МЕМОАРИ ЗА КАТАСТРОФИТЕ

Борислав Гърдев

web

Четенето на мемоари на видни политически фигури, оставили следа в европейската и световна история, е в повечето случаи интересно и поучително занимание. То винаги се е радвало на популярност, предизвиквайки полярно противоположни оценки. В голяма степен това се отнася и за барутната българска политическа действителност.

Не може да се отрече, че на участниците в съдбоносните събития, от които е зависело съществуването на нашата държава, не им е липсвало историческо съзнание. Те са разбирали, че са действащи лица не само на актуалния политически процес, но и на колизии, имащи магистрална значимост за българската нация. Повечето от тях освен злободневна публицистика, телеграми и устави на ръководените от тях партии, са оставили и интересни мемоарно-документални свидетелства за върховите мигове на България през второто десетилетие на ХХ век, което има изключително значение за печалния завършек и краха на националния ни идеал, на сакралните начала на Великата ни национално-обединителна програма, дала плодове с признанието на Екзархията на 27 февруари 1870 г., с Освобождението на страната (19 февруари 1878 г.), Съединението (6 септември 1885 г.) и Независимостта (22 септември 1908 г.) и чийто завършващ етап е трябвало да стане (след постигнатия безспорен икономически и културно-просветен напредък) обединението на останалите под чуждо робство български земи.

Признавам, запознаването със свидетелствата на Иван Евстратиев Гешов, Стоян Данев, Васил Радославов, Петър Пешев и Константин Муравиев не е в никакъв случай приятна забава или средство за убиване на времето.

От тях ние научаваме (открито или индиректно) любопитни подробности от тогавашната епоха, прикривани факти - най-вече около сключените с различните съюзници договори, а атмосферата на онова неповторимо време пулсира неподправено и автентично. Мемоаристите ни привличат за съмишленици в преживените от тях национални драми. Те са наясно, че благодарение на усилията и допуснатите гафове идеалът търпи крах, поради което заемат позата на народни страдалци, дали всичко от себе си за обединението, неосъществило се поради причини и фактори извън тях.

Знаменателно е, че трагични събития у нас текат с изключителен интензитет в продължение на 6 години, а някои от нарочените за грешките си герои бързат да се оправдаят за своите несполуки, при което се получава застъпване на мемоарните им свидетелства. Показателен е случаят с Гешов, който в една обърната и объркана последователност за три години (1914-1916) издава три книги със спомени и документи в разгара на Първата световна война, докато Радославов, Пешев и Муравиев изчакват нейния край, за да поднесат своите версии и интерпретации в последователността - 1923, 1925, 1960 година. Цялостната публикация на Даневите спомени става факт едва през 1992 г.

Към техните признания е резонно да подходим като към литературно-исторически паметници. В творбите им са еднакво значими и художествените достойнства, и историческата достоверност, и политическата позиция, а и най-вече философско-концептуалното обобщение на преживените трусове. За съжаление точно това качество е най-дефицитно при Гешов и Данев, в по-малка степен при Радославов, Пешев и Муравиев. А то е свързано основно със самооценката на постигнатото и сгрешеното и с честния отговор на въпроса за вината при пропадане на идеала, наречен от Иван Гешов "идеал за Сан-Стефанска България".

1. ГЕШОВ, ДАНЕВ, БАЛКАНСКИЯТ СЪЮЗ И ПРЕСТЪПНОТО БЕЗУМИЕ

Иван Евстратиев Гешов е в началото, той е и НАЧАЛОТО НА КРАЯ. Нему историята поверява осъществяването на националния идеал в една относително благоприятна обстановка - вътрешна и европейска, но той поради недостатъци, характерни за класата и убежденията си - по примера на Гьотевия Фауст - стремейки се искрено и непосредствено към добро, всъщност твори зло, нанасяйки едни от най-големите и непоправими вреди на българската национално-обединителна кауза.

