Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

СЛУЧАЯТ НИКОЛА ГЕНАДИЕВ

Борислав Гърдев

web

Народно-либералната партия има двама безспорни - Стамболов и Димитър Петков, и един много оспорван лидер - Никола Генадиев. И тримата загиват, покосени от наемни убийци.

Днес името на д-р Генадиев малко говори на младото поколение, но в периода 1885-1923 г. той е един от най-известните, хулени и възвеличавани български политици. Никола Генадиев е сред най-значимите ни оратори, публицисти, депутати, адвокати, министри и патриоти (доброволец в Сръбско-българската, Балканската и Междусъюзническата война), но той е и сред най-големите грешници в родната обществена действителност. Няма крупна афера от края на 19. и началото на 20. век, в която да не е замесено името му. На финала на живота си д-р Генадиев се изживява като народен месия, призован от съдбата да спаси страната от братоубийствената гражданска война. Малко преди отново да засияе политическата му звезда е застрелян показно, като по стар български обичай убиецът му не е разкрит.

Размишлявайки за неговата съдба - на човек ерудит, талантлив, образован, но и много корумпиран и безогледен демагог - Александър Цанков посочва "Не зная на що се дължи извратяването на характера му - може би на нашите груби, варварски политически нрави или на завистта, която го озлобяваше и тласкаше в морална безпътица; може би в една по-европейска среда с по-облагородeни нрави и той би бил друг."

Д-р Никола Генадиев се ражда в Битоля на 19 ноември 1868 г. във видна фамилия. Дядо му Генадий Велешки (1830-1890) е митрополит на Охрид, Дебър, Велес и Битоля. През 1876 г. семейството му се премества в Пловдив, чиято гимназия Генадиев завършва като частен ученик през 1885 г. Участва и в Ученическия легион в Сръбско-българската война, с който влиза в Пирот на 15 ноември 1885 г.

След войната учи право в Брюксел, завършва с докторат и през 1891 г. се завръща в България. Работи като пловдивски, а след това и като софийски адвокат. Печели шумна известност с няколко дела, останали в аналите на правната ни история - от историята на Анна Симон, на който процес е обществен ищец и изнася знаменита пледоария на 14 юли 1897 г. до речта по углавно дело № 682/1923 г., произнесена на 26 октомври с.г., с която иска амнистия на плевенските селяни, участвали в деветоюнското въстание през 1923 година.

Генадиев се включва активно в обществените борби още като ученик. В мемоарите си, публикувани през 1923 г., си спомня с умиление за първите си социални изяви - участие в пловдивския митинг на 1 1април 1884 г., когато уж е съмишленик на казионните либерали, а пък подкрепя съединистката кауза на лъжесъединистите, включването му в честването гибелта на Хаджи Димитър и Стефан Караджа на 17 юли 1885 г., когато на Бузлуджа рецитира в екстаз Ботевата балада "Хаджи Димитър", познанството му с П. Р. Славейков и Петко Каравелов - негови учители в гимназията, с Васил Радославов (1886 г.) като правосъден министър, със Захарий Стоянов и Димитър Ризов (дори и в БТЦРК), извършители на Съединението на 6 септември 1885 г., със Стефан Стамболов (задочно), чиято прокламация от 11 август 1886 г., насочена срещу преврата на русофилската клика на Бендерев-Груев-Климент му прави потресаващо впечатление, печелейки го за каузата на контрапреврата...

За връзките си със Стамболов, Генадиев ще парадира през целия си живот. През 1921 г. ще публикува изящен мемоар за него. Безспорно това е личността, предопределила политическото му развитие и до голяма степен формирала го като личност. Д-р Генадиев е откровен, когато се счита за ученик на Стамболов и за продължител на неговото дело. Това той най-флагрантно го демонстрира със знаменитата си реч от 11 юли 1910 г. на Стамболовия гроб като партиен лидер. В нея очертава основните начала на Стамболовата политика - "даването широки политически правдини на народните маси и обезпечение участието им в управлението и "стремежа да се осъществи велика България", към който "Стамболов е вървял по стъпките на своите приятели от Букурещ, с другари, близки на сърцето му".

Правилно изтъква, че "талантите, силните натури, не могат да бъдат засегнати от вулгарната амбиция за мимолетно големство". Неподправено е и възхищението му към делото на големия държавник, работил "с пълна вяра, че правата българска кауза ще възтържествува, и с готовност всеки ден да сложи главата си, за да постигне идеала на сърцето си, идеала на своето отечество".

