ЕДИН МУЗИКАНТ СРЕД УЖАСИТЕ НА ВОЙНАТА

Борислав Гърдев

web

Абстрахирайки се от политико-естетическата коректност на Американската филмова академия да отличи в разгара на Иракската криза филма на Роман Полански с три важни "Оскара", пренебрегвайки "Бандите на Ню Йорк" и "Адаптация", съм длъжен да посоча, че "Пианистът" е действително най-стойностният и значим опус в богатото и противоречиво творчество на именития поляк.

Полански заслужено спечели порой от награди, вкл. и "Златната палма" 2002, доказвайки по категоричен начин, че и на 70 години е в десетката на най-добрите постановчици в света.

"Пианистът" е празник за взискателната и чувствителна аудитория, която е свикнала да възприема киното като изкуство, а не като забавление за убиване на времето. Той е разбираем и въздействен, честен и съкровен спектакъл, бягащ от клопките и клишетата на интелектуалните упражнения на филмовия псевдоелит.

С "Пианистът" Полански разработва една автентична житейска драма от рентабилната тема за Холокоста, обогатявайки и нюансирайки я със спомени от своето детство, прекарано във варшавското гето по време на нацистката окупация.

Филмът е сниман с пиетет и вдъхновение, напомнящо минали негови шедьоври като "Китайски квартал" (1974), "Тес" (1980), "Доктор Смърт" (1994) и "Деветата порта" (1999). С него Полански сключва пълен кръг с началото на пътя си като художник, връщайки се половин век назад, когато през 1954 г. дебютира като актьор в култовия филм на Вайда "Поколение".

Освен преклонение пред подвига на жертвите от Изтребелението, режисьорът вкарва повествованието (а това са и основните ориентири на сценариста Роналд Харууд) в строги документални рамки, чийто апогей са бунтът в гетото между 19 април и 16 май 1943 г. и особено Варшавското въстание от 1 август 1944 г., с които филмът влиза в руслото на основополагащи жалони като "Дневникът на Ане Франк" (1959) и "Списъкът на Шиндлер" (1993).

Полански и неговият продуцент Мишел Серду, подпомогнати от одухотворената камера на Пол Еделман, подлага на критично-разголващо осмисляне свещената тема за Холокоста.

Вярно, тя е експонирана през погледа на прочутия пианист-виртуоз Владислав Шпилман и е пласирана по линията интелигентът и страданието през войната и силата на духа, надмогващ всекидневното насилие и жестокост, но режисьорът не си затваря очите и пред колаборацията и меркантилизма на част от евреите в гетото.

Той не превръща основния си протагонист в герой, натъпкан с вата, а възвеличава преди всичко нравствения му стоицизъм, с който надмогва ежедневното оскотяване, постоянната жестока безперспективност и обезличаването на хората във Варшава през 1939-1945 г.

"Пианистът" разкрива необикновената одисея на Шпилман като монодрама с полифонично звучене. Виртуозът е пасивен състрадателен свидетел на трагедията в гетото, той живее от двете страни на разделителната линия ("свои"-"чужди"), но чрез поучителната му съдба авторите ненатрапчиво ни поднасят простата истина за равностойността и равнозначността на мъката на индивида с тегобите на етноса.

Стимулът за оцеляване Шпилман открива най-вече в изкуството, в произведенията на Шопен и в солидарността на хората, които му помагат с ясното съзнание, че спасяват национален капитал.

В стремежа си да бъде понятен и безпроблемен за световния зрител, Полански експонира "Пианистът" като чиста военно-временна драма, без сексуален (линията Шпилман-Дорота е само щрихирана като приятелска съпричастност) и политически контекст. (Любопитно е какви са били контактите на маестрото със сталинистките нормотворци, какво е било отношението му към бунтовете от 1970 и 1980-1981 г. срещу комунистическата власт и започналите през 1989 г. демократични промени, тъй като от финалните надписи разбираме, че умира на 88 години на 6 юли 2000 г. в полската столица).

Тези съзнателни пропуски, заедно с известната протяжност през 160-те минути екранно време, са сред допустимите рискови фактори за възприемането на творбата. Те не намаляват нейната стойност, допълнена от амбициозната режисура и музика на Войчех Киляр и на изключителното изпълнение на Ейдриън Броуди като Шпилман, станал известен с "Тънка червена линия" на Терънс Малик и създал ролята на живота си под ръководството на Полански.

Големи професионалисти като Франк Финли (бащата), Морийн Липман (майката), Емилия Фокс (Дорота) и особено Томас Кречман (немският офицер Вилхелм Хосенфелд, спасил през зимата на 1945 г. от гладна смърт Шпилман и сам попаднал в руски плен, където и умира през 1952 г.) изпълняват отговорно и с достойнство отредената им роля на колективен фон, пред който самоотвержено блясва младият Броуди, спечелил заслужено "Оскар" за филигранното си и темпераментно изпълнение.

За финал се сещам за нерадостната участ на българския игрален филм и скромния му принос при претворяване на еврейската драма от времето на "Звезди" (1959) насам.

Преди 44 години Конрад Волф с наша помощ отнесе Специалната награда от Кан. Дали сега Иван Ничев с "Пътят към Йерусалим" ще съумее да повтори неговия успех?

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 08.09.2003, № 9 (46)