Борислав Гърдев

web

“Блек хоук" и “Красив ум" бяха сред победителите при тазгодишното раздаване на “Оскарите".

Филмът на Рон Хауард се оказа най-добрият за 2001 г., допълвайки триумфа си с още три отличия (за режисура, за поддържаща женска роля и за адаптиран сценарий), докато творбата на Ридли Скот се задоволи с две статуетки за монтаж и звук. Гледани един след друг, те предизвикват комплекс от преживявания и емоции, чийто продукт са следващите редове. Безспорно, при директната им квалитетна съпоставка печели “Красив ум". Това съвсем не означава, че Ридли Скот се е провалил. Нищо подобно.

"Блек хоук" е също толкова силен и въздействащ филм, какъвто е направил Рон Хауард. Той е и мното американски, затворен в рамките на американския си драматизъм, оказващ се пречка за адекватното му възприемане у нас.

“Блек хоук" е военна суперпродукция, разказваща за трагедията на щатските умиротворители от контингента на ООН през страшните дни на 3 и 4 октомври 1993 г. в опустошената сомалийска столица Могадишу. Не звучи съвсем привлекателно за родния зрител, който иначе обича филмите на Ридли Скот "Някой да ме пази" /1987/, "Черен дъжд" /1989/, "Телма и Луиз" /1991/, "Завладяването на Рая" /1992/, "Редник Джейн" /1997/, "Гладиатор" /2000/, "Ханибал" /2001/. "Блек хоук" може да разчита само на най-верните си фенове. Останалите ще гледат “Властелинът на пръстените" или “Шпионски игри" на брат му Тони Скот.

Но и “Красив ум" е дразнещо провинциално американски филм, за който не може със сигурност да се твърди, че ще има масова посещаемост у нас. Още повече, че Рон Хауард - ако и да е заснел хитове като “Уилоу" /1988/, "Далече, далече" /1992/, "Аполо 13" /1995/ и “Откуп" /1996/, не се радва на същата популярност в България както Ридли Скот.

Заемайки се с трудни и не предлагащи елементарни решения постановки, и двамата режисьори се опират на стабилна литературна първооснова (Скот разчита на опита на Стийвън Зейлиън и Кен Нолън при тяхната адаптация на документалната книга на Марк Баудан, докато Хауард се доверява на великолепния сценарий на Акива Голдсман, получил важни и същностни импулси и от книгата на Силвия Насар), въз основа на която градят своята постановъчна концепция за цената на изстраданата победа - ударът срещу режима на диктатора Мохамад Фарах Айдид (при който загиват 1000 сомалийци и 19 рейнджъри при ранени 73 души), и спечелването на Нобелова награда за математика след 46-годишен упорит и умопомрачителен труд.

Рон Хауард разбира, че се е заловил с пределно неатрактивна и скучна материя. Затова, заедно с привидно статичната камера на Роджър Дийкинс, разчита и на допълнителни ефекти към иначе конвенционалното си повествование. Той търси причините за интелектуалното разстройство на гениалния математик Джон Форбс Наш (разбил през 1948 г. чрез своята теория на игрите класическата концепция на Адам Смит и през 1953 г. тайните подслушвателни кодове на СССР на американска територия) в истеричната атмосфера на студената война, в страха от руска инвазия и в манипулация на научните му достижения от почти мистичния правителствен агент Уйлям Парчер (Ед Харис), изградени чрез реминисценции като продукт на болното му съзнание, трудно отделящо ги от реалната действителност. Чрез тази хитрост “Красив ум" става гледаем и интересен. Не дразни нито дежурната сантиментална музика на Джеймс Хорнър, нито традиционната, но силно емоционална фабула, нито дори очаквания хепиенд, в който Наш печели Нобелова награда за 1994 г., спасява брака и делото на живота си, и разбира, че без любовта на преданата си съпруга Алиша Лърн (Дженифър Конъли) не би се изкачил на върха на научното признание.

Хауард съзнателно залага на възможностите на водещите актьори. Той разчита на тяхната харизма, за да спечели публиката, и успява.

