Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Февруари  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
:. Bücher Amazon
:. Amazon Livres
Магазини и продукти
:. Fantasy & Science Fiction
:. Littérature sentimentale
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Образование по БЕЛ
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

РАЗМИСЛИ ВЪРХУ ЕДНА БРОШУРА ОТ ПРЕДИ 120 ГОДИНИ

Борислав Гърдев

web

В студените зимни дни от 7 до 11.I.1883 година емигрантът по принуда П. Р. Славейков пристига от Пловдив в София по частни дела. Официалният мотив е продàжбата на къщата му (която така и не се осъществява), а истинският - ориентиране в обстановката, сондаж сред меродавните политически фигури, формиращи официалната политика на княжество България по двата основни въпроса, вълнуващи обществото ни - възстановяването на Конституцията и задвижване механизма на Съединението между държавиците от двете страни на Балкана.

На Вакарелската станция Славейков получава разрешение за престой в столицата от княз Батенберг и премиера Леонид Соболов и пристига в София на 7 януари 1883 година по обяд...

Зимата на 1883 година е възлово и преломно време за наскоро освободеното ни Отечество. Привидно страната е скована, застинала, столицата на Княжеството дори на дядо Славейков изглежда глуха, пуста, “нийде никъде душа живуща, ни движуща ся", “смъртна сянка покриваше навсякъде държавата: народът ми ся представяше като стадо натирено, сплашено и подстрижено, което не знае накъде да постъпи, ни що да прави."

Това обаче е впечатлението на повърхностния пласт. Досущ като в знаменития Ботев фейлетон “Политическа зима". В действителност обществото ни постепенно излиза от летаргията, пренастройва се за очакваните промени и заема изчаквателно положение за скок в примамливото неизвестно, което може да промени и статуса му.

Ситуацията през 1883 година (режим на пълномощията след княжеския преврат на 27.IV.1881 г., руско управление, начело с един от изявените офицери на Освободителната война, ген. Леонид Соболев - 23.IV.1882 - 7.IX.1883, конфликт между консерваторите около Греков, Стоилов, Начович и емисарите на Петербург) много напомня на времето от лятото на 1879 г. - завършен е етап от общественото развитие, очаква се нещо ново, кардинално различно, което, естествено за нашите ширини, ще се осъществи по начин, различен от очаквания и мечтания.

За чувствителната и повратлива натура на Славейков ситуацията е мътна, но предвидима и затова той бърза да се озове в София. Да е в центъра на събитията. Но вече като коментатор и хроникьор-резоньор отстрани, страдащ както винаги от липсата на легитимност.

Такава той няма и по време на църковно-народните борби, ако и да ги изнася на плещите си и да е начело на знаменитата Богоявленска акция през 1872 г.

Когато се учредява Екзархията (23.I.1871 г.) и се избира духовният ни началник Антим І (16.II.1872 г.), него го няма сред избраните. През зимата на 1883 г. П. Р. Славейков отново представлява сам себе си. Изпаднал от голямата политика, изгонен от София, “занят с учителската си длъжност и с разни книжовни трудове", живеещ уединено в Пловдив, ако и да е сред създателите на Народната либерална партия в търновската квартира на П. Каравелов на 27.VI.1879 г., да е първият редактор на “Целокупна България", започнал да излиза на 20.VI.1879 г., и да е сред отците създатели (особено със знаменитата си реч срещу Сената от 27.III.1879 г.) на поруганата четири години по-късно Търновска конституция.

Признатият водач на либералите Драган Цанков е интерниран на 6.II.1882 г. във Враца, самият Славейков е арестуван душмански на 27.VIII.1881 г., интерниран в Трявна, а на 22.IX.1881 г. е принуден да пристигне в Пловдив; дейността им е под постоянно наблюдение, но именно през зимата на 1883 г. партията като че ли излиза от вцепенението си и започва да възстановява организационния си живот. Доказателство са някои от писмата на Стамболов по това време, обиколките, които прави по заръка на Цанков д-р Васил Радославов - в Плевен, Ловеч, Севлиево, Търново и Горна Оряховица, както и присъствието на Славейков в София (по стъпките му е следван от председателя на Постоянния комитет на Източна Румелия д-р Янкулов и кмета на Пловдив Иван Стефанов Гешов, дошли на сондажи при столичния кмет Хаджиненов), намерило отражение в книгата му “Последното ми ходяние в София", появила се по повод на “тайни някакви съобщения, явни размишления и газетни разправии, но разправии партизански, изопачени и пристрастно изложени".

По-голяма част от времето си в София Славейков прекарва в срещи и разговори с отговорните политически фактори.

Основно той беседва (8, 9, 10.I.) с премиера Леонид Соболев, с когото се познава от времето на Руско-турската война; финансовият министър и негов основен враг Начович му се изплъзва, като в промеждутъка намира време да похортува на 9.I. и с председателя на ІІІ ОНС (11.XII.1882 - 8.IX.1883) митрополит Симеон Варненско-Преславски, със софийския и доростолочервенски владици Мелетий и Григорий.