Но финалът е патетично-фалшив, ако и да казва горчиви истини за родните политически страсти: "Държавен мъж, който не е готов за една възвишена мисъл да жертва живота си, не може да бъде полезен на народа си в моменти на политически кризи, в недрата на които става зачатието на съдбините на народите".

Подобни противоречиви чувства ни обземат и когато четем мемоара му за Стамболов. Привидно искрен тон, изящен стил, виртуозни абзаци, остра и силна мисъл и неочаквано (за нас) вмъкната в тъканта на повествованието фалшива теза (за оправдание), която обръща наопаки цялостното въздействие на текста.

Врязала се е в паметта ми релефно описаната тяхна среща на 15 април 1894 г., когато Стамболов радостен от поредния си външно-политически триумф (три дни преди това султанът признава правата на българските училища, заедно с гръцките, в Македония и Одринска Тракия, издава владишки берати за Велес и Неврокоп, подарява на екзарх Йосиф Първи място за съграждане на българска духовна семинария и му позволява да купи къща в Пера, където да се премести седалището на Екзархията) черпи с вино младия си съратник и (уж) му заявява с апломб: "Да знаеш туй - с помощта на Австрия браних независимостта на България, но националния въпрос можем да го решим един ден само с помощта на Русия. В Македония Австрия е наш съперник и наш враг", поради което "на Тройния съюз не можем да разчитаме по причина на интересите на Австрия в Македония. Ние ще се опрем на Русия и Франция." (?!). Тъй като думите на Стефан Стамболов се възприемат от последователите му като сакрални е още по-гнусна инсиноацията на Генадиев, преиначавайки ги със задна дата и оправдавайки подкупването си от Съглашението, довело до формално разделение на Народно-либералната партия на 5 юли 1915 г. с програмната статия на д-р Петър Грудев в "Нов век" - "Нашата задача", в която се отбелязва: "Борбата против Генадиев се води от нас на чисто принципиални начала и изключително в интерес на България".

Целта е спасяването на партията, но и "нейното засилване, нейното сплотяване, нейното тържествуване въз основа на същите ония начала, които великият Стамболов ни завеща тъкмо преди 20 години."

Естествено крамолата е за външно-политическия курс на НЛП и спазване указанията на Стефан Стамболов, записани и съхранени от прочутия руски публицист Василий Водовозов и поместени в очерка му "Стамболов" в сп."Русское богатство", кн. 4/1895 г.

В този прелюбопитен материал журналистът предава АВТЕНТИЧНИЯ Стамболов завет, обявен в един прекрасен майски ден на 1894 г. в една гостилничка извън София: "С Турция ние сме в прекрасни отношения. Наред с политическото сближение ние се стремим да се сближим и икономически и културно с родната нам Македония. Кога да е ще бъде наша, но не от Русия ще я получим, а от Тройния съюз", завет следван последователно от крилото на Добри Петков, чиято еманация е Манифестът към българския народ от 1 октомври 1915 г., когато страната ни влиза във войната срещу Сърбия.

Спрях се по-подробно на този епизод от биографията на Генадиев, за да акцентувам на Факта, че трябва много внимателно да се отнасяме към неговите мемоарни свидетелства, речи и статии, включително и за връзките му със Стамболов.

Знае се, че когато първоначално от 1 март 1890 г., с брат си Харитон започва да издава първия български всекидневник в Пловдив "Балканска зора", е балансирано-критичен към режима на Стефан Стамболов, ако и в него да печата панигерици за развитието на стопанството ни ("Нашите тъкачни фабрики", 5 и 8 юни 1891 г., "Подобрение на нашите железници", 12 юни 1891 г., "Нашите опитвания в селското стопанство", 14 юни 1891 г.) и дежурни обструкции срещу социализма ("Социализъм и социалисти", 26 февруари 1891 г.).

Преломът настъпва след Пловдивското изложение от 15 август - 1 ноември 1892 г., на което и д-р Генадиев заедно с французина Годар е атракция, летейки с балон при акламациите на въодушевеното пловдивско население.

Два дни преди да излезе първата одобрителна статия за Стамболов в "Балканска зора", вездесъщия редактор на "Свобода" Дико Йовев съобщава за промяната, посочвайки и нейната цена - 6000 лева подкуп, получени от д-р Никола Генадиев.

