Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Октомври  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РИЦАРСКИЯТ ЖЕСТ НА ДИМИТЪР ПЕТКОВ

Борислав Гърдев

web

Патриархът на българската литература Иван Вазов има завидна творческа съдба. На 21 години той става общонационално известен с прочутото си стихотворение "Борът", написано на 22 септември 1870 г. На 26 години издава първата си стихосбирка "Пряпорец и гусла", твори без прекъсване повече от 50 години. Книгите му се радват на шумен успех в страната. По думите на Елин Пелин той единствен стърчи в очите на обществото като голям писател, впечатляващ със своя творчески труд.

Произведенията му непрекъснато се преиздават. Само романът му "Под игото", писан през 1888-1889 г., докато е жив, търпи 5 издания! Превеждан е на повече от 50 европейски езика, между които руски, немски, английски и френски.

Два пъти му е честван национален юбилей за 25 и 50-годишната му творческа дейност - на 24 септември 1895 и на 24 октомври 1920 г. През 1896 г. получава и Златен медал за изкуство и литература.

От емигрантските си години в Букурещ и Браила през 1871 г. - а той ще бъде емигрант по неволя и през 1886-1889 г., Вазов влиза в полезрението на най-значимите обществено-политически и културни дейци на България.

Той лично се познава с всичките й първенци - Левски, Любен Каравелов и Петко Каравелов, Петко Славейков, Стефан Стамболов, Ботьов, Захарий Стоянов, Кирияк и Драган Цанков, Марин Дринов, Марко Балабанов, митрополит Климент Търновски, Васил Д. Стоянов, Олимпий Панов, Иван Салабашев, Найден Геров, Константин Величков, Алеко Константинов, Иван Евстратиев Гешов, Константин Стоилов, Димитър Петков, Стефан Бобчев, проф. Иван Шишманов, Стоян Михайловски, Кирил Христов, Атанас Бендерев, Атанас Буров, Атанас Илиев, Христо Г. Данов, Александър Стамболийски, прибавяйки и коронованите особи - княз Владимир Черкаски, княз Алеко Богориди, цар Фердинанд, цар Борис Трети, император Николай Втори...

Затова съвсем не е случайно, че на втория му юбилей, отбелязан най-помпозно от земеделското правителство на Стамболийски и в частност от неговия просветен министър Стоян Омарчевски, лично цар Борис Трети, придружаван от началника на канцеларията му Павел Груев, посещават дома на поета, за да засвидетелстват своята почит и уважение към неговата личност и творчество!

Вазов действително е бил привелигированият свидетел и хроникьор на тези знаменити пет десетилетия на възторг и покруса. Той живее с болките на нацията, мечтае за национален просперитет и обединение и в името на тези свещени скрижали твори с Балзакова продуктивност, издавайки книга след книга.

Често съм си мислел, че съдбата му поразително напомня тази на Лев Толстой. С една малка и съществена разлика. Толстой е материално и финансово осигурен през целия си живот и мисли само за своето творчество и по проблемите на нравственото усъвършенстване на обществото, докато нашият класик води борба за оцеляване и за насъщния, заемайки всевъзможни чиновнически служби, съгласявайки се с политическите си приятели да бъде депутат, общински съветник, министър, участник в депутации и помирителни мисии и пр., докато накрая, след изпадане във финансова несъстоятелност, е принуден да търси съдействие от вътрешния министър-стамболовист Димитър Петков, който му и издейства персоналната пенсия от 400 лева, гласувана от 13 ОНС в редовната му сесия през 1903 година...

Вазов и народните либерали е интересна тема, важна за настоящето изследване.

Мимоходом само отбелязвам, че народният поет става активист на народняците най-вече заради силните си русофилски чувства. Хората на Гешов и Стоилов използват емигрантството му в Цариград и Одеса през 1886-1889 г., когато след свалянето на княз Батенберг и контрапреврата на Стамболов от 11 август 1886 г. и Иван Вазов се оказва невъзвращенец за своята родина.

