ДА АТАКУВАШ СЪВЕСТТА НА КОРПОРАТИВНА АМЕРИКА

Борислав Гърдев

web

Франсоа Трюфо има една прочута мисъл. Тя гласи: "Америка е единствената страна в света, в която филмите без големи амбиции имат стойност".

За нея се сетих, докато осмислях творбата на сценарист-режисьора Кари Скогланд и продуцента Гари Пиърл “Либърти да не мърда".

От нея очаквах стандартен екшън с много пукотевици за бързо убиване на времето, а се оказа, че гледам сериозен трилър, изпипан в основните си компоненти и с подобаващ критичен заряд.

“Либърти да не мърда" не би бил възможен преди 11 септември 2001 година и преди кризата с Ирак. Без да е конюнктурен, той е изцяло продукт на гузната съвест на Америка, която периодично забърква световни конфликти, а след това пере мръсната си съвест за нечистоплътните си бизнесначинания.

Във филма на Скогланд на прицел е търговията с оръжие, бизнес, от който се печелят милиарди долари и от който страдат обикновените хора не само по света, но и в САЩ.

...Бивш таен агент на ЦРУ, един от най-добрите в занаята, Джо /Алекс/ преживява мъчителна душевна драма след като дъщеря му е убита от неин съученик-насилник. Семейството му се разпада, след което, обзет от страховита омраза, той повежда своята мръсна война срещу главния виновник за драмата му - сем. Виктор и Либърти Уолас, собственици на оръжейната фирма “Маклауд индъстрис".

В хода на напрегнатото повествование разбираме, че Джо се познава добре с Виктор, спасявайки дори живота му при секретна операция в Колумбия, докато съпругата е само заложникът, чрез чието задържане от разстояние /Джо е скрит зад завесите на стая в огромен билдинг, а чаровната и сексапилна Либърти е прикована с верига към количка за хот-дог, натъпкана с експлозив в шумен район на Лос Анжелис!/ търси публичен дебат за втората поправка на американската конституция.

В тази насока са най-важните усилия на постановчика. Докато Джо шантажира и ликвидира всеки, който прави опит да освободи Либърти Уолас, успоредно води иронично-разголващи разговори с нея и съпруга й, от които лъсва както престъпната същност на техния бизнес, така и корупцията и нравствената деградация, обхванали политическия елит на Америка. Любопитно е поведението на Алекс. Той е суперпрофесионалист в бранша си, но действа индивидуално, донкихотски. Отказва пари и всякакви сделки с влиятелната фамилия, без да търси и медийна слава. Предпочита да критикува скрит и по мобилен телефон греховете на американския корпоративизъм, да бичува недъзите на лидерите на САЩ и да бяга от всякакъв компромис с властниците.

Единствено се навива да освободи Либърти /може би му харесва нейното достойно поведение в екстремалните обстоятелства, при които е поставена/, след което взривява количката със сандвичи и се самоубива...

“Либърти да не мърда" е честен, достоен, но и атрактивно направен филм. В него няма клишета и лесни решения, а зад одеждите на полицейския трилър прозира тревогата за нравствения облик на “Страната на свободата".

Постановчикът Кари Скогланд дава максимума от себе си за успеха на лентата, направлявайки вещо повествованието. Камерата на Денис Малони внимателно фиксира преживяванията на тримата участници в камерната драма, а музиката на Майкъл Конвертино внася нужната тревожна атмосфера в действието.

Подценяваната Линда Фиорентино /"Калифорния", "Последното прелъстяване"/ е блестяща в сложната и неблагодарна роля на Либърти. Уесли Снайпс извайва с царствено хладнокръвие и грациозност поредното си запомнящо се превъплъщение след “Блейд-2" и “Безспорният", подпомагайки Оливър Плат /"Тримата мускетари"/ да надскочи рамките на стереотипната си изява като Майкъл по пътя на житейската достоверност и непосредственост.

Не знам дали този филм ще има щастлива съдба и достатъчно зрители. Убеден съм обаче, че след като дори в САЩ продължават да продуцират и заглавия като “Либърти да не мърда", не всичко е загубено. И не е удавено в потока на лесносмилаемата комерсия и бързите печалби. Има алтернативи и критично мислене. Доказателство е филмът на Кари Скогланд.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.03.2003, № 3 (40)