Темите на диалозите са едни и същи - положението на България при режима на пълномощията, отношението към Русия, очакваното съединение и евентуалното възстановяване на Конституцията.

Най-лаконично Славейков предава разговорите си с Мелетий и Григорий (засягащи интригите на княза и на доростолочервенския владика за смяната на Мелетий от софийската епископска катедра, довели до интернирането му в Рилския манастир на 24 срещу 25.II.1882 г.). По-колоритно и цветисто е описана срещата с митрополит Симеон, а най-голямо място в брошурата е отделено на словесните сблъсъци с ген. Соболев.

Разговорът със Симеон е пресъздаден пределно откровено, в полушеговит сказов тон, ако и да се разискват прекалено сериозни проблеми - отношението към крамолния софийски митрополит Мелетий (“първенецът Исаев"), работата на парламента, разприте по изграждането на жп линията Свищов-София-Кюстендил, слуховете за Съединението.

За Съединението достолепният йерарх посочва, че “не съм си струвал труд да мисля за него, защото ми ся чини, че не заслужава", тъй като “маловажно е да си боли човек главата да дири произхождението на някакви си безцелни слухове". Симеон предполага, че “това ще да е частна някоя работа, но забележително, че отскоро насам доста много ся говори из София и особено гостите от Пловдив, и едните, и другите радо говорят за това".

По въпроса за железниците и отношението към Русия събеседниците не достигат до единомислие (особено, когато по думите на Славейков “някои от руските вестници, дори от по-сериозните уж, позволиха си да поставят въпроса за железниците като пробен камък на нашата признателност и непризнателност към Русия!"), та на раздяла Славейков тактично съветва председателя на Народното събрание: “върху всичко това поговорете с Негово Преосвещенство (Григорий - б.м.), поразмислете и подействувайте, ако можете, в отстранение на видимите опасности".

Основният диспут в софийската си мисия П. Р. Славейков провежда в три тура (8, 9, 10.I.1883 г.) с тогавашния министър-председател ген. Л.Соболев. Първоначално (на 8.I.) руският управник подозира Славейков в шпионаж в полза на генерал-губернатора Алеко Богориди и не крие неприязненото си отношение към нашия общественик, вкл. и по въпроса за княз Батенберг.

Постепенно атмосферата се разведрява, диалогът става коректен, искрен, делови, ако и Славейков, като син на Изтока, да предпочита да се изказва алегорично. И П. Р. Славейков успява да внуши на генерала основното - да внимава в двуличието и притворността на Александър Батенберг, който “шепотом ще ся оплаче от Вас, въобще от “русите, че упражняват натиск и давление въз него за много работи, които той уж не ще тъй. Самозваните делегати ще му хъкат и тъйкат, ще му кажат, че има право да ся жалува от русите, защото и те ги знаят, а най-после единът поне от делегатите ще позагатне нещо за Конституцията: дали не е възможно някак да ся направи нещо да ся свика Велико Народно събрание, та да ся прекрои конституцията и да ся възстанови."

Славейков прозорливо обръща вниманието на Соболев върху още един немаловажен факт - “страната ни сега е мирна, спокойна и задоволна, а главно признателна", “но има хора, които умишлено я задират (придират - б.м.) за да ся ползуват от нея".

Много находчиво именитият ни политик и общественик критикува руската политика от двете страни на Балкана - “Ви тука правите Съединена България, а тях (в Румелия - б.м.) там заставяте да правят Южна България".

Славейков с основание подозира Батенберг, че след преврата използва русите за прокарване на своя користна политика, включително по въпроса за съединението и обединението на България, “за да набере войска, колкото иска, да прокарва бюджет, какъвто иска, и да отваря война, когато иска, понеже ще има в своя ръка и под своя вола всичките средства, за да работи свободно за освобождението и обединението на народа."

П. Р. Славейков мрази княза на принципна основа, тъй като “най-голяма заслуга що му е направил" (на народа - б.м.) е “да му отнеме свободата, да го лиши от правдините му", а “Разграбването и прахосването на народний имот е първото, което пада в очите на всякой българин, бил той от Княжеството или не. Не са тайна за никой българин похарчените подир превратът милиони левове за палати, милиони по агитации, със стотини хиляди левове по угощения, по балове, по безполезни и запретени от основний закон ордени, подарки и по други още капризни и своенравни прищевки."

Освен това той основателно се безпокои, че режимът на пълномощията действа "отрицателно на идеята за съединение", понеже деморализацията и терорът не могат да имат “благоприятно впечатление на когото и да е от българите".

В тези страници писателят ни излива цялата си отровна злъч към родния владетел, а изобличителната им сила напомня сатиричния гений на Захарий Стоянов от знаменития му памфлет “Скендер бей" (1882).