Народняците обаче не го забравят. Те помнят, че чрез Иван Евстратиев Гешов Вазов става депутат в Областното събрание в Източна Румелия през 1880 г., без да е висшист и в нарушение на Органическия устав на областта, и през лятото на 1894 г. бързат да го поканят в редовете на създадената на 3 юни с.г. Народна партия. Вазов става неин член и е един от най-известните й дейци до самата си смърт на 22 септември 1921 г. Като партизанин-народняк той става депутат в 8 ОНС в скандалните избори, описани от безсмъртния Алеко в прочутия му фейлетон "Бай Ганьо прави избори". Нещо повече - той е член на правителствената делегация за помирението с Русия, срещнала се с цар Николай Втори в Петерхоф на 5 юли 1895 г., просветен министър е между 26 август 1897 и 18 януари 1899 г., общински съветник в София е през 1902, а за изборите за 5 ВНС, одобрило промените в Търновската конституция и заседавало в Търново между 9 юни и 9 юли 1911 г., той за последен път е депутат от управляващата коалиция на прогресивните либерали и народняците. Това безпорно е така.

Но като популярна и общественозначима фигура го налагат - колкото и парадоксално да звучи - народните либерали на Стефан Стамболов. Те ценят в него именно твореца на нацията, на българските идеали. И ако и да го критикуват системно за неговия русофилизъм, винаги се отнасят с възторг към най-ценните му творби, сред които водещо място заемат "Епопея на забравените" и "Под игото".

Не е случайно, че до некролога за кончината за Захарий Стоянов, публикуван във вестник "Свобода" на 4 септември 1889 г., е поместена одата на Вазов "Раковски", както и че първата най-възторжена статия за романа "Под игото", излязла два месеца по-късно отново в "Свобода", отпечатва Добри Ганчев, тогавашният княжески учител по български език. Нека не забравяме и малко известният факт, че правителството на либералната концентрация на Васил Радославов заедно с Генералния щаб на БА планират след 1 октомври 1915 г., когато България е във война със Сърбия, да осигури специален автомобил за Иван Вазов, с който той да следва победоносната ни армия в Македония, да я стимулира с присъствието си, като същевременно се вдъхновява и за своите великолепни патетично-патриотични стихове!

Вярно е, че народняците подготвят първия помпозен юбилей на Вазов на 24 септември 1895 г., но е истина и това, че когато Ив. Вазов има най-сериозните парични затруднения, на помощ му се притичват народните либерали - при това двукратно - през 1889 и 1903 г.

Митарствата на Вазов по широкия свят започват от 1871 г., когато баща му го праща при неговия чичо Кирко в Олтеница да го учи на търговски умения. За нещастие от Ив. Вазов не става бизнесмен. Той мисли само за своите стихотворения, а това довежда до ужас чичо му Кирко Вазов, който разбира, че "От тоя няма да стане човек!", особено след като Иван започва да проваля сделка след сделка, доказвайки се като ужасен търговец. Неизбежен е и разривът. Иван Вазов се качва на малка гръцка гемия и заминава за Браила. Тук той преживява ужасни дни - без пукнат грош, без работа, настанен в евтин хотел, посещаван преимуществено от българи. Младият поет яде веднъж дневно, отслабва и попада в обкръжението на хъшовете-емигранти - в избата на знаменосеца Нено Странджата. Трите месеца, прекарани в кръчмата му, са най-тежкият, но и най-възторженият период в неговия живот, когато се докосва до идеалите и въжделенията на революционната ни емиграция. Запознанствата му с Ботьов и Друмев са сред най-драгоценните в живота му, но все пак гладът го принуждава през Букурещ да се прибере в Бакъу при вуйчо си Георги...

Следва скитане в Галац, Цариград, Мустафа паша, София, Перник... Тук по препоръка на стария си приятел Христо Г. Данов той става преводач на френските инженери, строящи линията София-Кюстендил. Вазов превежда на французина Жулиен, който ръководи каменоломната. Работата е лека и доходна и му дава възможност да изучи порядъчно френския език. Уви и тук спестеното от преводачеството е пропиляно в гуляи и неудачни сделки. Налага се завръщането му в Сопот, участието му в дейността на местния революционен комитет, написването на втория поетичен хит след "Борът" - "Песен на панагюрските въстаници", 1875 г.