По своето възпитание, произход (чорбаджийски), образование ("Виктория юнивърсити") и политически разбирания - консервативно-русофилски и англофилски, Гешов е типичен роден политик, бизнесмен и филантроп. Той е подготвен и може да бъде добър финансист и администратор (председател на Областното събрание 1879-1881 г., ръководител на постоянния комитет на Източна Румелия 1879-1880 г., директор на финансите на Източна Румелия януари 1882-декември 1883 г., директор на БНБ декември 1883-август 1886 г., финансов министър 26 август 1886-7 ноември 1886 г., 9 декември 1894-26 август 1897 г., когато е и министър на търговията), лидер на Народната партия (1901-1920 г.), управител на партийните вестници "Марица" (1879-1881 г.) и "Мир" (1901-1924 г.), да се грижи за БАН (1898-1924 г.) с приетия специален закон в началото на 1912 г., да издига равнището на БЧК (1898-1924 г.), да спечели делото за наследството на Евлогий Георгиев (след 9 юли 1897), но точно когато Съдбата го определя да реализира напълно националния ни идеал и то след гласуваните от V ВНС (8 юли 1911) поправки в конституцията, търпи грандиозен провал. Защото е забравил, че живее и управлява балканска държава, че на старопланинския полуостров е много по-важно да бъдеш патриот и въжеиграч, отколкото джентълмен и сторонник на наложените в Европа правни и нравствени норми. При това катастрофата е предизвикана от горещ родолюбец, борил се срещу турското владичество, свидетел на еманципацията на съгражданите си в Пловдив от фанариотското духовенство (20 декември 1859), защитил българската кауза в "Палмал газет" (26 септември 1866) и пратил седем статии в "Таймс" (февруари-март 1877), с които запознава европейската общественост с теглилата на българския народ, заради които попада в Пловдивския затвор (12 август 1877), осъден е на смърт, помилван по настояване на английските дипломати А. Х. Лейярд, Калверт н Блънт, изпратен на 28 октомври с.г. "на заточение" в Цариград, затворен в "Хатър Одаларъ" при привилегированите чиновници и видни първенци, след което от 5 ноември "в една голяма къща в Кадькьой" дочаква Освобождението на България. Същият Гешов, преживял мъченически страдания из турските тюрми, описани свежо, искрено и въздействено ("Спомени из години на борби и победи", 1916), със сила на внушението, неотстъпваща на третия том на Захариевите "Записки" (1892) и на Константин Величковата "В темница" (1899), дал съществен принос с мирни еволюционни усилия за "побългаряването на Източна Румелия", за утвърждаването на Съединението (чрез срещата на 21 септември 1885 г. в Копенхаген с руския император Александър III), подписал на 19 февруари 1886 г. мира със Сърбия; този достолепен държавник, най-изтъкнатият представител на своята класа и раса, 50 години след сръбско-българския разрив, последвал превземането на Белградската крепост от легията на Раковски и изгонването й за благодарност след това от княз Михаил и Илия Гарашанин, игнорирайки сръбските амбиции в Македония, особено ярко проявени в началото на века, от 28 октомври 1911 г. до края на 1912 г. е сред архитектите на т. нар. Балкански съюз.

