АВТОРСКОТО КИНО СРЕЩУ СТЕРЕОТИПИТЕ

Борислав Гърдев

web

Противно на вкорененото мнение, че в Холивуд се снима само масова продукция на конвейер, изминалата година за пореден път нанесе корекции в представата ни за американското кино.

Защото и в САЩ се създават амбициозни и значими творби, които представят артистичния пласт на тамошната филмова продукция и чрез които щатското кино десетилетия наред защитава престижа си на водеща кинометрополия.

В страната на неограничените възможности има авторско кино. То се появява в ограничено количество, но регулярно всяка година. За това, обаче, трябва да имаш зад гърба си касови хитове, да си с позиция в бизнеса и с авторитет сред публиката и дистрибуторите. И да се казваш Камерън Кроу, Джон Бурман, Баз Лурман или Шон Пен.

По тази причина съвсем не случайно в обзора си спирам своето внимание на "Почти известни", "Шивачът от Панама", "Мулен Руж" и "Залогът".

Свързващото звено между тях е, че са заглавия, спечелили си международна известност на прочути фестивали, че са получавали или предстоят да получат ценни награди, че са дело на знаменити постановчици (при това в пълния смисъл на думата автори), и че вървят упорито и флагрантно срещу установените стереотипи и нагласи.

Най-краен, най-антиконформистки е последният опус на Шон Пен - екранизацията по Дюренмат "Залогът", който привидно е психотрилър, а всъщност е горчива и доста песимистична дисекция на дълбоката американска провинция, където господстват непоклатимите ценности на мълчаливото мнозинство на САЩ.

Най-слънчев и близък до очакванията на публиката е "Почти известни" на Камерън Кроу - носталгичен, изненадващо дружелюбен и извисен разказ за пътя към славата през 70-те години на миналия век на състава "Стилуотър", отразен с учудващ ентусиазъм и хъс от 15-годишен хлапак за списание "Ролинг стоун".

Между тях поставям интелигентната и стряскаща подигравка спрямо англо-американските тайни служби, която отправя Джон Бурман в "Шивачът от Панама", и бляскавата постмодерна краевековна версия на Париж от 1900-та година на Баз Лурман в "Мулен Руж".

Тези четири заглавия са сред най-представителните в американското авторско кино. В тях обаче липсват формалистичните експерименти, досадата и скуката.

Направени са в добрите традиции на силно въздействащия спектакъл, на който американците са истински майстори.

Шон Пен е все пак най-радикален в посланието си, въпреки че "Залогът" е по-добър от предния му режисьорски опит - "На кръстопът" (1995). Той с упоение проследява усилията на пенсионирания полицай Джери Блек (Джак Никълсън) да разкрие убиеца-педофил в малкото градче, довели всъщност до разрива с любимата му Лори (Робин Райт Пен) и до неизбежното му подлудяване. Тук, всъщност, откриваме и известно пренебрегване на отработените прийоми в комбинацията на действието, когато бившите колеги на Блек го изоставят и вместо очакваната кървава вендета, ни се предлага нелепа катастрофа, в която убиецът умира, а Блек-Никълсън - останал сам, се превръща в събрат на Рандъл Макмърфи от "Полет над кукувиче гнездо".

Подобен демаскиращ и почти циничен подход към света на тайните служби използва Джон Бурман при екранизацията си на романа на Джон Льо Каре "Шивачът от Панама", която е на нивото на "Ескалибур" (1981). В този псевдоекшън дискредитираният агент Анди Оснард (Пиърс Броснан) е изпратен "на заточение" в Панама, където - за да оправдае съществованието си, влиза в комбина с неадекватния и потънал в дългове шивач Хари Пендъл (Джефри Ръш). Притиснат от Оснард, Пендъл започва да му поднася поредица от безумни, "свръхсекретни" данни за наличието на тиха опозиция срещу режима в страната и за интереса на Китай от купуване на канала, след което тежката военна машина на Пентагона е задвижена на бързи обороти за поредния преврат, докато милионите долари, предназначени за "хуманни" цели, са нагло приватизирани от арогантния хитрец и некадърник Анди Оснард. Ако "Залогът" е незабравимо "one man show", с основен герой Джак Никълсън, то "Шивачът от Панама" е блестящ дует на изключителните Джефри Ръш и Пиърс Броснан, между които се откроява с дискретното си уравновесяващо присъствие Джейми Лий Къртис като Луиза Пендъл.

