НЕИЗТРЕБИМИЯТ БАЦИЛ НА СВОБОДАТА

Борислав Гърдев

web

Още като се зашумя около драматизацията по романа на Кен Киси "Полет над кукувиче гнездо", реших твърдо да гледам спектакъла. Не защото съм забравил шедьовъра на Милош Форман от 1975 г. или нещастната версия на Любомир Бъчваров в Търново от 1996 г. Просто бях сигурен, че това ще е едно от възловите събития на театралния сезон и че Александър Морфов няма да мисли за сценичната адаптация на Дейл Васерман от 1971 г., а ще направи с много страст и амбиция самостоятелно и стойностно представление. Очакванията ми се оправдаха в максимална степен. Постановката се гледа с несекващ интерес и нестихващи емоции, без да се усети кога са изтекли 195 минути!

Сценографията на Елена Иванова е едновременно екстравагантна, предизвикателна и функционална. Аз лично не схванах само предназначението на въздухопроводите, по които спорадично излиза пушек на сцената - вероятно е търсена някаква алюзия за комунизма като опиумен сън или мечта. Двете плазми са удачна мултимедийна хрумка, особено тази, стояща фронтално срещу залата. Именно от нейния екран се появяват периодично лицата на двамата съперници, а през останалото време се наслаждаваме на блажено плуващи риби, напомнящи ни, че сме затворени в аквариума на живота. Стъкленият похлупак е защитеното, привилегировано, но и уязвимо място за санитари, сестри и лекари. Той е едновременно командната кабина за манипулации над болните, но и неизбежното лобно място на сестра Милдред Рачид, металните решетки фиксират границата между затвора и свободата, докато вътрешният лимит в самото отделение - между лекар, сестра и пациенти, от една страна, и "остри" и "зеленчуци" (безмозъчни), от друга, се мени постоянно в съответствие с течащата интрига.

Силните метафори, познати от романа и филма, са налице и в спектакъла на Морфов. Музиката - от "Бийтълс" до протяжните и сърцераздирателни индиански напеви - търси бунтарския дух на епохата, тя е мостът от 60-те години на миналия век (1962-1968 г.) и днес, защото светът продължава да е лудница и затвор, в който ние ВЕГЕТИРАМЕ ПО СОБСТВЕНО ЖЕЛАНИЕ.

Съдбовно е нужен сблъсък и взрив, за да се промени статуквото и той наистина се осъществява на финала с бляскава пиротехника и мотивиран драматизъм, не по-малко въздействащ от прочутия край на Милош-Формановата класика!

Драматизацията е типично Морфова, с неизбежните промени и дописвания, но те не дразнят, не са претекст (както бе примерно в "На дъното", 2001), тъй като са направени с оглед уплътняването на сюжета, интригата и образната система. (Много удачни находки се оказват детската песничка за кукувичето гнездо или псевдобиблейската притча на Макмърфи за огромния бял задник!) Александър Морфов търси епични, мащабни измерения на една по същество камерна драма. Затова и разделя спектакъла на 13 части в рамките на фантастичните 195 минути, които минават на един дъх. Той преосмисля, преформулира и креативно пласира най-необходимите акценти от романа на Кен Киси, от чието излизане догодина се навършва половин век. Режисьорът запазва порива към свободата, неизтребимия бацил да се живее без гнет и не в лъжа, което е всъщност и лайтмотивът на романа, но съобразно принципите на всеки индивид, защото именно при сблъсъка на Милдред Рачид и Рандъл Макмърфи усещам неизбежните за България корекции от 2010-2011 г. - страната е лудница, в която кретаме по собствено желание, по-силният безмилостно изяжда по-слабият, ставайки важен елемент ОТ СИСТЕМАТА, като за деликатните души на пациентите (реципиентите, избирателите) се борят двама опитни въжеиграчи и манипулатори - сестра Рачид - олицетворение на тоталитарното минало и ред, на демокрацията по график, и Макмърфи - символът на либералната анархия.

Пациентите и зрителите са в менгеме. Кого да изберат? Хардуик (Стоян Алексиев) е късметлия - изписват го и жена му го прибира. Но другите?! Скенлън (Руси Чанев) предпочита да буйства, Били (Иван Бърнев) си прерязва гърлото, тъй като е най-крехкият и най-уязвимият. Дори намаханият Макмърфи (Деян Донков) търпи крах след лоботомията, когато се превръща в безмозъчна кукла. До правилния изход стига само вождът Бродмън (Емил Марков) - нито с единия, нито с другия, дебнене, докато настъпи подходящият момент за индивидуално бягство в Канада - прекрасна метафора на нашия лутащ се, несекващ емигрантски преход!

Александър Морфов направлява хомогенен актьорски състав от съмишленици. Удачно и ефективно е наситил и средата около двамата съперници. Иван Бърнев е прекрасно неповторим като чувствителния Били, Стоян Алексиев представя Хардуик като сломен мъдрец, Руси Чанев търси съпротивителната енергия у Скенлън, Валентин Ганев е деликатен и неспособен на съпротива д-р Спийви, докато Емил Марков демонстрира гордата непримиримост и специфично чувство за хумор в потомците на Джеронимо. Срещу методичната, подредена и непоколебима неотстъпчивост на сетра Рачид на Рени Врангова противодейства бясната стихийна непримиримост на Макмърфи - Деян Донков. Завладяващият им двубой приковава нашето внимание и крепи спектакъла повече от три часа!

Александър Морфов е майстор - диригент и създател на шумното и поразяващо театрално зрелище. Той доказва нагледно как, когато имаш концептуално мислене, и привидно хулиганският подход към литературния канон може да мине безпроблемно и да превърне поредния му хит в образцов и будещ възхищение спектакъл. Който с чиста съвест и без никакви комплекси може да се покаже на великия Милош Форман. А това, съгласете се, не е никак малко!

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 23.03.2011, № 3 (136)