Дженифър Конъли, която получава първата си значима роля, след поредица от невзрачни изяви в продукции от рода на “Полет с “Черния орел" /1991/ и “Водопадите Мълхоланд" /1996/, заслужено печели “Оскар“ за поддържащото си изпълнение. Напълно в унисон със сюжета, Академията за филмово изкуство на САЩ поощрява и отличава нейната самоотвержена и всеотдайна игра като типична провинциалистка, без чиято съпричастност не би се реализирал геният Джон Наш.

Ръсел Кроу (Джон Форбс Наш) е неузнаваем. Той ни предлага сдържана, но концентрирана интерпретация със стаен провиденциалистки драматизъм, печелейки ни безусловно за каузата на героя си. Постижението му е изключително и само скрупулите на академиците да не му дадат втори пореден “Оскар" след “Гладиатор", както и много силната достойна конкуренция на Дензъл Уошингтън (Алонзо Харис) в “Тренировъчен ден", го спират по пътя към следващата златна статуетка за вдъхновената му работа.

Ридли Скот попада на сама по себе си зрелищна, но и смущаваща, а и до известна степен уязвяваща достойнството на САЩ история. (Янките се борят срещу тирана Айдид, а нямат необходимата обществена подкрепа, демократи са, но се опитват да го шантажират с отвлечени затворници, желаят да го ликвидират и обявяват награда от 25 000 долара за главата му - прекалено много са асоциациите с Афганистан, нали?/.

Затова умишлено бяга от модела “Взвод" /1986/ на Оливър Стоун, в което е може би и грешката му, и вместо проникновената в психологически план разработка на основните участници в трагичните събития (освен жертвите, в кошмарните часове на 3-4 октомври 1993 г., американците губят и 2 хеликоптера “Черен орел"), Скот търси съзнателно зловещото анонимно лице на войната, в която е невъзможно да се изгради някакъв порядък, разкривайки разтърсващо натуралистично и коректно кървавите стълкновения не като акция в тила на врага “Made in Holliwood", а като директен телевизионен репортаж, но много по-въздействащ от тези, които CNN ни пробутваше при атаките срещу Ирак и Афганистан през 1991 г. и 2001 година. Сблъсквайки окопната с щабната и държавна правда, и представяйки ефектно и добросъвестно яростни мъжки схватки, Ридли Скот - подпомогнат от оператора Славомир Иджак, композитора Ханс Цимър, и най-вече от монтажиста Пиетро Скаля, набляга преимуществено на безкомпромисното себеотрицание на войниците при изпълнение на поставената им задача, като не забравя да акцентира върху грижата за човешкия им живот до последната възможност и деликатно да дебатира смисъла на американската помощ в размирните райони на света в контекста на трагедията от 11 септември 2001 година. Затова той свързва в съдбовен възел кариерата на Мохамад Айдид и ръководителя на операцията срещу него ген. Гарисън (оказва се, че Айдид е убит на 2 август 1996 г., а Гарисън - след поетата отговорност за случилото се три години по-рано, е пенсиониран на следващия ден същата година), военният конфликт е разкрит в динамичен контрапункт по линията Гарисън (силно присъствие на Сам Шепърд) - Кърт (много добър Джош Бартнет) - Граймс (Юън Макгрегър, впечатлил ни приятно с единствения цялостно изграден характер в лентата).

Скот се е опасявал с основание от негативната реакция сред зрителите и затова, на финала на “Блек хоук", ни сюрпризира неочаквано - оказва се, че в Могадишу има не само зла анонимна черна маса, мачкаща и убиваща всичко американско, но и приветливо усмихнати деца, бягащи заедно с измъкващите се войници, а и изникнали от небитието келнери, предлагащи им чаши с вода за облекчаване на жаждата!

Гледането на “Красив ум" и “Блек хоук" е празник за всеки уважаващ себе си киноман. Двата филма са поредното доказателство, че в САЩ голямото кино не е загинало, че е на почит и че всяка година ще ни радва с поредните си забележителни постижения - сигурен белег за жизнеността на кинематографията, в която има за всекиго по нещо и където - рано или късно, любителите на екшъните и комедиите започват да гледат и харесват и филмите на Ридли Скот и Рон Хауард.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.05.2002, № 5 (30)