваща вечната история за борбата на Доброто и Злото - в случая Дневната и Нощната стража, чийто сили са уравновесени в очакване на Избрания, Различния, Великия, добил във филма облика на момчето Игор (Дима Мартинов).

Много ефектно е представен финалният сблъсък между двамата супергерои-съперници - Антон Городецкий (Константин Хабенский) и Завулон (Виктор Вержбицкий) - с много страст и кървав размах. А отвореният финал предвещава продължения и заформяне на трилогия - съвсем по холивудските стандарти от ранга на "Матрицата" (1999-2003) и "Звездни войни" (1977-2005). Тимур Бекмамбетов се оформя със сигурност като руския Джордж Лукас, а за да бъде приемствеността нагледна, е поканил за важната роля на Борис Иванович, шефът на Городецкий, самият Владимир Меншов, създал през 1980 г. един от най-касовите руски филми, носител и на наградата "Оскар" - "Москва не вярва на сълзи".

Доволен съм, че успях да проследя и три от най-представителните руски сериала от 2005 и началото на 2006 г. Става дума за "Майсторът и Маргарита" на Владимир Бортко, "Есенин" на Игор Зайцев и "В първия кръг" на Глеб Панфилов. Уточнявам, че руските сериали през последните години се радват на завиден успех, в тях се инвестират солидни средства, снимат се със замах, с участието на големи звезди, поради което резонансът им е толкова силен. Доказа го и в България легендарната вече гангстерска поредица на Алексей Сидоров "Бригада" (2002), в който като водача на мафиотската групировка Саша Белов изгря звездата на Сергей Безруков.

"Майсторът и Маргарита" е скрупольозно заснета, премислена, но и дръзка версия на може би най-прочутия руски роман на 20. век, наричан с основание съветската Библия. Бортко играе смело като сценарист, постановчик и съпродуцент, съвместно с Антон Златополский и Пьотр Тодоровский. За него "Майсторът и Маргарита" е филмът на живота му. Той създава зрелищен, сатиричен по своята острота и неистов като внушение спектакъл, успял в образно-звукова форма да запази богатстовото на Булгаковия шедьовър и да даде актуална трактовка на проблематиката му, отнасяща се до безумните и еуфорични години на Сталиновите репресии от втората половина на 30-те години на миналия век, когато огромната страна наистина е подвластна на болшевишкия Воланд и неговата мистична шайка...

"Майсторът и Маргарита" разчита на увлекателния сюжет, държащ ни в напрежение 10 серии, на своята монтажно-пластична стихия и най-вече на неповторимите си актьорски превъплъщения. Няма да е пресилено, ако кажа, че филмът на Бортко е парад на изключителни, първокласни интерпретации. Трудно ми е да изтъкна фаворитите си, но все пак отделям Олег Басилашвили, създал магнетично-зловещия образ на Воланд, Ана Ковалчук, дала живот и демонична красота на своята Маргарита и разбира се Александър Галибин, претворил с много любов олицетворението на руската интелигенция - Майсторът. Възлови поддържащи роли изграждат Валентин Гафт - Кайфа, Александър Адабашян - Берлиоз, Алексей Абдулов - Коровьов, Александър Филипенко - Азазело, Владимир Галкин - Иван Бездомний, като специално отделям знаковото присъствие на Кирил Лавров като Пилат и на Сергей Безруков като Йешуа.

Екранизацията на Булгаков въздейства като наркотик. Тя те спечелва безрезервно за своята кауза и след приключването на десетия епизод с тъга установяваш, че чудото, ако и станало, вече е свършило - т.е., че вече е факт най-успешната филмова версия на изключително трудния за екранизиране роман "Майсторът и Маргарита".

Сергей Безруков е в основата на биографичното разследване за живота и смъртта на Есенин. По негова идея е заснета 11-серийната версия на Игор Зайцев, като в основата на филма е романът на баща му Виталий Безруков, играещ във филма и ролята на бащата на Есенин! Една във висша степен амбициозна семейна инициатива.

"Есенин" е реализиран като екстремна монодрама. В нея действието се върти основно около драматичната съдба на най-популярния и нежен руски поет. Като контрапункт 60 години по-късно, в началото на перестройката, върви индивидуалното разследване за загадъчната смърт на класика, осъществено с дон-кихотовски усилия от подполковник Александър Хлистов. Както и може да се очаква, този честен и наивен деец на службите раздразва факторите от "Кантората", т.е. КГБ и съвсем логично точно на финала, когато трябва да се разкрие мистерията, че Есенин е убит от копоите на Троцки на 28 декември 1925 г., ставайки жертва на фракционни борби в болшевишката партия, и самият Хлистов загива в автомобилна катастрофа...