На 1 октомври 1900 г., три дни преди окончателното спиране на вестника в "Малко история" накратко се посочва как е станало всичко: "В края на 1892 г. "Балканска зора" встъпи в един съюз със Стамболов. "Не закачайте мен и аз ще ви помогна" - заяви всесилният премиер. По-късно третия брат, Павел Генадиев, ще се мъчи да изчисти петното на купуването и ще пише, че Стамболов всъщност помага на Никола Генадиев да получи 12 000 лева от неизплатените реклами, отпечатани през лятото на 1892 г. за Пловдивското земеделско-индустриално изложение.

Павел Генадиев признава политическата сделка на брат му със Стамболов, скрепила и финансовото споразумение: "От продължителния разговор между Стамболова и брат ми проличало, че по всички държавни и политически въпроси мислят еднакво, поради което д-р Н. Генадиев се обяви за негов последовател, какъвто е останал през целия си живот." Дори и след кат покровителят пада от власт, "Балканска зора" спира да излиза на 24 май 1894 г., а д-р Генадиев произнася крилатата фраза: "По-добре с вас в опозиция, отколкото с опозицията на власт", малко преди да се скрие в Двореца, за да опази живота си от преследващите го народняшки хайки...

Това, разбира се, не му пречи да се смята за наследник на великия българин и да пледира за изясняване причините за смъртта му, пазейки в сейфа си изложението на експравосъдния министър в кабинета Стоилов - Димитър Минчович, сдържащо следния компромат: "Няма защо много да се интересувате от съдебното следствие по убийството на Стамболова" - му казва Константин Стоилов - "следствената власт си знае работата".

Създавайки си име като общественик и публицист, Генадиев печели овации и като адвокат - необходимо стъпало към овладяването на либералната партия след отъркването му в пардесютата на големите й лидери Стамболов, Димитър Греков и Димитър Петков. Д-р Никола Генадиев е преди всичко блестящ оратор. Той знае силата на словото и си служи с него като истински майстор-чародей. В своите мемоари "Исторически събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес" (1929) Петър Пешев свидетелства, че една година преди смъртта си Генадиев произнася реч пред военния съд в Габрово в защита на фабриканта Иван хаджи Беров, обвинен по член 4 от Закона за съдене виновниците за народната катастрофа и с красноречивото си слово разплаква всички в залата.

Звездата му блясва като обществен ищец по делото "Анна Симон", убита от княжеския ординарец ротмистър Дечко Бойчев и пловдивския градоначалник Новелич. Генадиев разобличава престъпниците, като в заключителната си реч на 14 юли 1897 г. отбелязва: "Тоя писък на ужас, защото тя (Анна Симон - б.м.) оставяше рожбата си беззащитна, осиротяла от баща си! (Бойчев - б.м.)

Тоя писък ми раздира гърлото и вика през моите уста: "Правосъдие! Правосъдие! Господа съдии.", вследствие на което те са осъдени на смърт.

На ниво е той и в последната си изява на 26 октомври 1923 г., когато защитава плевенските селски въстаници: "Време е вече да се откажем от срамът на днешното време! Аз ходатайствам за пълното оправдание на подсъдимите за събитията около 9 юний! Стотях души селяни, изправени като подсъдими тук, не могат да понесат каторгата и на техните наказания да бъдат изложени техните близки, осъдени заедно с тях и на човешката мизерия!

Ето защо господа Съдии, милостта никога не е намирала по-голямо проявление отколкото в настоящия процес. Тя посредничи и ходатайствува пред вашата съдийска съвест!"

Бляскав вития, мислител и полемист е д-р Генадиев и в серията си политически речи - за Стамболов от 11 юли 1910 г., "Балканската катастрофа" от 3 ноември 1913 г., в която от висотата на бивш управник критикува Иван Евстатиев Гешов като премиер и външен министър, тъй като "войната не беше здраво дипломатически подготвена", "Европейската война" от 29 февруари 1920 г., равносметка и за българското участие в световната касапница, както и поредицата си силни парламентарни изявления.

Генадиев за пръв път прекрачва прага на парламента след изборите за ХІ ОНС на 28 януари 1901 г. и е почти непрекъснато избиран до 1919 г. включително, като не е депутат само в ХІV, ХІХ и ХХ ОНС (1908, 1920, 1923). Качествата си на полемист-трибун разкрива във възлови дебати. В ХІІІ ОНС на 9 ноември 1907 г. емоционално и отривисто защитава правителствената политика на 14 и 15 октомври с.г., когато социалистите заплашват България с революция. Той спори с либерала Петър Пешев: "Аз сам Ви казвам, че тези господа лъжат. Може някой от вас второстепенен или третостепенен да им е казал, че ще се бунтувате - аз го знам много добре - но не е там въпросът; въпросът е какво мислеха да вършат манифестантите - че мислеха да вършат революция.

