ЛЕГЕНДАТА ХАРИСЪН ФОРД

Борислав Гърдев

web

Той е безспорната суперзвезда в целулоидния свят през последните три десетилетия. След него дойдоха Робърт де Ниро, Мел Гибсън, Том Круз, Том Ханкс, Кевин Спейси, Едуард Нортън.

Когато беше и по-лесно...

Пред очите ни Форд претърпя метаморфозата от нахакан и напорист младеж в "Американски графити" (1973) до застаряващ чаровен злодей в "Прозрачно минало" (2000), за да разберем, че дори и филмовите модели са подвластни на времето. Форд е вече 60-годишен - факт, който не може да се прикрие. Това води след себе си нееднозначни внушения, дотолкова, доколкото ние така привикнахме с екранното му присъствие, с леко изкривения му нос, с глъхнещия говор, със забавените, но добре премерени движения и изпълнения с нега поглед, че признанието за почетната възраст неизбежно изненадва.

Винаги съм смятал Харисън Форд за олицетворение на добрата същност на Америка, за почтения янки от мълчаливото мнозинство, благодарение на когото държавата САЩ гради престиж и икономическо благоденствие.

Той вдъхва респект и уважение и може би затова критиката му прощава снизходително гафовете в "Сабрина" (1995) или "Жив дявол" (1996), а феновете преглъщат както уединението му в ранчото в Уайоминг, така и малко закъснелите му сексуални изцепки, след като напусна съпругата си Мелиса Матисън - сценаристка на "Извънземното" (1982) и "Кундун" (1997), от която има две деца - Малкълм и Джорджа.

Когато взимаш 25 млн. долара за филм, който задължително трябва да се гледа в целия свят и когато се казваш Харисън Форд, подобни увлечения са простени.

Въпреки че дори и за него животът не винаги е бил райска алея.

Той се ражда в Чикаго на 13 юли 1942 година в семейството на рекламен шеф. С първата си жена Мери Маркард се запознава в университета, а с Мелиса Матисън сключва брак през 1983 г., разпаднал се 8 години по-късно. От 2002 г. поддържа връзка с Калиста Флокхарт ("Али Макбийл").

Пред учението обаче предпочита театралните изяви. Три години се изявява на провинциални сцени в постановките "Отгоре, отгоре", "Нощта на игуаната", "Тялото на Джони Браун", преди да се установи в Ел Ей с твърдото намерение да пробие в Холивуд.

През 1964 година се сдобива със 7-годишен договор с "Калъмбия пикчърс", гарантиращ му доход от 150 долара седмично. Появява се в малки и незначителни роли в "Мъртвешка жега на въртележката" (1966), "Лов" (1967), "Време за убиване" (1967), "Пътуване до Шилоу" (1968), "Гетинг стрийт" (1970), без да забравяме присъствието му в култовия антиконформистки филм на Антониони "Забриски пойнт" (1970).

Неудовлетворен от постигнатото, Форд разваля договора със студиото и за да изхранва семейството си, работи като строител и дърводелец при богаташите в Холивуд, а самият той живее сред собственоръчно изработени мебели.

Когато вече смята актьорската си кариера за по-маловажна, "Юнивърсъл" му дава шанс с нов договор. Получава поддържащи роли в по-добри филми като "Изстрели в Додж сити" (1972), "Желязната страна" (1976), "Герои" (1977), "Момчето от Фриско" (1979), "Война и страст" (1979).

Упоритият труд, натрупаният опит и контактите с най-важните меродавни фигури сред режисьорите дооформят оптимистичния завой в развитието на Форд. Попадайки в ръцете на Лукас, Копола, Спилбърг, Сидни Полак, Алън Пакула, Ридли Скот, Майк Никълс, Питър Уиър, Филип Нойс, Роман Полански, Андрю Дейвис, Айвън Рейтман, той изгражда уверено, убедително и непосредствено характерния си екранен имидж на герой и защитник на справедливостта, на човек, движен от обстоятелствата по пътя към успеха, за когото най-важни си остават традиционните американски ценности.

Изумително е как веднага след носталгичната мелодрама на Джордж Лукас "Американски графити" (1973) щастието каца на неговото рамо, без да го изостави и до днес.

Следват знакови епизодични изяви при Копола в "Разговорът" (1974) и "Апокалипсис сега" (1979), за да го поемат Лукас и Спилбърг в техните легендарни приключенски трилогии "Нова надежда" (1977), "Империята отвръща на удара" (1980), "Завръщането на джедаите" (1983) и "Похитители на изчезналия кивот" (1981), "Индиана Джоунс и храмът на обречените" (1984) и "Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход" (1989). В тях, приел облика на авантюристите Хан Соло и Индиана Джоунс, Форд спечелва милиони фенове по света и взривява боксофисите навсякъде, където тези епопеи се прожектират.

Закономерно дошлият успех не завърта главата на Харисън, който остава здраво стъпил на земята. Разбрал, че само с детски приключенски приказки от типа на "Звездни войни" няма да спечели сериозната публика и критика (дори и в такъв нетрадиционен военен екшън като "Командосите от Навароне" - 1978), Харисън Форд смело рискува, насочвайки се към авангардни фантастични продукции като "Ловец на хуманоиди" (1982), към дръзки психологически трилъри като "Брегът на комарите" (1986) и "Безумецът" (1987). Не е никак случаен и категоричният му успех в "Свидетелят" (1985), за участието си в който е номиниран за "Оскар" за главна мъжка роля, последван от "Невинен до доказване на противното" (1990) и "Относно Хенри" (1991), играта му в блестящи комедии като "Работещо момиче" (1988) и "Шест дни, седем нощи" (1998), дори и изявите му в не толкова сполучливи мелодрами като "Сабрина" (1995) и във великолепните екшъни "Патриотични игри" (1992), "Беглецът" (1993), "Реална заплаха" (1994) и "Еър форс едно" (1997).

Не винаги усилията му обаче се увенчават с успех. Участва и в рисковани проекти, на които придава ненужен престиж, тъй като се провалят - "Жив дявол" (1996), "Иронии на съдбата" (1999). За щастие, сътрудничеството му с Робърт Земекис ражда поредния касов шлагер "Прозрачно минало" (2000), последван от предизвикателната драма за потънала съветска подводница "К-19" (2002) на Катрин Бигелоу. А за да бъде кръгът затворен, Форд се връща към архетипа на зрелищното приключенско кино, приемайки да облече отново одеждите на архитекта-авантюрист в "Индиана Джоунс и изгубената Атлантида", над който проект работи Франк Дарабонт по заръка на Стивън Спилбърг.

Днес Харисън Форд е прочут, богат и уважаван от публика, рецензенти и собственици на киносалони. Получи и наградата "Сесил Блънт де Мил" за принос към седмото изкуство. Играта му е все така премерена и завладяваща, а в осанката му откриваме магичния отблясък на легендите Хъмфри Богарт, Кларк Гейбъл и Джон Уейн.

Познавайки отлично огромната му взискателност и отговорност при избора на роли (по една годишно), както и това, че той държи да се концентрира само върху нея (но не и като продуцент и постановчик), аз ще продължавам да очаквам с интерес и нетърпение всяка негова нова интерпретация. Защото знам, че самото му присъствие на екрана е вече белег за качество и значимост. Защото повече от три десетилетия Форд не измени на амплоато си да изгражда галерия от силни и запомнящи се образи.

Защото такива явления като него в света на киното вече не се раждат толкова често, дори и в Холивуд. Поради което винаги ще предпочета негова премиера, а не шумно рекламирано екшън-недоразумение с ван Дам или с Джет Ли.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.07.2002, № 7 (32)