Ако и да е заснет умишлено фрагментарно, без да робува на скрупольозната точност и правда, "Есенин" се гледа с подчертано внимание, предлагайки поредната зрелищна дисекция на сложната игра между властта и интелигенцията. Сергей Безруков играе напористо-екстатично своя герой. Той е влязъл в неговата кожа, живее живота му и осъществява поредната екранна магия, превръщайки се в Сергей Есенин.

Прегледах от любопитство руските форуми и установих, че филмът е предизвикал полярно противоположни оцеки - от пълна адмирация до тотално неприемане, но не е оставил зрителите равнодушни. Заедно с Безруков впечатляващи изяви правят още Олег Табаков - генералът от КГБ Симагин, Николай Олялин - Самохин, Валентина Теличкина - майката на Есенин, Евгений Дятлов - Маяковски, Пьотр Меркуриев - Майерхолд и Марина Зудина - Зинаида Райх. Приятна и свежа багра в повествованието привнасят и американските гастрольори Шон Янг, създала жизнено-правдивия портрет на Айседора Дънкан и Гари Бъзи, появил се епизодично като нейния бивш съпруг Зингер.

Сниман с любов и преклонение в Москва, Петербург, Одеса, Рязан, Ярославъл и Венеция, "Есенин" се нарежда сред най-представителните биографични опуси в съвременното руско кино. Той е и свидетелство за очевидното израстване на своя постановчик, справил се с достойнство с толкова трудна и отговорна задача.

С голямо внимание се гледа и екранизацията на романа на Александър Солженицин "В първия кръг", осъществена с такт от Глеб Панфилов, изявяващ се освен като постановчик, и като монтажист. Панфилов е получил солиден сценарий от самия Солженицин, включен в екранизацията и като четящ задкадровия текст от автора. Той е събрал силен актьорски състав, зад строгите графични контури на следвоенна късносталинска Русия разпознаваме стила на оператора Михаил Агранович, а за въздействието на творбата като филигранна оптимистична трагедия заслуга има и изпълнената със сдържан драматизъм музика на Вадим Биберган.

Четирима са основните антагонисти и в романа, и в неговата 10-серийна тв адаптация - инженерът Глеб Нержин (без кохортата технократи, водени от достолепния Лев Рубин - Алексей Коробков), дипломатът Инокентий Володин и Сталин и неговият палач ген.-полковник Абакумов. Олицетворението на безпросветната, безгранична и свирепа диктатура и представителите на свободолюбивата интелигенция, която не може да бъде нито унищожена, нито сломена в сталинските каторги.

В избора на актьорите Панфилов е проявил точен усет. Евгений Миронов (Нержин), Дмитрий Певцов (Володин), Игор Кваша (Сталин) и Роман Мадянов (Абакумов) се справят блестящо с поставените им задачи и задочно, но много ефективно представят своя двубой на малкия екран. Опасенията, че романът на Солженицин не е кинематографичен и ще бъде скучен за гледане на малкия екран, не се оправдават. Глеб Панфилов предлага сериозен, аналитичен и до болка честен разрез на руското общество от края на 1949 г. Той осъжда безусловно жестоката тоталитарна система и индиректно, но много убедително защитава каузата на вътрешно свободния индивид, пред когото не важат постулатите на класово-партийния подход.

Познаващите творчеството му ("Тема", 1979) ще открият, че и във "В първия кръг" режисьорът остава верен на своя стил и верую, лансирайки за пореден път приоритета на нравствените начала, които трябва да определят всяка човешка постъпка. Същевременно в този си филм Панфилов е вече помъдрял и зрял майстор, пред когото няма кинотайни и който цели основно да реализира висококачествен продукт, белег на неговата компетентност. Именно той е в основата на успешната екранизация, която, няма спор, ще повлече след себе си и други адаптации по Солженициновите романи.

Вероятно един такъв експресен обзор пропуска определени заглавия, тенденции, имена, постижения. Това е и неизбежно. По-важното е, че е на ход преоткриването на новите руски филми. Те са тук, пред нас и очакват да бъдат гледани и адекватно осмислени. Щраусовата поза не ни е от полза. Ако искаме да сме в час с развойните процеси в световното кино, ще трябва да следим и руското. Необходимо е - като противовес на холивудските блокбастъри. А и вече е ясно, че то е гледаемо и атрактивно и няма нищо общо с идеологическите недомислия, които запълваха екраните ни допреди две десетилетия.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.03.2006, № 3 (76)