ПРИБЛИЖАВАНЕ КЪМ ЛЮДМИЛ СТАЙКОВ

Борислав Гърдев

web

Оказва се, че не е толкова лесно адекватно да се оцени творческото дело на Людмил Стайков. Колкото и познато и коментирано да е то. Привидно за него всичко се знае - роден на 18 октомври 1937 г. в София, завършил НАТФИЗ през 1960 г. със специалност "Театрална режисура", работил в Бургаския и Младежкия театър в София, след което постъпва в БНТ, снимайки поредица от документални филми и предавания. В киното се прехвърля през 1971 г., три години ръководи творчески колектив "Младост", а от 1972 г. е член на БКП. Бивш съпруг на Виолета Донева, от която има син Иво, режисьор.

След специализация по кинорежисура в Париж през 1974 г. прави стремителна обществена и управленска кариера. На XIII конгрес на БКП от 4 април 1986 г. е вече кандидат-член на ЦК, от следващата година е народен представител в IX НС на мястото на починалия Христо Христов, от 1986 г. оглавява за 5 години и ТСО "Българска кинематография", народен артист от 1982 г., професор по филмова и тв режисура от 1988 г., секретар на СБФД - 1980-1991 г.

След демократичните промени е член на президиума на ВАК - от 2000 г., зам.-ректор на НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" - 1983-2003 г., академик - 2004 г., член на СЕМ - 2006 г. На 8 октомври 2008 г. става ясно, че е бил агент на ДС през 1985-1987 г., под псевдонима "Василев", но това не накърнява сериозно имиджа му.

Наистина пример за непрестанен възход, за пълна творческа реализация, за голямо обществено признание. Какво се крие зад лустрото? Аз не оспорвам и няма да подложа на съмнение качествата му на преподавател, на професор, подготвил не малко кадри за родното ни кино - последното му откритие бе Зорница София Попганчева, създателката на "Воевода" (2017). Знам какви грижи положи за реализацията на младите кадри на НАТФИЗ, докато бе Големият киношеф.

Няма да забравя, че по негова инициатива и с неговото активно съдействие голямото кино дойде у нас между 20 и 30 ноември 1987 г. и само който не е чакал на многочасови опашки за билети за "Взвод", "Името на розата", "Недосегаемите" или "Уолстрийт", няма как да осмисли ЧУДОТО, което тогава ние съпреживяхме с Първата световна кинопанорама - да гледаме на широк екран в качествени копия, в годината на премиерата им, най-ярките творби на световното киноизкуство.

През 1988 г. своята закъсняла премиера доживяха три забранени от соццензурата филма - "Животът си тече тихо" (1957) на Бинка Желязкова, "Понеделник сутрин" (1965) на Христо Писков и Ирина Акташева и "Прокурорът" (1968) на Любомир Шарланджиев, а през октомври 1989 г. полулегална прожекция има в тогавашното столично студийно кино "Левски" "Маргарит и Маргарита" на Николай Волев.

Година по-късно за пръв и последен път XXI фестивал на българския игрален филм "Златната роза" се проведе в София, в зала № 11 на НДК. Стайков бе изпълнителен продуцент, заедно с Роджър Корман, на първата българо-американска коопродукция след промените - "Турнирът на титаните" (1991).

Людмил Стайков направи добра телевизионна кариера през 1965-1971 г. Усвои занаята и реализира не малко качествени тв филми. Аз още си спомням портрета му на Надя Афеян от 1969 г., в който именитата певица пее арията на Азучена от операта "Трубадур" на Верди сред умело позициониран декор на средновековна крепост. А работата по музикални предавания и филми продължава със същия успех в "Голямата награда" (1970), "Софийски камерен оркестър" (1970), "Кармен" (1970) и "Пирински напеви" (1971).

Натрупал опит, Стайков разбира, че няма какво повече да постигне в БНТ. Не му се снима тв мюзикъл, не иска да прави сериали, влече го примамливия свят на киното.

Амбициозен и дързък, той се насочва уверено към своя дебют - някога окачествен като знаменит, получил "Златен медал" в Москва и Специална награда за режисура във Варна, а днес смятана за конюнктурен и хитро предлагащ се на управленската система - "Обич" (1972) по романа на Александър Карасимеонов. Филмът го помня добре, най-вече заради многобройните му излъчвания по БНТ.

Ако се абстрахираме от злободневната тогава тема за виетнамската война и неизбежните поклони към антифашистката съпротива, ще открием, че е като цяло честно и почтено направен, с дръзко и модерно монтажно-пластично мислене, с внимателно и точно разкриване поривите на младото поколение в лицето на Мария - Виолета Донева, което е неизбежно в конфликт с родителите си, най-вече заради тяхното малодушие и конформизъм. Освен това егоцентричната иначе Мария се оказва истинска алтруистка и последователка на любимата си леля Ирина - Невена Коканова - антифашистката, загинала като лекар във Виетнам, след като на финала предоставя собственото ѝ жилище на нуждаещия се неин таен любим Николай - Стефан Данаилов, оказал се вече глава на семейство...