Но когато замирисва на бунт, кръв и пепелища, Вазов бяга от Сопот - на 23 април 1876 г. - в посока Цариград, Букурещ и Браила. Звездата му отново изгрява на обществения хоризонт на 10 юли 1876 г., когато е избран за секретар на БЦБО - последният комитет на родната ни емиграция, одобрен от меродавните руски кръгове. В него се пресичат и пътищата му с младия Стамболов, силово наложил се за член на БЦБО.

На 12 април 1877 г. започва Руско-турската война. Първият освободен град е Свищов, в който руските войски влизат на 15 юни 1877 г. В него на 16 юни в канцеларията на губернатора Найден Геров Вазов е назначен като помощник на руския чиновник Ценин. На 8 февруари 1878 г. турците предават важната крепост Русе и губернаторството от Свищов се пренася там. В най-европейския наш дунавски град пристига и Вазов. Той е назначен за преводач в канцеларията на губернаторите Золотарьов и Акимов. Иван Вазов започва да получава по-висока заплата и дори си купува няколко ката нови сукнени дрехи. Следва приключението му в Берковския окръжен съд, на който Вазов е назначен за председател, без да има нужния ценз, минаването му през София и заселването му в Пловдив през 1880 г.

Благодарение застъпничеството на Иван Гешов и на губернатора Алеко Богориди Вазов е назначен за депутат в Областното събрание на Източна Румелия. Освен като депутат - той например защитава свободата на словото при дебата по законопроекта за печата на 27 октомври 1881 г., Иван Вазов се изявява и като творец и журналист, работейки активно за вестник "Народний глас" и списанията "Наука" и "Зора".

След посещението на Гърция и Италия, на 1 октомври 1884 г. Вазов е отново кандидат-депутат от Карнобат. Печели избора и е назначен за подпредседател на Постоянния комитет на Областното събрание. Работата е престижна и отговорна - Вазов се старае да не пропуска нито едно заседание. Увлечен в чиновническия си ентусиазъм като колегите си лъжесъединисти поетът-политик пропуска дейността на БТРЦК на Захарий Стоянов, Иван Андонов и Иван Стоянович, който подготвя революцията на 6 септември 1885 г., сложила край на същестуването на Източна Румелия.

Ако и да възпява подвига на българската войска в последвалата Сръбско-българска война и да участва в нея, на Вазов се гледа с подозрение от управляващите народни либерали около Петко Каравелов. А положението му става нетърпимо след преврата на 9 август 1886 г. срещу Батенберг и контрапреврата на Стамболов от 11 август 1886 г. Вазов бяга в Цариград, а след отказа му да подпише изложението на Драган Цанков до посланиците в османската столица и до турското правителство за оказване на натиск върху България по повод суровата разправа на Стамболов с неговите политически противници, е изолиран от емигрантските вождове. От Цариград Вазов се преселва в Одеса на 21 януари 1887 г. По предложение на главния превратаджия срещу Батенберг Атанас Бендерев Вазов става член на малката емигрантска делегация, която посещава Москва и Петербург за разговори с влиятелни русофили в управляващата руска върхушка. Вниманието му в емиграция освен флирта му с неговата голяма любов Вера Тихомировна е заето основно с писането на епоса "Под игото".

Налегналата го носталгия по родината и застъпничеството на брат му д-р Кирил Вазов и на небезизвестния Константин хаджи Калчев, финансистът на Съединението, пред Стефан Стамболов, а и фактът, че българското правителство няма лошо отношение към него, го карат да мисли сериозно за завръщането си в родината.

На 9 март 1889 г. Вазов пристига в София. Настанява се при майка си Съба Вазова на улица "Витошка" в полусрутената къща на хаджи Пешев. На 13 март Вазов посещава в министерския съвет всесилния управник на България Стефан Стамболов. Властникът, ако и много зает, веднага го приема в кабинета си, започвайки диалога шеговито:

- Е, Вазов, помниш ли тараканите в Букурещ и полакинята, която и двамата ухажвахме?

