ДОКТОР ЖЕЛЮ ЖЕЛЕВ И КРАЯТ НА ПЕРЕСТРОЙКАТА В БЪЛГАРИЯ

Борислав Гърдев

web

В послеслова към изданието на "Фашизмът" от 1990 г., д-р Желев дообогати формулата за прехода от тоталитаризъм към демокрация със свързващото звено "военна диктатура". През същата 1990 г. той посочи, че втори вариант на прехода към демокрация може да бъде перестройката. Тогава все още съществуваше СССР, президентът му се казваше Михаил Горбачов, за когото д-р Желю Желев бе написал политически портрет, въпреки че перестроечните идеи бяха поувехнали и амортизирани след четиригодишни словесни еквилибристики. Обществото ни бе обладано от желание за коренни и радикални промени, задачата беше смяна на системата на предстоящите на 10 юни парламентарни избори.

Още от зимата (3 януари), с началото на Националната кръгла маса и с излизането на първия брой (9 февруари) на забравения вече вестник "Демокрация" започна на вербално ниво битката на демокрацията с комунизма. Спореше се, нанасяха се удари, бяха пуснати в ход компромати и изобличителни материали (вкл. в легендарния вестник "Ранно утро"), но никой от тогавашните лидери на СДС не счете за нужно да обясни що е това перестройка и има ли тя почва у нас. Вместо това на 10 април на среща със симпатизанти в зала "Универсиада" покойният проф. Николай Генчев пусна в обръщение формулировката за посттоталитарния характер на обществото ни...

Появи се и прочутата книга на идеолога на перестройката и бивш член на Политбюро на ЦК на КПСС Александър Яковлев - "СССР - решаващи години" (1991). Покрай беглите характеристики на процеса, лансиран от него - гласност, демокрация в рамките на закона, арендна система, кооперативи, прехвърляне на повече власт от КПСС на съветите, обуздаване на репресивния апарат, ротация по върховете на властта, той посочи като съществена слабост в родината си неосъщестеванта докрай основна цел на перестройката - от недоволните слоеве на КПСС да се отдели фракция, която да се превърне в социалдемократическа партия като алтернатива на Горбачовия кръг от съмишленици.

Едва след тези откровения на Яковлев за мен се изясни ситуацията в България след 10 ноември 1989 г. и видях в истинската им светлина ролята и мястото на д-р Желев у нас. Твърдя и днес, че в периода 1990-1995 г. (и особено по време на служебния кабинет на Ренета Инджова - 17 октомври 1994 - 26 януари 1995 г.) д-р Желев изконсумира докрай плодовете на българската перестройка, бе неин основен фактор и погребвайки я, с два преходни периода - правителството на Филип Димитров, което изневери на сценария на 20 май 1992 г. и затова трябваше да си отиде на 30 декември 1992 г., и това на Любен Беров, което до 17 октомври 1994 г. трасира пътя на ограбването на държавното имущество с мутренски способи, с идването на власт на кабинета на Жан Виденов на 26 януари 1995 г. се опита да оцелее, трасирайки не съвсем успешно жалоните на либералната политическа доктрина.

В остра конкурентна борба с възраждащата се лява идеология и с традиционната десница, от която и той произлезе, с която бе в схватка с изявлението си на Боянските ливади на 30 август 1992 г. и от чиято безсмислена борба той претърпя две чувствителни поражения - на първичините избори за президент на 4 юли 1996 г. и на парламентарните избори на 19 април 1997 г., когато отказа коалиция с ДПС и загуби катастрофално като патрон на набързо пръкналия се Либерално-демократичен съюз, на който стана почетен председател на 10 юни 1998 година...

...В България първите плахи опити за безмитно внасяне на перестроечни идеи датират от 1986-1987 г.

И у нас постиженията са повече в сферата на духа и културата - реанимация на забранени автори и творби, световни кинопанорами, международни срещи, реабилитиране на партийни членове.

В промишлеността и селското стопанство се заговаря за фирмена и фермерска организация на труда, за стопанска сметка, за качество и ефективност в съответствие с легендарния указ № 56 от 2 януари 1989 г.