И вие ни упреквате, дето сме запазили реда. Историята се повтаря, но събитията минават пред някои хора и не им дават никаква поука. Ние ви казваме, че е опасно да отивате да си служите с такива елементи, да отивате да се ортачите по един въпрос, по който вие, буржоазните партии, трябва да бъдете против тях, защото утре ще има да се разкайвате".

Убедителна е и репликата му към С. Бобчев: "аз ще му напомня 1884 г. Вие тогава правихте митинги в Южна България за съединението на Румелия и Северна България. Тогава съществуваше между народа и вас такава разлика, която съществува днес между социалистите и вас.

Социалистите искат бунт и революция като цел, а вие го искате като средство. Те искат бунт и революция, за да няма в страната ред и спокойствие. Те искат бунт и революция, за да отслабят авторитета на властта и за да станат те силни, защото размирните елементи са силни, когато властта е слаба. А вие искате революцията като средство, за да дойдете на власт."

На 24 ноември 1911 г. в ХV ОНС репликира Атанас Буров за това, че принципът на държавната експлоатация на държавните железници се споделя от всички наши политици с изключение на Начович и д-р Константин Стоилов.

Войнствена е речта му на 23 септември 1912 г., когато по депутатските банки замирисва на война: "Българският народ бди над нас, за да види дали неговите представители изражават неговата душа.

...При тия условия, господа, нашата длъжност е явна: нашите решения трябва да бъдат бързи, кратки и ясни. Нека гласът, който ще излезе от тук, да прозвучи като бойна тръба и да бъде чут като предвестие на двубоя, който ще настане на утрешния ден."

Много любопитни са и заключенията му по външно-политическата ориентация на България на 8 ноември 1914 г. в ХІV ОНС, засягащи съдбата на страната ни в условията на бушуваща Първа световна война: "Та при такива събития, пълни с изненади, няма държавен мъж, който да определи по един положителен начин, какво би станало, ако излезем из неутралитета. Но всички ще се съгласите, че съдбата на ония малки държави, които са воюващи, трябва да ни насърчава, колкото е възможно повече да стоим в него, и там, където политическият гений не може да достигне, може да бъде допълнен от любовта към Отечеството", при което "Всякакво споразумение, всякакво действие на България, трябва да има за основа началото, че над всичко и преди всичко трябва да се поставят жизнените интереси на България".

Четейки изказванията му в Народното събрание, се сещаме за оценката на неговия съратник Симеон Радев, дадена в "Политическото красноречие в България" през 1909 г. в кн. 1-2 на сп. "Художник", за "елегантното изкуство на оратора, който мери своите ефекти", за това как речта му е богата "с въображение, с дълбока чувствителност", съчетаваща "лиризма с иронията и находчивостта", ако и да е изпълнена с "чрезмерен политически баласт".

Полемистът Генадиев, общественикът-въжеиграч, съобразяващ се с политическата конюнктура у нас, го откриваме в чист вид в неговите журналистически опуси.

В началото е голямата му статия от 26 февруари 1891 г. "Социализъм и социалисти", поместена в "Балканска зора". Припомням, че през 1907 г. става един от редакторите на партийния орган "Нов век", където публикува серия от физиономични и запомнящи се материали като "Блока и правителството", 9 април 1907 г., "Защо се страхувате?", 6 юли 1907 г., насочена срещу наследниците на Евлогий Георгиев и особено "Пак по университетския въпрос", 20 юли 1907 г., където констатира, че "професорите водят нова стратегия, която всъщност има за цел, не толкова да помогне за разрешението на въпроса, който и ние поне считаме еднъж за винаги разрешен, колкото да възбуди общественото мнение, за да се поведе наново борба против властта".

Между 4 април и 25 декември 1908 г. той поддържа всекидневника "Българска независимост", в който верният му редактор Трифон Кунев води кампания против властващите демократи и защитава народните либерали най-вече с находчиви и остроумни фейлетони, а по време на Младотурската революция печата кореспонденциите на специалния пратеник Петър Завоев, пълни с жлъчни коментари при оценката на македонския въпрос.