Разговорът е основно политически, Стамболов защитава следваната от него политика, свеждаща се основно до наличието на български княз, Фердинанд, като символ на родната ни независимост от Русия, след което демонстрира пред стария си приятел от емигрантските години добра информираност за дейността на своите политически противници-русофили. Затова и беседата им завършва в типичния назидателен Стамболов стил:

- Знам и най-малките подробности около акциите им за свалянето на княза, но тази няма да я бъде! Това обаче не е причина да се караме с тебе. Идвай при мене, когато обичаш. Къщата ми е винаги отворена за Вазова!

В тези най-решителни и важни дни от живота на Вазов, когато финансовото му положение е направо трагично, при него идва на посещение чиновникът от просветното министерство д-р Иван Шишманов, редактор на току-що създадения от министър Георги Живков "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина". Шишманов заявява делово, че знае за съществуващия Вазов роман "Под игото" и предлага отпечатването му в Сборника. Ако и още недовършен, Вазов дава съгласието си за печат, за да научи от Шишмановия помощник Атанас Илиев, че министърът на просвещението Живков със стеснение предлага на Иван Вазов хонорар от 200 лева на кола, тъй като министерството не разполага с повече пари да го възнагради подобаващо. Хонорарът, платен на Вазов, е фантастичен за онези години! Жестът на политическия му противник Георги Живков стимулира Вазов да довърши романа, а след огромния му обществен резонанс и невероятен успех неоткриваемият дотогава известен издател Касъров сам потърсва Вазов и му възлага ръководството на списание "Деница", което излиза през 1890-1891 г. и си остава и досега едно от най-сериозните ни литературни издания.

Между 4 ноември 1891 и 17 януари 1892 г. Вазов преживява драматичния развой на краткотрайния си брак с Атина Болярска.

След падането на Стамболов е отново във вихъра на политическите борби като лице на Народната партия, печелейки депутатски мандат на 11 септември 1894 г. в едни от най-оспорваните и скандални парламентарни избори в новата ни история.

Участва в депутацията по помирението с Русия, а като просветен министър подпомага по-лесното изплащане на учителските заплати, отменя дисциплинарните наказания на учениците за слаб успех, подпомага през 1897 г. честването на 50-годишнината от смъртта на Васил Априлов, отпуска помощ от 3000 лева за Българското книжовно дружество, без да забравя обязаностите си на висш държавен чиновник да гони и уволнява учителите-социалисти. По-късно е в състава на депутацията по честване четвъртвековния юбилей на екзарх Йосиф в Цариград на 24 април 1902 г. Министерстването му е изпълнено с напрежение, главоболия, ходатайства, партизански интриги. През месеците, в които е един от министрите на княжество България той няма никакви финансови проблеми, тъй като получава месечна заплата от 1200 лева, но и не написва нищо значимо, след като критиката го съсипва за амбициозния му роман "Нова земя", появил се през 1896 г.

Противно на очакванията, че след оставката на кабинета Стоилов Вазов ще се откаже от политиката, само след три години - на 9 януари 1902 г. - срещаме името му като кандидат за общински съветник от листата на Народната партия за София, а през юни 1911 г. е един от призваните велики депутати, които в търновското читалище "Надежда" приемат промените в Търновската конституция.

Пътищата на Вазов и управниците-стамболовисти се сблъскват колкото неочаквано, толкова и закономерно в края на 1903 г.

1903 г. е злощастна за Вазов в литературно и финансово отношение. Излиза амбициозният му, но зле приет от обществото роман "Казаларската царица". Притискат го парични проблеми. Това го принуждава да вземе 500 лева заем от кантората "Евлогий Георгиев", за да покрие своите най-належащи нужди. Иван Вазов не спазва срока на полицата и кантората я протестира. В края на декември 1903 г. в дома му, строен през 1895 г. с получени от брат му Георги 10 000 лева и с банков заем от 15 000 лева, в наследственото място на неговия чичо Кирко на улиците "Вълкович" и "Раковски", е насрочен опис от съдебния пристав. Вазов не разполага с други доходи освен получаваните хонорари за своите произведения, а не може и да намери пари за изплащането на протестираната полица. Именно тогава се решава на отчаян ход да дири помощ от своите политически противници, които са на власт.