За съжаление, лошият имидж, умишлено изфабрикуван за страната ни след атентата срещу папа Йоан Павел II на 13 май 1981 г., целящ изместването ни от важните оръжейни и нефтени пазари, натрупаните милиардни дългове, цинично манипулираният националистичен бяс след 29 май 1989 г. (изявлението на Тодор Живков по БНТ относно изселническата вълна на българските турци) и поредната серия от чистки в БКП през 1988-1989 г. (особено след отстраняването на Чудомир Александров на 18 юли 1988 г.), свързани с "некои съображения" на "вожда", минират усилията на реформаторското му обкръжение, спират перестройката у нас по средата на пътя ѝ и успоредно с международната изолация на държавата, настъпва и изолация и отчуждение на партията от напредничавите слоеве на българския народ.

Необходими са спешни и решителни действия за спасяване властта и икономическите интереси на управляващата върхушка ("червената буржоазия"), която още тогава - в края на 80-те години на миналия век, се чувства задушена в оковите на марксизма-ленинизма, желаейки ревизия на господстващата догма по посока на едно по-прагматично и утилитарно решаване на наболелите проблеми.

Дебелоочието и глупостта на режима стимулират създаването на първата неформална организация у нас - Комитетът за защита на град Русе, първообразът на "Екогласност" на 8 март 1988 г. Мнозинството от участниците му са партийни членове, но все пак стената е пробита.

Мисля си - дали през 1988-1989 г. не е възникнала и идеята за прилагането на операция "Клин", дали идеологическият отдел на ЦК на БКП не е решил с помощта на ДС точно тогава да изпревари "Големия брат", пускайки в обращение социалдемократическата опозиция на партията, съставена преимуществено от членове на ДС и БКП? Една от първите емблематични опозиционни формации неслучайно се казва Клуб за подкрепа на гласността и преустройството, създаден на 3 ноември 1988 г. начело с г-н Желев. Знае се от писанията на Едвин Сугарев ("Българският вариант на операция "Клин", 1991), че спрямо членовете на този клуб и към еколозите "народната" милиция е пипала с меки ръкавици, докато подкрепаджиите и правозащитниците са били безцеремонно залавяни и интернирани.

И все пак групата на Андрей Луканов и Георги Атанасов надделява на 10 ноември 1989 г. Веднага на 13 ноември 1989 г. в дома на Луканов се осъществява среща с неформалните лидери Желю Желев, Йордан Василев и Петко Симеонов. На 18 ноември е първият разрешен митинг на опозицията, а на 7 декември в Института по социология е създаден СДС, начело с д-р Желю Желев. На 14 декември се проваля нашата "нежна революция", а на 25 декември и опита за обща политическа стачка срещу член 1 от съществуващата тогава Тодор-Живкова конституция.

По полски образец комунистическите ни лидери около Луканов и Лилов се съгласяват да започнат преговори за бъдещето на страната ни на Национална кръгла маса, чиито заседания продължават от 3 януари до 14 май 1990 г. Опозицията е представена преимуществено от СДС, воден от д-р Желев. "Ера - 3" на Славомир Цанков и БСДП - немарксисти на Янко Янков са изгонени предвидливо и безцеремонно...

На 10 юни 1990 г. се провеждат оспорваните избори за ВНС. СДС ги признава, след като обуздава гражданското недоволство, избухнало още на 11 юни. На 2 август с гласовете на БСП и след като предлага за свой заместник ген.-полк. Атанас Семерджиев, д-р Желев става "първият ни демократично избран президент".

Закономерно следва подпалването на Партийния дом на 25 август, използвано като претекст за разгонването на Града на истината 2 дни по-късно.

На 12 юли 1991 г. с благословията и съдействието на президента Желев, след коалиционното правителство на Димитър Попов, поело властта на 20 декември 1990 г., е приета и новата демократична конституция. Церемонията е предавана пряко по телевизията, лее се шампанско, депутатите крещят френетично: "България! България!", а господин президентът, верен на демагогския си нрав, посещава палатковия лагер на гладуващите 39 депутати от СДС, след като вече е заявил, че без тях Конституцията ще се приеме по-бързо и по-лесно...

Ако и да има бели петна и пропуски (за същността на институцията "президенство", за отношенията президент-вицепрезидент, за правомощията на президента спрямо НС и МС, кой да ръководи специалните служби), ако и да не взема отношение към Търновската конституция от 16 април 1879 г. и незаконния референдум от 8 септември 1946 г. "За република или монархия", Конституцията от 1991 г. е тържество именно на конформисткия, компромисен перестроечен дух.

Неслучайно тя е приета с изумителен консенсус от всички леви сили в парламента - БСП, БЗНС и отцепниците от СДС и ДПС. Най-после БСП има своя послушна, лява, социалдемократическа алтернатива, коалиционно правителство и Конституция, която я утвърждава окончателно като демократична и легитимна политическа сила, с чието съдействие е изработен основният закон на страната и е избран първият президент-демократ на България.