Големият журналистически принос на Генадиев и другият му лоялен редактор Симеон Радев - до 18 септември 1912 г. - е лансирането и грижата по издаването на всекидневника "Воля" (5 март 1911- 18 септември 1912, 15 ноември 1913 - 10 септември 1915, 23 ноември 1918 - 20 април 1920 г.). Това е органът на Генадиевата фракция в Народно-либералната партия, защитаващ нейната политика, в който сътрудничат Трифон Кунев, Димо Кьорчев, Кирил Христов, Симеон Радев (от 7 април 1911 г. печата том 2 на "Строителите на съвременна България", а от 11 до 25 юни 1912 г. участва в споровете между Екзархията и Синода относно единството на българската православна църква), д-р Г. Ценов с материали от историята...

"Воля" е майсторски списван вестник с бойки уводни статии, дело на Симеон Радев и Никола Генадиев, с роман-подлистник, с много телеграми и дописки, актуална информация и реклами. Във вестника д-р Генадиев печата ярки антрефилета - "Велико народно събрание. Малцинството господствува" (14 юни 1911 г.), насочено срещу политиката на Гешов-Данев, като тонът му става невъздържано-нападателен в навечерието на Балканската война - "Турскофилската мания" (29 ноември 1911 г.), "Дългът на българското правителство" (30, 31 юли 1912 г.) и "Война или мир" (серийна публикация между 17 и 22 август 1912 г.).

Във всекидневника се публикува Програмата на Народно-либералната партия, изработена основно от Симеон Радев (23-24 юли 1911 г.) и особено важните по вътрешно и външно-политическите въпроси Решения на Върховния съвет на партията, взети в София на 5-7 юли 1912 г. (10 юли 1912 г.).

От тях можем да си направим извода, че поне по документи Генадиев е модерно мислещ и подготвен политически ръководител с безспорни управленски качества, които демонстрира и като министър на търговията и земеделието (24 август 1903-16 януари 1908 г.), и като ръководител на правосъдието (6 май 1903-30 януари 1904 г.), и като шеф на земеделието и държавните имоти между 4 юли и 23 септември 1913 г.

Александър Цанков в "Моето време" (1949) споделя, че Генадиев "беше един от най-добрите министри на земеделието. Той имаше свои сътрудници група млади, образовани и добре подготвени и с име агрономи (Димитър Симов, Петко Дичев, Коста Бояджиев, Янаки Моллов, Жельо Ганчев - б.м.)". Ето това бяха сътрудниците на Генадиев, като министър на земеделието. Тия млади, енергични, със знания и воля за работа хора, положиха основите и трасираха пътя на нашата земеделска политика. Генадиев ги ценеше, разбираше ги и им даваше възможност да работят и да се проявят. Той вървеше с тях и те с него. Затова остави име в нашата селскостопанска политика.

През негово време се положиха основите на много агрокултурни мероприятия: подвижните земеделски катедри, опитните станции и полета, въпросите за подобрение на нашето скотовъдство, за рационалното обработване на земята, за подготовката и обучението на селянина - стопанин и много други".

Добавям и два от важните закони, прокарани от министър Генадиев в ХІІІ ОНС - за защита на женския и детския труд от 22 януари 1905 г. и за насърчаване на местната промишленост и търговия - от 29 януари с.г.

Това са безспорните позитивни дела, свързани с неговото име, към които можем да прибавим провеждането на Втория редовен конгрес на НЛП в София от 22 до 26 юли 1911 г., потвърдил поста му на лидер (след скандалното му налагане за такъв на 26 февруари 1907 г. след обед от либералното мнозинство в парламента, веднага след убийството на Димитър Петков) и приел програмните начала на партията.

Вървейки в тази насока, рискуваме да изградим напълно идеализиран образ на д-р Никола Генадиев, какъвто се опитва да налага от 23 октомври 1923 г. последният му вестник "Народно единство" (и автори като Петър Габе), орган на едноименна партия, която той започва да изгражда от 12 септември 1923 г. и за чиято цел дори подготвя и написва обръщение до бившите си съпартийци "Драги приятели", публикувано на 30 октомври 1923 г. в деня на неговата смърт.

Истината обаче е много по-различна и нелицеприятна. Заслугите на Генадиев като журналист, адвокат, депутат и министър за развитието на България са безспорни, но те са свързани и с поредица от нечистоплътни и корупционни прояви, които превръщат името му в нарицателно за политически аферист.