Именно завършекът на творбата бе изключително емоционален, вкл. и заради проникновената музика на Симеон Пиронков, но и цялостното звучене бе на ниво, тъй като, случайно или не, още с дебюта си Стайков бе формирал своя екип - оператор Борис Янакиев, художник Мария Иванова, композитор Симеон Пиронков.

Как да не го възприема още тогава като щастливец? В добавка филмът му има голям зрителски успех - 1 797 000 го гледаха след премиерата му на 8 декември 1972 г., нещо, което днес звучи като приказка.

След това дойде "Юбилей '30" (1974), първият му полиекранен и голям поръчков филм, посветен на годишнината от т.нар. Деветосептемврийска революция, излязъл на 9.9.1974 г. Имам смътен спомен от него, тъй като, освен че бе помпозен, не се различаваше много от пропагандните клишета, с които ни атакуваха всеки ден по телевизията и кинопрегледите, но сега си давам сметка, че с този проект Стайков е попаднал в групата на избраните, които в бъдеще ще правят най-големите, зрелищни, скъпи и чакани родни суперпродукции.

В два от случаите той се залови с наистина взривоопасни теми и с мазохистична страст ги превърна във филмови трагедии, които колкото възвисяваха, толкова и унизяваха националното ни достойнство. Защото какво друго, ако не мазохизъм, е да направиш през 1976 г., по сценарий на Анжел Вагенщайн, зрелищен и суперскъп 145-минутен спектакъл за атентата в катедралата "Света Неделя" на 16 април 1925 г. и да героизираш действията на партийните фанатици, тласнали БКП в ултралевичарски уклон и гражданска война, отвръщайки самоотвержено на белия терор с червен? И съзнавайки двусмислеността на позицията, която защитаваш, да търсиш упование в примерите от съвременността - Чили и Португалия?!

"Допълнение към ЗЗД" обаче се гледа - от 22 октомври 1976 г., хареса, събра 1 249 535 зрители, получи "Златна роза" на фестивала във Варна, бе оценен адмиративно, коментира се дълго, вкл. и със събрания букет от наши суперзвезди - от Наум Шопов - цар Борис III, и Георги Черкелов - Цанков, до Андрей Чапразов - ген. Русев, Стефан Данаилов - капитанът провокатор, Виолета Донева - Люба, Коста Цонев - Йосиф Хербст, Невена Коканова - Виола Каравелова и Анани Явашев - Порков, бе показан по БНТ през ноември 1979 г., след което кротко беше скрит и забравен. В годините на демокрацията бе подложен на остра критика, едва ли не забранен, но днес е отново свободно достъпен в нета - както и трябва да бъде.

Що се отнася до "Време разделно" (1988), там нещата са още по-сложни и комплицирани. Дългогодишната битка с превръщането на романа на Антон Дончев във филм приключи успешно благодарение енергичната намеса на Стайков, който буквално елиминира от участие в снимането автора, щедро компенсирайки го, написвайки сценария съвместно с Георги Данаилов, Радослав Спасов и Михаил Кирков и поемайки риска да създаде епопея на националната съпротива срещу потурчването на Родопите от 1688 г. точно в пика на Възродителния процес у нас.

Да, но...

Дали поради амбицията да има световно разпространение - дълго битуваше слухът, че упорито е ухажван самият Антъни Куин за ролята на Сюлейман ага и само космическият му за нашите географски ширини хонорар е попречил на колаборацията - впоследствие компресираната версия "Време на насилие" (1988) наистина пое с успех по света, но и самият постановчик в процеса на работа, съзнателно или не, измести фокуса на свръхидеята на филма - българите в Родопите се съпротивляват стръвно, за да запазят кръвта и вярата си, но до един момент, когато разбират, че са дадени достатъчно жертви и че вече е безсмислена съпротивата спрямо упорития и кръвожаден Караибрахим - Йосиф Сърчаджиев, техен съселянин, син на воденичаря дядо Галушко и издигнал се в столицата на Османската империя еничар. Те ще приемат исляма, но едва след като са дали кръвен курбан - като индианците, изклани в битката при Сенд Крийк на 28 ноември 1864 г. от ген. Къстър и след като омразният Караибрахим е убит ритуално от неговия малък брат Мирчо - Ангел Иванов...