Целта на социалистите е изпълнена блестящо. Те спасяват авторитета, достойнството си и своя финансов потенциал. Техните фирми, предприемачи и подставени капиталисти могат да се втурнат в морето на пазарната икономика, но имат нужда от мирен преход и национално помирение.

Отново на помощ идва д-р Желев. Той загърбва идеята за нежна революция, която абортира с негово активно съдействие на 14 декември 1989 г. и на 30 август 1992 г. заговаря за помирение и национално съгласие...

Задачите и целите на перестройката и посткомунистическото развитие на България не могат да се реализират така цялостно и пълноценно, ако не е компромисното и конформистко поведение на лидерите на СДС, приели изборните резултати от 17 юни 1990 г., коалиционното правителство на Попов и издигането на кандидатурата на Желю Желев за втори президентски мандат, започнал на 19 януари 1992 г. Дори разцепленията след 19 май 1991 и след 26 октомври 1992 г. в СДС, без да забравяме и прословутата гладна стачка на Едвин Сугарев срещу Желев, започнала на 6 юни 1993 г., обслужват блестящо този процес.

БСП принудително става социалреформистка партия по един уродливо-гротесков начин, докато СДС се модифицира от лява в дясноцентристка формация, която дори и след спечелените избори на 13 октомври 1991 и 19 януари 1992 г. всъщност се стреми да бъде по-скоро част от текущия процес.

Само така си изяснявам отказа на СДС да извърши паричната реформа, да не прибягва до извънредно законодателство и да не съди висшите комунистически функционери, да не започне масовата приватизация, угодничеството и скандалите му със синдикатите, компромисите спрямо кадрите в президентската институция, прибързаните действия в селското стопанство с т.нар. ликвидационни съвети, административният натиск в промишлеността и държавната администрация...

Към всичко това добавям и участието в първото правителство на Филип Димитров (8 ноември 1991 - 30 декември 1992 г.) на бивши ченгета и комунисти като Иван Пушкаров, Димитър Луджев, Стоян Ганев, Николай Василев, което и обяснява защо се забавиха декомунизационните закони, жизненоважни за нашата страна. Всъщност до 20 май 1992 г., когато Луджев е сменен със Александър Сталийски на поста военен министър, правителството на СДС органически се вписва в перестроечната тенденция в България и работи в синхрон с д-р Желев.

Конфликтът между съветниците на премиера и президента, чиято еманация е т.нар. македонска оръжейна афера, инсценирана от ген. Бриго Аспарухов между 18 септември и 2 октомври 1992 г., схватката между президент и премиер кой да ръководи тайните служби, разводът с ДПС и синдикатите, които обективно все повече се мафиотизират, неизбежно води към скъсване на СДС с президента Желев и актът ритуално е заснет и тиражиран от тв камери на 19 септември 1992 г., когато уязвеният държавен глава напуска демонстративно националната конференция на СДС, след което вицето му Блага Димитрова самоуверено огласява прочутото си Отворено писмо на следващия ден и преждевременно подава оставката си на 3 юли 1993 г.

Сините губят властта си след куриозно поискания от тях вот на доверие на 28 октомври 1992 г., като експремиерът Филип Димитров и досега твърди, че е предпочел да мине в опозиция вместо да предава националните интереси.

Желев се стреми да обуздае екстремистките набези на сините ръководители и спекулирайки с високия си рейтинг и авторитет решава да поеме нещата в свои ръце със съставянето на ново коалиционно и марионетно правителство, начело с неговия икономически съветник проф. Любен Беров, което прохожда на 30 декември 1992 г.

Превратът в парламента - шефът Стефан Савов е сменен с Александър Йорданов на 5 ноември 1992 г., и в правителството, представено като "Б" отбора на демокрацията, цели засилване на президентската власт чрез лобито на мандатоносителя ДПС, разбиване на парламентарната група на СДС и на НКС на СДС и формиране на ново динамично парламентарно мнозинство, в което трябва да участват и представители на "доброто" СДС (хората около Луджев и Пушкаров).

Желев разбира, че солидна центристка формация няма място в родния политически спектър, че е рано да бленува и за президентска партия. Затова реално разчита на ДПС и отцепниците от СДС. Става обаче логичното - "бунтът на мравките" е локализиран и потушен, НКС на СДС не се поддава на натиска, изключвайки последователно АСП на Николай Василев, ССД на Иван Калчев, НСДП на д-р Васил Михайлов и ПЛК на Янко Янков.

