ПОМИРЕНИЕТО С РУСИЯ

Борислав Гърдев

web

Помирението с освободителката ни е дълъг и мъчителен процес, продължил близо десетилетие.

Сега вече се знае, че за скъсването на дипломатическите отношения между двете страни на 8 ноември 1886 г. основна вина има императорският комисар Николай Каулбарс, не успял да осуети свикването на 3 ВНС и да се справи със задачата да убеди правителството на Радославов и регентството, начело със Стамболов, че трябва безпрекословно да се съобразяват с неговите желания. Следва 10-годишна криза, съвпаднала с управлението на Стефан Стамболов, както и закономерните опити за оправяне на ненормалната ситуация, чийто старт е идването на Стоилов на власт на 19 май 1894 г., предшестващо кончината на непримиримия цар Александър Трети на 20 октомври с.г.

Следващият важен етап е посещението в Русия на специално определената от парламента на 17 май 1895 г. делегация, чиято основна задача е именно издействането на помирение. Водач е митрополит Климент Браницки, отявлен русофил, пострадал от режима на Стамболов, в чието слово "русите безусловно вярваха" според признанието на Иван Вазов, а в състава й откриваме откриваме имената на Теодор Теодоров, Димитър Моллов, Иван Вазов, Иван Ст. Гешов, Пантелей Минчевич и Петър Набодков.

Депутацията заминава на 15 юни от Виена за Петербург. В руската столица Климент се среща с външния министър княз Лобанов-Ростоцкий на 23 юни, който тактично приема и цялата делегация 4 дни по-късно. На 28 юни българските гости са в Петропавловската крепост и след тържествената панихида Климент и парламентарният шеф Теодоров поднасят венци на гробовете на Александър Втори и Александър Трети. Митрополитът произнася и реч с благодарност от българския народ към императорския дом и руския народ.

Очакваната среща при император Николай Втори в Петерхоф е на 5 юли. Датата е избрана неслучайно. Меродавните руски фактори трябва да са сигурни, че основният им враг Стамболов умира - това става на другия ден, и че преговорите ще се водят на четири очи между царя и Климент. Всъщност останалите членове на делегацията са само необходимия фон, на който изпъква човекът на Русия, с когото може и трябва да се преговаря.

Николай Втори се интересува основно от ситуацията у нас и какви позиции имат в страната иноверните пропаганди. След като разбира, че българското духовенство се бори с чуждите вероизповедания, а насилията от Стамболовото време са забравени и княз Фердинад желае помирение, следва основният въпрос, занимаващ самодържеца: "А защо княз Фердинанд не направи така, че малкият княз да приеме православието?" Климент малко прибързано отговаря, че и това ще стане в близко бъдеще, без да си дава сметка за усилията, които ще бъдат необходими. Българските делегати са уведомени и за още едно искане от страна на Русия - да бъде прекратено Македонското въстание, избухнало на 1 юли, което бързо е игнорирано, съгласно желанието на Лобанов-Ростоцкий.

Фердинанд разбира, че е поставен в сложна и деликатна ситуация. Обезсмисля се жестът, който Стефан Стамболов и парламентът са направили на 19 декември 1892 г., когато с промяната на член 38 от Конституцията се дава възможност на престолонаследника да не бъде православен. Князът среща и яростната съпротива на жена си - Мария-Луиза, ревностна католичка, която категорично отказва политическата сделка, не присъства на церемонията по миропомазването и съзнателно се простудява и умира на 19 януари 1899 г. Той знае много добре, че предприеме ли подобен ход, ще бъде отлъчен от папа Лъв Тринадесети като вероотстъпник.

И въпреки всичко Фердинанд решава да рискува. Първо раздразва синодалните старци като тихомълком кръщава по католическия обряд княз Кирил Преславски, а на 13 юли и 19 октомври 1895 г. след срещи с Константин Стоилов обещава престолонаследникът да мине в лоното на православната църква. Князът знае, че прави скъпа жертва, която ще му гарантира трайно трона от освободителката ни, а това означава пълно международно признание на властта и авторитета му от силите, подписали Берлинския договор, за години напред. Затова той рискува.

Така Фердинанд е отлъчен от папа Лъв Тринадесети, а през 1908 г. папа Бенедикт Петнадесети отново го връща в католическата църква. На 22 януари 1896 г. князът издава дългоочаквания Манифест, посрещнат на следващия ден с бурни акламации в Народното събрание. В него се разкрива както драмата, така и достойнството, с което разрешава съдбоносната за него дилема: "понеже не намерих там, където очаквах, разумение на това, което България изисква, Аз, верен на клетвата си, която Съм дал на възлюблений Си Народ, реших Сам лично да отстраня препятствията и да сложа пред Народния Олтар най-неизмеримата и най-тежката жертва, която мога да дам.

Обявявам на всички Българи, че на вторий февруарий тази година, денят на Сретение Господне, ще се извърши Свещеното Миропомазание на Престолонаследника Борис, княза Търновский по обрядите на Народната ни Православна църква."

След получено разрешение от султанското правителство, за което настояват Стоилов и руският посланик в Цариград, екзарх Йосиф потегля на 29 януари 1896 г.от цариградската гара Сиркеджи на път за София. Нему се пада честта да извърши свещения обряд. Влакът минава през България, посрещан навсякъде от огромни радостни тълпи и килими от цветя.

Церемонията на 2 февруари в съборната църква "Св. Крал" - сега "Света Неделя", е особено пищна и тържествена. Денят е петък, храмът е ограден от войска и полиция, в него с билети влизат най-видните родни държавници, а също кореспондентите на водещите европейски и руски издания. Около 160 свещеници се вмъкват гратис, образувайки непробиваем кордон между олтара и средната част на храма. В присъствието на Фердинанд и представителя на руския цар - ген. Кутузов, екзарх Йосиф, заедно с 25 висши духовници, между които и разчувстваният Климент Браницки, покръстват двегодишния Борис Търновски. Историческото събитие е обезсмъртено от придворния фотограф Димитър Карастоянов.

Малцина от най-близко присъствалите стават свидетели на умилителна сцена: когато ген. Кутузов взема на ръце кръщелника си и тръгва към царските двери, младият княз от вълнение едва не се разплаква. Гувернантката му безмълвно му заповядва да мълчи и детето преглътва сълзите си. Екзархът довършва обряда, Борис с гувернантката си напускат църквата, изпратени от министрите, топовете гърмят, площадът е огласяван от мощни викове: "Ура!"

Последният етап от помирението с Русия е разрешаването на т.нар. емигрантски въпрос, т.е. връщането на офицерите емигранти в България и зачисляването им с новите звания, придобити в Русия, в българските военни части.

Оставката на военния министър Рачо Петров на 29 ноември 1896 г., заменен от полковник Никола Иванов, дава начало на процеса. На 11 декември в писмо до управляващия руското дипломатическо агентство в София Боткин Стоилов предлага проект за решение на проблема - пълна и цялостна амнистия на офицерите емигранти, постъпване на българска служба според вакантните места във войската, а в случай на тяхната липса - пенсиониране на емигрантите до откриване на свободни ваканции.

Проектът е одобрен от Боткин и след прецизирането му става основата на протокол, подписан на 22 януари 1898 г. в Цариград от военния ни министър Никола Иванов и руския военен аташе в османската столица полковник Пешков.

След завръщането през есента на 1898 г. на по-голямата част от включените в списъка 43-ма офицери - емигранти-русофили, се осъществява пълна нормализация на българо-руските отношения.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.02.2006, № 2 (75)