ВЕЧНАТА НУЖДА ОТ ГЕРОИ

Борислав Гърдев

web

Лято е. Време за големи ваканционни хитове, които по традиция гравитират към комикса и романтично-фантастичната приказка.

Не е за чудене защо именно сега излизат почти едновременно "Спайдърмен" (по комиксите от 1962 г. на Стан Лий и Стив Дитко) и "Клонираните атакуват", и защо точно те се оказват световните касови фаворити.

Публиката не само в САЩ и Европа, но и у нас се нуждае от подобни зрелища, направени перфектно в техническо и визуално отношение. Западният свят - за да забрави терористичните кошмари, а ние - за да избягаме от суровата действителност, която ни заобикаля. Българинът има потребност не само от по-добър живот, но и от положителен пример, от герои, на които да подражава. Които да му предлагат прости и ефикасни решения за преодоляване на трудностите.

Затова той посреща с адмирации красивата измислица "Задругата на пръстена". По тази причина се умилява от нескопосно-инфантилните приключения на чаровния очилатко Хари Потър и следва с неизказан възторг превращенията на Питър Паркър (Спайдърмен).

Случаят с "Клонираните атакуват" е по-особен. Той е успешно пето издание на най-големия съвременен киномит "Звездни войни", който създателят му Лукас реализира и поддържа от четвърт век.

Ако началото на легендата - "Невидимата заплаха" (1999) изглежда тромаво демоде - особено на фона на технологичния шемет "Матрицата" (1999) на братя Уашовски, то "Клонираните атакуват" е гигантска крачка напред, сравнима с "Империята отвръща на удара" от втората класическа трилогия, съчетала успешно епичен разказ, история и най-модерни дигитални технологии.

Двата филма си приличат и по още нещо. В тях има достоверни и въздействени персонажи, осъществяващи умело идентификационния ефект сред зрителите.

Питър Паркър (Спайдърмен) се различава съществено от Кларк Кент (Супермен) и Брус Уейн (Батман). При тях хиперболизираното героично начало достига комични измерения. Паркър - в удивително правдивото превъплъщение на Тоби Магуайър, е прекалено срамежлив, непохватен, но атлетичен сирак от Куинс, живеещ при своите леля и чичо. Той е обект на присмех от страна на съучениците си и не намира сили, за да признае чувствата си пред съседското момиче Мери Джийн Уотсън (Кирстен Дънст).

От това обаче, героят на Магуайър печели нашите симпатии.

Акцентът върху човешките преживявания и протуберанси е големият коз във филма на Сам Рейми ("Дарбата"), който рискува да предаде невинна прелест на връзката Паркър - Мери Джейн, представяна непринудено от Тоби Магуайър и Кирстен Дънст.

Обърнато е подобаващо внимание на осиновителите, които не са клиширани студени хора, а достойни и изпълнени с благородни помисли старци във великолепните изяви на Клиф Робъртсън (чичо Бен Паркър) и Розмари Харис (леля Мей Паркър).

Необходимият злодей Норман Озбърн (Зеленият Гоблин) носи облика и маниерите на Уйлям Дефо. Той е изцяло в стилистиката на конфенциалното излъчване, докато приятно изненадва Дж. К. Симънс като безкрупулен и циничен главен редактор на скандален жълт таблоид.

Човешките емоции доминират и в "Клонираните атакуват". В новата си сага Лукас, подпомогнат от съсценариста си Джонатан Хейлс, избягва гафовете от "Невидимата заплаха" и като че ли се абстрахира от жестоките изисквания на пазара.

Джордж Лукас наистина предпочита да разказва в приказна форма за вълнуващите го проблеми, но те се оказват прекалено актуални и злободневни. Свързани с тероризма, властолюбието, демагогията, тираничните комплекси на политиците. С предопределената съдба и невъзможната любов. Знаейки много добре, че ако заснеме политическа сатира като "Първични цветове" (1998) на Майк Никълс или пристрастен публицистичен епос като "J. F. K." (1991) на Оливър Стоун, неминуемо ще се провали, той търси убежище в света на екзотичния приключенски сказ. В него, зад борбата между сенатор Падме и домогващия се до диктаторски пълномощия канцлер Палпатин, се крият все същите съдбоносни въпроси за човешкия фатум, за свободата и правото на личен избор, поднесени увлекателно и изключително ефектно. За разлика от Сам Рейми, Лукас държи да демонстрира ерудираността си върху областта на митологиите и приказните сюжети. Той следи внимателно технологичните новости в последното десетилетие и както и в останалите части от своята прочута епопея, умело миксира герои, конфликти и сюжетни конструкти, останали в кинокласиката. Обикновено те се завъртат като вихрен сблъсък във финала на всеки от епизодите. В "Невидимата заплаха" бяхме свидетели на впечатляващи надбягвания с реактивни шейни, напомнящо "Бен Хур" (1959) на Уйлям Уайлър.

В "Клонираните атакуват" това е заключителната схватка на планетата Камино, обемаща възлови и знакови акценти от "Звездни рейнджъри" (1997) на Пол Верховен, "Джурасик парк" (1993) на Стивън Спилбърг и "Гладиатор" (2000) на Ридли Скот.

Освен технологиите и специалните ефекти в "Епизод II" Джордж Лукас успешно пресъздава любовната история между младия джедай Анакин Скайуокър и сенаторката Падме (бившата кралица на Набу - Амидала), поднесена интригуващо и завладяващо от Хейдън Кристенсен и Натали Портмън и напомняща великата романтична сага "Доктор Живаго" (1965) на Дейвид Лийн.

Сред приятните изненади в артистичния състав се откроява Юън Макгрегър като Оби-Уан Кеноби, който е по-събран, концентриран и очакван повелителен подход, водещ към образеца, помнен близо три десетилетия благодарение на изключителната изява на Алек Гинес. Запомнящи се персонажи пресъздават още Темуера Морисън (ловецът на глави Джанго Фет), Йън Макдайърмид (Палпатин) и Самюъл Джаксън (Мейс Уинду).

Противно на наложеното становище, не смятам, че Кристенсен се е провалил с отговорния си ангажимент. Пълното разкриване на потенциала му (това се отнася и за Портман) с право можем да очакваме в третия епизод на сагата.

"Клонираните атакуват" не загърбва традицията и митологията "Звездни войни", където непрекъснатият екшън, спецефектите и визуалната експресия (оператор Дейвид Татерсал) са с първостепенно значение, подчиняваща в значителна степен драматургията и актьорската игра.

Слаба богу, в "Епизод II" Лукас постига органично уравновесяване на тези конфликтуващи се в миналото компоненти и подпомогнат от музиката на Джон Уйлямс, създава незабравимо екранно преживяване за всеки уважаващ качественото зрелище зрител.

Такова пиршество предлага и Сам Рейми. В "Спайдърмен", чрез камерата на Дон Бърджис, той експонира поредната интересна и поучителна история за новия защитник на обикновените хора в мегаполиса.

Нашенецът припозна Спайдърмен и новия Оби-Уан Кеноби за свои защитници и покровители, повярва им и ги обикна. Това стана през лятото на 2002 година.

Лятото на Човека-паяк и атакуващите клонинги.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.07.2002, № 7 (32)