Отцепниците съществуват до 17 октомври 1994 г. с група, която в най-добрите си дни е от 23 души и която към края на мандата на 36. ОНС се свива като шагренова кожа. СДС се консолидира, изкарва своите нови лица - Стефан Софиянски и Петър Стоянов, и единен спретва първата си национална теоретична конференция на 2-3 октомври 1993 г.

Беров логично изпада в цайтнот, а Жан Виденов като лидер на БСП поема курс към връщането на партията на власт. Осъществява се и знаковата среща между Филип Димитров и Жан Виденов на 7 януари 1994 г., необходима, за да се парира опитът на президента за прави втори кабинет "Беров".

Точно в разгара на горещото лято на 1993 г. д-р Желев издига тезата за възстановяването на старото парламентарно мнозинство на СДС и ДПС и затова, че БСП няма моралното право да се връща на власт. В същото време лидерът на "Подкрепа" д-р Тренчев заравя томахавката на войната и заявява, че на следващите парламентарни избори би подкрепил СДС, ако от ръководството му отпаднат лидерите с антисиндикално мислене.

Отново се завърта политическата рулетка, като през септември 1994 г. дори съществува вариант Луджев да стане премиер и Желев отново да триумфира. Президентската мечта не се сбъдва. На 18 декември 1994 г. БСП печели убедително изборите за 37. ОНС, а на 26 януари 1995 г. Жан Виденов поема изпълнителната власт в България.

Президентът приема мисията да бъде глас и съвест на опозицията, борейки се като истински матросовец с недомислиците на правителството на Виденов. Опитва се дори да спретне нови "Боянски ливади" с изявлението си на 31 май 1996 г., но този път усилията му имат определено гротесков оттенък.

По някаква тъжна ирония на съдбата, след като губи първичните президентски избори на опозицията от Петър Стоянов на 4 юли 1996 г., Желев става още по-твърд противник на социалистическото управление, като дори си позволява в обръщение от 7 октомври 1996 г. директно да попита БСП къде е житото на България...

На 10 януари 1997 г. той все още е действащ президент и бави връчването на проучвателния мандат за съставянето на ново правителство на БСП, начело с Николай Добрев. Нещо повече - подкрепя студентските протести и дори подскача с младежите пред президетството.

На 22 януари 1997 г. предава властта на Петър Стоянов.

Д-р Желев отново е изправен пред избор и отново греши. Той отхвърля поканата на ДПС да стане негов депутат от т.нар. Обединение за национално спасение и се решава на самоубийствен ход да се яви на изборите на 19 април 1997 г. като кандидат на своя невзрачен Либерален съюз, който получава 0,32% от валидните гласове.

Не търси брод към партията СДС на Иван Костов. А получава определението "политическа пачавра" на националната конференция на СДС на 15 февруари 1997 г. от него.

Вероятно при постигнати взаимни компромиси от двете страни той би поел предизвикателството за втори път да се включи в осъществяването на онези кардинални реформи в обществото, които именно кабинетът "Костов" прилага и след които България вече не е същата. Вярно, трудно е от президент да станеш обикновен депутат, но този път извървя и Петър Стоянов...

А д-р Желев просто изтърва своя исторически шанс след края на перестройката да участва в процеса за изграждане на новото демократично, а всъщност капиталистическо, общество у нас, което Костов направлява с желазна ръка според неговите представи за христиандемократическия модел за развитие на страната ни.

За д-р Желев остава маргиналното съществуване като лидер на Балканския политически клуб, основан на 26 май 2001 г., и в едноименната му фондация, създадена на 23 януари 1997 г., няколкото ѝ полезни инициативи, събирането на документите за началото на прехода, почетното му завръщане в СДС, вкл. за неговата 20-годишнина на 7 декември 2009 г. и гостуванията по медиите, чрез които ненатрапчиво напомня за себе си като за човек, сложил край на перестройката в България.

Написва още важни книги - "Човекът и неговите личности" (1991), "Релационна теория на личността" (1993), "Интелигенция и политика" (1995), "Обръщения на президента към народа и парламента" (1996), "В голямата политика" (1998), "Въпреки всичко" (2005-2010).

Умира на 30 януари 2015 г., малко преди да навърши 80 години...

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 13.01.2020, № 1 (242)