"Време разделно" - излъчен премиерно на 22 март 1988 г. - има навремето триумфален успех. Бе гледан от 5 250 819 и от 4 454 116 зрители - двете серии - практически цялата потенциална зрителска аудитория у нас. Хулен, мразен, иронизиран и възвеличаван, той продължава да се показва, да предизвиква нееднозначни коментари и емоции, оставайки обаче трайно в съзнанието на българския зрител като един от оспорваните му киношедьоври. Случайно ли бе обявен от публиката за любим български игрален филм на 7 юни 2015 г.?

Третата епопея на Стайков има най-щастлива съдба. "Хан Аспарух" бе трескаво и грижливо подготвена - за по-малко от две години! - суперпродукция за създаването на българската държава по романа на Вера Мутафчиева "Предречено от Пагане".

И с този епос имаше колизии - първоначалният екип от сценарист - Антон Дончев и постановчик - Вили Цанков - бе скоростно сменен, Стайков трябваше в движение и веднага след "Илюзия" (1980), най-съкровеният му и скъпоценен проект, направен по сценария на Константин Павлов, да се заеме с най-мащабната продукция, снимана някога у нас. Бе му пределно ясно, че при най-малък гаф щеше да се прости с професията и репутацията си. И въпреки това, с присъщия ентусиазъм и амбиция той установи щаба си в столичния парк-хотел "Москва" и с желязна ръка и непоколебимост ръководи снимките. За по-малко от две календарни години произведе три пълнометражни филма на много високо професионално ниво.

Трилогията бе готова и на 19 октомври 1981 г. започна триумфалното шествие на първата серия на епоса "Фанагория". В чест на 1300-годишна България! Филмът получи "Златна роза" (1982) и Димитровска награда (1983) съвсем заслужено, бе гледан фактически от цялата зрителска маса у нас - 3 999 283 - първа серия, 3 415 052 - втора и 3 208 487 - трета - за 11 месеца, съкратен вариант от 92 минути "681 - Величието на хана" бе представен успешно в Холивуд три години по-късно, а от 18 ноември 2019 г. сме свидетели и на появата на дигитално реставрираното изображение на варианта "Ханът и империята".

Може да се каже уверено, че това е най-успешната му и безпроблемно приета суперсага - по света и у нас. Вероятно, защото бе заснета с ентусиазъм и замах, с много пари и професионализъм, в най-подходящото време, с най-верните съмишленици - Борис Янакиев и Симеон Пиронков и с най-малки идеологически концесии.

Да не забравяме и великолепният актьорски състав, както и звездите, чиито роли са останали емблематични за собственото им творческо развитие - Йосиф Сърчаджиев - император Константин IV Погонат, бъдещият Караибрахим, Васил Михайлов - хан Кубрат, бъдещият Сюлейман ага, Стойко Пеев - хан Аспарух, бъдещият Горан във "Време разделно", Георги Черкелов - бащата на Велизарий и предишен Александър Цанков, Стефан Гецов - първожрецът на Тангра и някогашен Георги Димитров, Богомил Симеонов - колобърът, бъдещият Исмаил бей, без да пропускаме Джоко Росич - Ичургу боилът, бъдещият Карахасан и Ракшия в "Турнирът на титаните", и Аня Пенчева - любимата на хана, Севда във "Време разделно" и Джанерис в "Турнирът на титаните"...

Между гигантските епоси Людмил Стайков прави и малки, но много качествени творби.

Бях много изненадан да проследя 54-минутния му художествено-документален филм "Пловдив", снет за тв РАИ 1 през 1984 г. по собствен сценарий и задкадров текст на Анжел Вагенщайн, прелестно есе и обяснение в любов към един от най-хубавите ни и древни градове, чийто финал закономерно свързваме с прекрасната изява на филхармониците под тепетата - ораторията "Жана д'Арк" под диригентството на Добрин Петков за незабравимите Софийски музикални седмици... Филм, получил заслужено наградата на Окръжния народен съвет в Пловдив в лицето на сценарист-режисьора Людмил Стайков, оператора Атанас Тасев и автора на текста Анжел Вагенщайн на VIII Фестивал на българския късометражен филм, Пловдив, 1985 година.

В тази група, чийто родоначалник е "Обич", поставям и безспорният шедьовър на Стайков - "Илюзия". Любопитното е, че този опус, с премиера на 3 ноември 1980 г., следва да се възприема преди всичко като артистично бижу, не попадащо в ранглистите на чаканите касови хитове. Намери и своите ценители у нас, които за 11 месеца преди 40 години бяха 256 803 души... Той бе оценен по достойнство впоследствие, с течение на годините, необходими за осмислянето на тази свежа и необикновена по креативната си дързост творба, реализирана по сценария на Константин Павлов.