Възкръсналият за малко вестник "Свобода" на 23 юли 1908 г. пуска дълъг списък на "подвизите му", за да разкрие в грубо негативен план неговата физиономия: "мръсен шпионин на турското комисарство", "фалшификатор на полици" (6 000 лева), ограбил 400 000 лева от "задушевния си приятел бившия министър Манушев от касетката му в Софийската земледелческа банка", сравнявайки го с прословутия Дико Йовев - разбойника на перото - "ако Дико Йовев днес би бил жив, и ние щяхме да го помолим да полее на шефа" и продължавайки линията си от първия брой на 7 юни 1908 г., когато възкликва: "Засега не признаваме никакво шефство".

Поменикът с прегрешенията на д-р Генадиев обаче е много дълъг. Той включва отмъкването на председателския пост в партията на 26 февруари 1907 г. "като безсърдечен пират, когото не трогват чувствата на ридающите", тъй като е бил "единственото бодърстващо лице сред суматохата на убийството". ("Свобода" 7 юни 1908 г.), ако и да е ранен при атентата срещу Димитър Петков.

Припомняме изобличението на Добри Петков, че на същия ден от писалищната му маса Генадиев задига партийния фонд в размер на 250 000 лева. Допълваме с договора от 20 ноември 1899 г., сключен между Ст. Попов, Д. Петков и д-р Генадиев, за експлоатацията на каменовъглетиге мини в Нейковска (Тревненска) околия и Селчанска община в Старозагорски окръг за построяване на скандалната жп линия Търново-Трявна-Борущица, за която през 1906 г. съдружниците получават от бюджета 19 млн. лева!

Не е случайно, че на 13 май 1911 г. тогавашния финансов министър Теодор Теодоров налага запорна заповед за възбрана върху недвижимите му имоти за 452 404,49 лева, а солидарно с Рачо Петров и Михаил Савов за 6 964 384,34 лева, и че на 7 февруари 1914 г. е подведен под отговорност за злоупотреби с държавни средства, като измъкването му от съда става след договорка между неговите 10 депутати и д-р Васил Радославов на 27 юли 1914 г., когато парламентът го оправдава, поради "неизпълнени съществени формалности за даването му под съд".

Съществуват подозрения, че д-р Генадиев е замесен в динамитния атентат в Софийското казино на 31 януари 1915 г., където евентуални жертви са можели да бъдат премиерът на Радославов и военният министър ген. Иван Фичев. На смърт чрез обесване е осъден заловеният Викентий поп Атанасов, а постановлението за дело срещу д-р Генадиев не получава ход след застъпничеството на неговите депутати пред Радославов на 2 юли 1915 г.

По Деклозиеровата афера от "българското лято" на 1915 г. главните житари-аферисти, начело с Генадиев, прибират за себе си 7 млн. лева. На 21 октомври 1916 г. той получава 12-годишна присъда, но е освободен след пробива при Добро поле на 18 септември 1918 г. и дори оправдан от Върховния касационен съд.

Ако и да е заподозрян, че заедно със Стамболийски от Централния софийски затвор заговорничат със Съглашението за отварянето на Южния фронт на 15 септември 1918 г., след изпратено анонимно писмо до ген. Савов от септември с.г., в което съобщава за готвеното на фронтовата линия, си осигурява нужното алиби и отново се измъква сух от обвиненията в национално предателство.

Тези лупинги си имат свое продължение от знаменитото му писмо от 25 юни 1913 г., подписано и от Радославов и Димитър Тончев, до цар Фердинанд с препоръката - "Ние мислим днес като завчера, че спасителния за царството път е една политика на тясно приятелство с Австро-Унгария", чрез което на 4 юли с.г. докопва министерски пост и на-вече "Доклад до МС по мисията ми в странство през 1915 г.", завършен на 18 април 1915 г.

В него той описва посещенията си в Италия от 4 януари до 20 февруари 1915 г. и Франция - между 22 и 24 февруари с.г.

Д-р Генадиев прозорливо посочва, че "Тройното съглашение е пак в по-добро положение, защото съюзник на Австро-Германия нов няма да влезе в бой. А против тях може да се появи някой не само от абсолютно неутралните, но още, но особено от техните съюзници, Италия и Румъния. А от ония неутрални държави, които сега нямат пред вид да се намесват в конфликта, най-влиятелната в сключването на мира - Съединените щати има интереси, противни на германските и явно държи на страната на Англия".