С "Почти известни" Камерън Кроу продължава успешното си развитие от "Джери Магуайър" (1996). В неговото носталгично и шумно пътуване към детството, към мечтата на тийнейджъра Уйлям Милър (прекрасният в своята непосредственост Патрик Фюджит - алтер егото на самия Кроу) да стане законодател на вкуса в музикалния бизнес на крехка възраст, има много очарование, топлота и толерантност. Очакванията ни за уморителни и умозрителни пресъздадени турнета на изгряващите "Стилуотър" не се сбъдват. Елементите, чрез които машинарията на шоубизнеса функционира, са налице. На екрана е и неизбежната руса изкусителка Пени Лейн (Кейт Хъдсън), в която нашето момче мимолетно се влюбва. Има ги и закачките с алкохолно-наркотичните и сексуални увлечения, характерни за епохата, но те не са съществените за Камерън Кроу. За него е по-важно да покаже как младокът Милър, потапяйки се в атмосферата на рок-експлозията, усвоява занаята на честен и добросъвестен критик, за когото е по-важно мнението на солокитариста Джеф (Джейсън Лий) и спазването на инструкцията от госпожа Милър (Франс Макдормънд, в силната изява на любяща майка, с манталитета на типичен либерален професор отпреди три десетилетия) да не взема наркотици, отколкото емоциите около загубата на девствеността му. Именно този коректен, предпазлив и дружелюбен поглед към света на рок-енд-рола рязко разграничава "Почти известни" (с емблематичната музика на Дани Бремсън) от канона, утвърден от "Розата" на Марк Райдъл и "Доорс" на Оливър Стоун, от което филмът на Камерън Кроу само печели.

Най-дръзкият и успешен опит да конвергира несъчетаеми елементи във великолепния си и разтърсващ "Мулен Руж" демонстрира Баз Лурман. Творбата му е привидно за широка публика, но е всъщност за студийно разпространение, каквото - за съжаление, у нас сега липсва. Защото "Мулен Руж" е всъщност експеримент - смел, ярък, постмодерен. Какъвто само Лурман може да направи след пънк-версията си на "Ромео и Жулиета" отпреди 7 години.

"Мулен Руж" изисква не само познания и култура за Бел епок и за Париж от началото на XX век, но и търпелива, широко скроена нагласа, за да се приеме подхода на режисьора - свободно експлоатиране на изразните средства на масовата култура, чрез които се потиска и елиминира психологизма при изграждането на образите. Вероятно за това героите във филма му трудно се възприемат като характери, дори когато става дума за реално съществували корифеи като Тулуз Лотрек (Джон Легуизамо), а по-скоро - "като знаци или символи на определени нравствени категории" (Александър Грозев).

На преден план е изумителната сценография и хореография, по които MTV-поколението явно си пада, бесният ритъм, впечатляващото дуо Юън Макгрегър (либретистът Кристиян) - Никол Кидман (певицата-куртизанка Сатин), в което злодейски се вклинява гротесковият Ричард Роксбърг (Херцогът), прецизно обработените от Грег Армстронг шлагери на Мадона, Елтън Джон, "Police", "Nirvana", и разбира се - легендарният хит на "Qeen" "Шоуто трябва да продължи", придаващ трагична философска дълбочина на иначе тривиалния любовен триъгълник, превръщащ се в лайтмотив за "Мулен Руж", в негов запазен знак, даващ ни основание да причислим филма на Лурман към най-забележителните любовни романси от началото на новото хилядолетие.

Гледането на посочените четири кинотворби е празник за зрителя. Българският почитател на атрактивното и добре направено авторско кино им гласува доверие. Проблемът е кога ще дочака родния еквивалент на тези образци, защото на мястото на нашенския вариант на "Почти известни" се измъчва с мюзикъл-недоносче "Най-важните неща", криминалетата деградират до нивото на "Трафик" (да не се бърка с шедьовъра на Содърбърг), а вместо филигранен психологически трилър от ранга на "Залогът", гледа крещящата кървава гангстерска драма "Ярост".

Българските режисьори също са си сценаристи, а често и (съ)продуценти. Но, като че ли, сериозни авторски филми "made in Bulgaria" не се задават на хоризонта. Поне в обозримото бъдеще.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.02.2002, № 2 (27)