Иван Вазов се отправя на аудиенция при силния човек на властта - вътрешният министър Димитър Петков, лидер на управляващата партия, с когото бегло се познава от хъшовски дни, прекарани заедно в Букурещ. Вазов използва за връзка с Петков доверения му човек Георги Стайнов, след което секретарят лично докладва на министъра за неочакваната визита. Изненадан, Петков напуска кабинета си и излиза лично да посрещне госта си, обявявайки на останалите чакащи, че за деня няма да приеме никой друг. Вазов влиза в министерския салон. Петков, видимо развълнуван, пита приятелски:

- На какво дължа голямата чест, която ми правите с посещението си, господин Вазов?

Иван Вазов, ако и притеснен до крайност, тръгва право към целта си:

- Имам една голяма неприятност, господин министре! Бях взел в заем срещу запис на заповед от кантората "Евлогий Георгиев" 500 лева, които на падежа не можах да изплатя. Записът поради това беше протестиран, кантората ми съобщи с изпълнителен лист и утре съдебният пристав ще дойде да опише скромната ми покъщнина, за да я обяви на публична продан. Макар и ваш политически противник, дошъл съм да ви моля, ако можете и желаете, да ме спасите от тази голяма неприятност, от това голямо унижение и нещастие."

Димитър Петков не може да повярва на ушите си. Кантората "Евлогий Георгиев" е собственост на лидера на Народната партия и голям Вазов приятел Иван Евстратиев Гешов, финансирал издаването на един от последните негови сборници с разкази "Пъстър свят" през 1902 г. Нима е възможно той да постъпи така жестоко с най-големия български писател, издигнал авторитета на нашата литература по света? Петков е притеснен не по-малко от своя просител, но намира сили да извади от чекмеджето си 500 лева и да ги предаде на Вазов, ставайки на крака. Ръката на министъра трепери, подобно на тази на молителя, а острото око на бъдещия премиер забелязва, че пардесюто на Вазов е доста оръфано. Срам и позор за България!

В този момент Димитър Петков решава - "Народното събрание трябва да му отпусне народна пенсия. Никой в тази страна не я заслужава повече от Вазов, макар да ни е враг!"

За чест на държавата 13 ОНС гласува единодушно Вазовата пенсия в размер на 400 лева месечно, спасявайки по този начин твореца от бъдещи унижения.

Това решение е в противовес на грубия партизански подход на народняшкото 8 ОНС, в което заседава и Вазов, решило на 20 ноември 1895 г. - по предложение на депутата Иван Абрашев - да отнеме пенсията от 500 лева месечно на Анастасия Стоянова, защото покойният й съпруг - Захарий Стоянов - бил "псувач на Русския цар, на българския народ и българската честност и главен автор на деморализацията и порнографията у нас"!

Един благороден жест на депутатите ни, доказали, че ценят своите духовни първенци.

Това се случва на 22 декември 1903 г. На 23 декември покъртеният Вазов пише благодарствено писмо на вътрешния министър Димитър Петков, което е публикувано в органа на стамболовистите "Нов век" на 15 февруари 1908 г.

В него Вазов, "дълбоко развълнуван и трогнат" от "чувство на жива признателност" спрямо предложението му "да ми се отпусне пенсия като награда за моите скромни книжовни заслуги", благодари на министъра за жеста му от 22 декември, когато предлага парламентът да отпусне на писателя годишна пенсия в размер на 4800 лева, предложение, прието и гласувано веднага и единодушно от камарата ни.

Указът за отпуснатата пенсия е публикуван в Държавен вестник на 28 януари 1904 г.

 

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Вазов 1979: Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 21. София: БП, 1979.

Вазов 1985: Вазов, Ив. 1850-1921. Библиография. Т. 1. София: БАН, 1985.

Държавен 1904: Държавен вестник, год. 26, бр. 21, 28 януари 1904.

Тенев 1984: Тенев, Др. Животът на Вазов. София: ОФ, 1984.

 

 

 

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 21.09.2006, № 9 (82)