След този бляскав политологически анализ обаче следва гласуването от групата му за мобилизацията на армията на 8 септември 1915 г. явно на страната на Централните сили. А за запазване на авторитета си в брой 4 на библиотека на Народно-либералната партия безочливо ще изтъкне: "Министрите като знаели, че и народното събрание в мнозинството си е против тъзи политика, не свикаха камарата и обявиха войната противоконституционно".

Излязъл на свобода от затвора Генадиев става близък съветник на новата политическа звезда Александър Стамболийски (въпреки, че от 30 ноември 1920 г. е член на Постоянното присъствие на Националлибералната партия и че на Учредителния й конгрес на 29 ноември с.г. по негово предложение се приема резолюция, осъждаща политиката на земеделското правителство!).

По Генадиево внушение водачът на БЗНС предизвиква референдум на 19 ноември 1922 г., с който вкарва в затвора министрите от кабинетите на Гешов, Данев и Малинов. Правителството на Радославов (без самия него, избягал от страната още на 3 октомври 1918 г) е официално зад решетките от 4 декември 1922 г. След потушаването на септемврийският метеж от 1923 г. са жестоко поразени комунистите и земеделците.

Удря часът на 55-годишният Никола Генадиев. Той е невредим, със запазено влияние и самочувствие (преживял изключването си от НЛП на Третия извънреден конгрес в Кюстендил на 25 април 1919 г., своето включване в Постоянното присъствие на партията на 30 ноември 1920 г. и изваждането си оттам след три години), довели го до фаталната му стъпка да се отцепи от Националлибералната партия, където е недолюбван особено от декември 1919 г., когато се изявява като "ново лице" на "новата" либерална формация (обединила някогашните либерални отломки) и използвайки ареста на своите бивши колеги министри и депутати, бърза пръв да призове за създаване на Обединена либерална партия, на която естествено той трябва да е лидерът. ("Свобода", 18 май 1920 г.) Затова е логична появата на "Народно единство" на 12 септември 1923 г., поставяща си за цел да обедини "Всички наши най-добри сили - Малинов, Ляпчев, Маджаров, Тодоров, Сакъзов и пр. И да се създаде един силен кабинет от умни, добре възпитани държавници, които да изкарат България от лошото положение, в което се намира тя днес". (При управлението на "кръволока" Александър Цанков - б.м.)

Амбициозната задача, която Генадиев формулира пред Султана Рачо Петрова остава неосъществена, тъй като новият национален обединител е неочаквано застрелян на 30 октомври 1923 г., на ъгъла на улиците "Кракра" и "Шипка" на връщане от "Юнион клуб" за дома си - ул."Врабча" № 16 в 8.30 часа. Убит е с 4 куршума, придружаващият го бивш пълномощен министър в Турция Иван Стефанов Гешов е ранен в слабините.

Убийството е наречено от в-к"Зора "странно", което хвърли в смут и властите, и обществото" (1 ноември 1923 г.)

Тялото на убития престоява 10 минути в Александровска болница, откъдето е върнато на домашния му адрес. Аутопсията върху трупа извършва д-р Каракашев. Иван Ст. Гешов си припомня, че убиецът е бил "млад момък, облечен в тъмни дрехи" (днес се смята, че най-вероятно убиецът е деецът на ВМРО Димитър Стефанов . б.м.). Стрелецът оставя револвера на местопрестъплението "с намерение да заблуди властта, която я насочи в погрешни дири". Атентаторът успява да избяга, защото "е знаел в най-големи подробности разположението на къщите в двора на г. Кулишева" и тъй като е бил улеснен от причакващите го на празното място на игрището лица до булевард "Цар Освободител". ("Зора", 2 ноември 1923 г.)

От деня на разстрела му и след погребението на 3 ноември, на което опелото е извършено от софийския митрополит Стефан, всички в царството се питат - кои политически сили имат интерес от ликвидирането на този мастит наш политически водител.

На 31 октомври 1923 г. в. "Народно единство" обвинява "видни лица в Националлибералната партия и приближени до бившия министър Боян Смилов", че са автори на покушението. ("Как стана убийството") Подобни внушения прокарва във вестника на 10 ноември 1923 г. и Никола Бронзов в статията си "Аз питам?"

В отговор засегнатият Смилов с телеграма от Русе, където е на предизборна обиколка, заплашва Бронзов със съд за клевета. ("Зора", 14 ноември с.г.)