Днес вече не смущава прословутата ѝ стилистична двойственост - реалистична - в първата си част и метафорично-фантастична във втората. Не стряска и скандализира директната заемка с ухапаното ухо от "Бесове" (1871) на Достоевски, която толкова разбуни духовете у нас на времето. Актуалността и значимостта на филма се крие както в неговото художествено новаторство, така и в адекватното представяне на съдбата на интелигента в кризисна ситуация у нас - независимо дали е артист, поет или художник - той трябва да заеме позиция в съдбоносни за народа мигове като тези от 1923 г., когато няма нужда от елитарни жестове и не бива творческото вдъхновение да се обгражда с въздушна кула от реалния живот, тъй като рано или късно желязната пета на кървавото време настига всеки обитател на прословутия рицарски замък...

От този прекрасна творба съм запомнил магичната като атмосфера пластика на Борис Янакиев и изключителната игра на водещата четворка - Руси Чанев - поетът, Любен Чаталов - художникът, Сузана Коцурикова - актрисата и Петър Слабаков - лудият селянин Данил.

Творец и ръководител с капацитета и възможностите на Стайков можеше без проблеми да се интегрира в новите пазарни условия след 10 ноември 1989 г. Логично той пръв доведе американски екип у нас и край Белоградчишките скали като изпълнителен продуцент с Роджър Корман оказа необходимото съдействие на постановчика Хауард Коен за реализацията на "Детсталкер 4: Турнирът на титаните". Филмът бе сниман през лятото на 1990 г. и има премиера на 13 юли 1991 г. в Япония. Видеопремиерата му в САЩ бе на 29 януари 1992 г.

Мечтата му за български пробив в Америка се изпълни, но частично и то с такъв скромен продукт. А как мечтаеше за широк резонанс на филмите ни отвъд океана, написа дори специална статия по въпроса - "Какъв е шансът на българските филми на международния пазар?" (Стайков 1987).

Знаем какви бяха времената тогава - обществото бе вманиачено за промяна и демокрация и хич не му беше до кино. Още повече до евтина приказка за рицарски турнир, снимана у нас в крепостта "Баба Вида" и със скромен реквизит, останал от времето на "Хан Аспарух".

От дистанцията на годините и ако не сме заредени със свръхочаквания ще възприемем четвъртият "Детсталкер" просто като премерено направена приказка за борбата на Доброто и Злото, с не лоша хореография на бойните сцени, добър темпоритъм и приемливи интерпретации на Рик Хил - Детсталкер, Мария Форд - Дионара, Аня Пенчева - Дженерис, Джоко Росич - Ракшия, Коста Карагеоргиев - изключително органичен и колоритен като Палон, и Михаела Стайкова - Леша...

Защо Людмил Стайков не продължи американската си авантюра ми е трудно да отговоря. Вероятно е осъзнал, че пада под нивото си, че наистина има граница на допустимите компромиси, когато нуждата те принуждава да снимаш за непретенциозната видеопублика. Може би и защото на хоризонта се зададе поредното му тв приключение като програмен директор на кабелна телевизия "Евроком" през 1998 г., комуто дължим лудото посрещане на прословутия Освалдо Риос у нас на 12-14 март 1998 г., когато нацията буквално бе полудяла по пуерториканския сладур, звезда на сериалите "Вдовицата в бяло" и "Касандра", а концертът му на живо в зала 1 на НДК на 14 март се помни още като неповторимо преживяване. Да припомня и факта, че телевизията засне специален 90-минутен филм "Освалдо Риос в България" (1998), в който на Стайков се падна почетната участ да бъде в близкото обкръжение на латино звездата...

След подобни преживелици е редно да дойде времето за ревизия и преоценка на постигнатото. Да се направи една последна стъпка, да се доработи един съкровен проект с модерни изразни средства, с които да остане завинаги в съзнанието на публиката. Защо това да не бъде "Хан Аспарух" и защо той да не добие дигитален живот като 140-минутна версия, наречена далновидно "Ханът и империята" с премиера на 18 ноември 2019 г.? Така се затваря един жизнен и творчески кръг, опакова се и се патинира най-ценното от един изпълнен с приключения, ентусиазъм, усилия и компромиси живот, какъвто не е отреден да изживее всекиму...

Пред Кеворк Кеворкян Людмил Стайков обяснява причината за успеха на "Хан Аспарух" - "Този филм е бил животът ми в продължение на една година. Да правя компромис с живота си аз просто не бих могъл. "Хан Аспарух" има успех точно защото не е правен никакъв компромис" (Кеворкян 1983: 146).

Към тези му изповедни думи аз няма какво да добавя...

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Кеворкян 1983: Кеворкян, Кеворк. Събеседник по желание. Книга 2. София: Народна младеж, 1983, стр. 146.

Стайков 1987: Стайков, Людмил. Какъв е шансът на българските филми на международния пазар? // Киноизкуство, 1987, бр. 10, с. 14-16.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.12.2020, № 12 (253)