Най-острастени са словесните дуели между двамата на 10.I. Тогава Славейков си позволява да иронизира реформаторските усилия на нашите превратаджии, целящи да оздравят не народните интереси, а “как да ся оздрави самовластието на Височеството и на неговата любимата троица Начович, Греков, Стоилов", които “потеглиха връз народът всичкото си политическо оръжие, що бяха изковали и що имаха на разположение от вас като техни съюзници ... и днес народът благодарение на вашите грижи гине, базпощадно поразяван".

А по отношение на крамолния спор за доверието на Русия към българите си позволява да отбележи пред Височеството: "И ако е необходима нужда непременно да ся изравни България с Русия във всичко, то трябва да ся вземе пред вид изравнение и тая единствена разница, която аз съзирам, дето в Русия ся плаща на служещите много по-малко, а в България съвсем напротив", при което “Русия, като е сторила да ни праща свои хора, да ни устрояват, нареждат и управляват, нека се погрижи поне да праща хора, но по-свестни и по-чистосовестни...".

Славейков не би бил същият, ако на 8.I. мимоходом не повдига въпроса за субсидия за издаването на своите речници и сборници с поговорки и характерни думи, а на 9.I. не отклонява предложението на Соболев срещу много добро заплащане да участва в издаването на вестника на Мълчанов (“Балкан") с безкомпромисно верния аргумент - “спирате българските вестници, които ся пишат от българи, а ще издавате български вестник, редактиран от русин. Който чуе, какво ще каже? Но българите не знаят ли да пишат както трябва за тях си, а разве русите знаят как трябва да пишат за них си, а че и за нас?"

Срещата между двамата на 10.I. приключва тягостно, в пълно неразбирателство. Соболев установява, че Славейков е “бунтовник и върл противник на властта в България, тъй и на Русия", вследствие на което оттегля почитанието и уважението си към него, докато Славейков продължава да държи на своето - “Всичко, което ся прави за народът без народът не е праведно, не е законно" (Теза, идентична с лайтмотива на възванието към съотечествениците от 17.III.1883 г., с което завършва и книгата му).

Неизбежна е студената раздяла със стария познайник на Славейков: “Той е кариерист, а от тях не можеш да очакваш правда и истина. Те мислят повече за себе си, отколкото за работата".

Проучвателната мисия на Славейков приключва в студената соба на къщата му в неспокойната за него нощ на 10 срещу 11.I.1883 г., когато сънува Батенберг, “ като караконджо, който яздеше българския народ, като вампир, който пиеше кръвта на България, като мора, както беше ма натискала" и си припомня в просъница последното разочарование на дядо Милетий и разпилените молитви на екзарх Йосиф I за България!...

Четенето на тази забравена Славейкова брошура, микс между самобитен мемоар, пътепис, трактат и памфлет, но и документ на своето време, е неизбежно и поучително занимание за днешните младежи и строители на съвременна България. Не толкова за да се познават страстите и желанията в една доста отдалечена от нас (но разпознаваема) епоха, колкото за да се проследи и осмисли механизма, по който протичат безкрайно повтарящите се реформационни процеси у нас.

Защото се оказва, че те никога не се извършват както сме очаквали - нито в миналото, нито в настоящето.

Специално през далечната 1883 г. те протичат по може би единствения възможен начин, който, предполагам, доста е учудил Славейков.

На 30.VIII.1883 г. князът назначава комисия за проверка на конституцията, от която се оттеглят Стамболов и Драган Цанков. На 4.IX. е свикано заседание на III ОНС, за да се произнесе за промяната на глава XIII и дял I от глава XIV относно народното представителство.

С княжески манифест от 6.IX.1883 г. се възстановява конституционния режим в България, което води до падането от власт на ген. Соболов, сменен от коалиционния кабинет на Драган Цанков на 7.IX.1883 г.

Промените в конституцията се гласуват на 5.XII. с.г. с големи скандали и предвещават сигурното първо разцепление в Народната либерална партия, на чието ЦБ Славейков е избран за председател на 22.XI.1883 г.

Разцеплението става факт на 25.VII.1884 г. след проведените на 27.V. и 3.VI.1884 г. избори за IV ОНС, спечелени от крайните либерали около Петко Каравелов, Стефан Стамболов и Петко Славейков. Цанков подава оставка като премиер, сменен от Каравелов. Петко Славейков отново изкачва върха на държавната пирамида на 29.VI.1884 г., когато за кратко и за последно (до 31.I.1885 г.) става министър на вътрешните работи. С указ Nо 1 от 31.I.1885 г. той е освободен от висшия държавен пост и му се отпуска пожизнена пенсия от 6000 лева годишно, което пък му предоставя възможност да се заеме отново със своите литературни занимания. На 6.IX.1885 г. под ръководството на Захари Стоянов е осъществено и дълго чаканото Съединение, подкрепено и от дядо Славейков. Друг е въпросът, че кризата след 9.VIII.1886 г. и епилептичният удар от края на декември 1888 г. осуетяват пълноценното и успешно осъществяване на писателските му замисли.

 

 

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.04.2002, № 4 (29)