На 18 ноември 1923 г. Демократическият сговор и широките социалисти печелят изборите на ХХІ ОНС. На 15 декември в парламента правосъдният и вътрешният министри Янко Стоенчев и ген. Иван Русев отговарят на питане на най-близкия приятел и сътрудник на Генадиев, депутатът Иван Ангелов, за хода на следствието по убийството на неговия патрон. Стоенчев заявява самоуверено: "съдебните власти действуват, за да открият авторите на това деяние". Допълнителни емоции внася отговорът на Гр. Стойчев, VІ съдебен следовател при Софийски окръжен съд, по повод статията "Конгресът на съдиите", публикувана на 11 май 1924 г., във връзка с намека, че убийците "са от тъмните сили, близки на Сговора", които "действуват по указание на екзекутивните конвенти на последния". Стойчев отхвърля категорично журналистическите интерпретации в "Народно единство", заявявайки, че "никой досега не е успял, да превие съдийската ми съвест и няма да успее и за напред в това". ("Зора", 18 май 1924 г.)

Отговорът на "Народно единство" е вече минорен. На 10 юни 1924 г. вестникът посочва: "До днес убийците не са заловени, а 30 октомврий е след 9 юний 1923 г., през управлението на Демократическия сговор - правителството на "реда" и "законността".

Впоследствие се появяват дежурните материали - 24 юли 1924 г. за панахидата на убития Генадиев на 26 юли и за честване на година и половина от смъртта му с хвалебствения очерк "Нашият голям покойник" (30 април 1925 г.).

На 15 декември 1923 г. Иван Ангелов отхвърля версията убийството на Никола Генадиев да е извършено от хора от Националлибералната партия (напразно вдовицата, г-жа Генадиева, отказва да приеме венеца и съболезнованията от Постоянното присъствие на НЛП) и от македонските среди. Според него "Убийството е от други среди. Тези среди са от знайни и незнайни фактори, които и ние знаем."

Правителството на Цанков прави на 22 април 1924 г. декларация относно гибелта на д-р Генадиев, предлагайки поверяването на следственото дело на лице, посочено от депутатите или от партия "Народно единство" и поставяне на администрацията в пълна услуга на издирванията. Партията определя бившия прокурор и съдия, а по-късно софийски адвокат Милан Грашев, но и той е убит "всред столичните улици" без "убийците му да бъдат заловени" ("Народно единство", 20 октомври 1924 г.)

Важно е и становището на тогавашния правителствен ръководител Александър Цанков. В мемоарите си "Моето време" той пише, че основната причина за смъртта на Генадиев е, че "бил близък, покровителствал македонския войвода Тодор Паница - виден представител от групата на Яне Сандански. Тая група беше най-големият и опасен враг на ВМРО (на Тодор Александров, ликвидиран на 31 август 1924 г. - б.м.). Затова убийството на Генадиев се приписа на Македонската революционна организация. "Генадиев" е очистен като инспиратор на републиканството в една от големите партии у нас. (Националлиберална - б.м.). По това време Македонската революционна организация, т.е. нейните видни представители, бяха в най-добри отношения с военния министър Иван Вълков и групата около него."

Кой убива Никола Генадиев - групата около ген. Вълков или ВМРО? Според Цанков "на тоя въпрос най-достоверен отговор могат да дадат господата Кимон Георгиев и Дамян Велчев. Аз и досега се позовавам на техните показания, на тяхна съвест".

След показното убийство на д-р Генадиев, новото му партийно формирование преживява странни метаморфози. След периода на подем и гонене на химерата за национално единство, настъпва отрезвяването. Вричането във вярност към делото на бившия ръководител продължава по инерция (за това спомага и успехът на първия том от майсторски написаните мемоари на Генадиев, завършени през февруари 1923 г.), но неочаквано най-големите врагове - стамболовистите на Добри Петков и наследниците на Никола Генадиев, си подават ръце на 13 юли 1925 г. за възстановяването на Народнолибералната (Стамболова) партия. На 28 ноември 1925 г. се провежда обединителен конгрес на новата стара формация, срещу който се обявяват недоволни среди от уж разпуснатата партия "Народно единство", но това е вече друга история...

Спомняйки си за живота и делото на Никола Генадиев е хубаво поне да се поучим от грешките му - ако можем...

 

 

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.08.2004, № 8 (57)