За значението и преждевременната му смърт той написва две книги - "Престъпното безумие и анкетата по него" (1914) и "Балканският съюз" (1915), подписва два договора и осигурява едно устно съглашение, изиграли изключително негативна роля при решаването на националния ни въпрос - със Сърбия на 29 февруари 1912 г., с Гърция на 16 май 1912 г. и с Черна гора на 15 август 1912 г. В двете си книги той подробно и увлекателно разказва перипетиите по сключването им, изтъква своя принос преди започването на военните действия с Турция да приложи чл. 23 от Берлинския конгрес за необходимите реформи в европейските й владения и за тяхната автономия. Гешов не забравя и неуморните усилия за туширането на междусъюзническите недоразумения в търсенето на арбитража на Русия. Показателно е, че дори една година след катастрофата продължава да твърди, че Сан-Стефанска България е щяла да бъде факт със 172 000 кв. км и с увеличено с 2 млн. души население (към 17 май 1913 .г.), ако не е било "престъпното безумие на 16 юни 1913 г." Мимоходом Гешов споделя, че е бил готов да отстъпи Солун на гърците в името на разграничаването на земите им с България, пропуснато в договора "по липса на време", че щял да даде на Сърбия Скопие, тъй като предварително не е сключено съглашение със северната ни съседка, подсигурена с конвенция с Австрия срещу нас от 1900 г. (!) и понеже следва да се спазят решенията на Посланическата конференция в Петербург от 26 април 1913 г. Четейки Гешовите мемоари не ни напуска абсурдното чувство, че общуваме с откровен моралист и пацифист, загрижен много повече за запазването на пагубния съюз, при всички индикации за неговото скърцане и взривяване, отколкото за интересите на България. Вероятно и затова, след сключването на мира на 17 май 1913 г., разбирайки, че рожбата му скоропостижно умира, получил "ордена за храброст" "Св. равноапостоли Кирил и Методий", Гешов бърза да си подаде оставката ОЩЕ СЪЩИЯ ДЕН и да се изниже в началото на юни 1913 г. в посока Виена, за да е по-далеко от надробената от него каша и за да положи грижи "за разклатеното си здраве". Официално Стоян Данев ("Мемоари") го замества на 1 юни, но двете седмици в безтегловност след 17 май имат фатални последици за страната, най-малкото защото успоредно с предислокацията на войските срещу Сърбия и Гърция е трябвало да се помисли и за евентуални гаранции от доскорошния враг Турция, като е било целесъобразно и предлагане на взаимно приемлива концесия. За това е следвало да се погрижи държавник със замах, прозорлив, безстрашен и дръзновен - от класата на Стамболов. Уви, начело на България е примерен и примирен министър-председател в оставка, заменен от амбициозен, но зависим политик, какъвто е Стоян Данев и с военен корифей като помощник-главнокомандващия Радко Димитриев, някогашен детронатор на княз Александър Батенберг, доказал "качествата си" при провалената атака на Чаталджа (4-6 ноември 1912 г.) и при воденето на Междусъюзническата война.

Трудно обяснимо и неадекватно е поведението на Гешов и пред Анкетната комисия на XVII ОНС през 1914 г. Демонстрирайки разбираемо достойнство, интелектуален потенциал и риторика, година след пълния си фалит, той търси вината в неотговорните фактори, индиректно визирайки генерал Михаил Савов и монарха, без да се вгледа в собствената си лоша политика. До края на живота си Иван Евстратиев Гешов не признава основната си грешка, понятна и за гимназиален ученик, че тръгва да обединява България в съюз със Сърбия и Гърция, че се СЪГЛАСЯВА ДА ДЕЛИ Македония със Сърбия, нещо, за което през 1889 г. (след сондажа си при Стамболов) Пашич не може и да мечтае, че разчита на съмнително обективен руски арбитраж, без да допуска и за миг, че може да бъде УПОТРЕБЕН от великата империя за користни АНТИБЪЛГАРСКИ цели, чийто горчив плод се явява позорният Букурещки договор от 28 юли 1913 г. Гешов не само че не осъзнава вината си, но и не предполага, че новите граници на отечеството му, уж временни, ще се окажат до голяма степен валидни за следващите 90 години. Нещо повече, след Първата световна война (1919) той отпечатва на френски език "Произходът на Световната война. Разгромът на Балканския съюз". В обширния предговор злополучният бивш премиер се опитва да посочи причините за междусъюзническата война като отново се позовава на Карнегиевата анкета, за да експонира ролята на Сърбия и Гърция във войната срещу Централните сили, като посочва и грешките на Съглашението по отношение задоволяването на справедливите ни национални претенции. И за да бъде верен на себе си, отново акцентува на втръсналия довод, че ако не е бил разрушен Балканският съюз, Централните сили едва ли са щели да започнат война през 1914 г., неразбирайки простата и горчива истина, че свидната му рожба е била използвана от Съглашението като опитен плацдарм за готвената с десетилетия всеобща война - В УЩЪРБ НА БЪЛГАРИЯ! Иван Евстратиев Гешов е красноречив пример за това, че големият филантроп и финансист, бляскавият публицист и мемоарист, авторитетният партиен шеф (справка партийната платформа на Народната партия от 17 февруари 1908 г.) и покровител на Академията на науките, може да бъде и посредствен държавник в най-отговорното време от новата ни история. Управлението му от 16 май 1911 до 1 юни 1913 г. ще запомним с подготовката на българската катастрофа, довела до националното разширение на Сърбия и Гърция, не без съдействието на Гешов. В този аспект оправданието му, че едно поколение не стига за обединението ни, "турците завладяват Балканите за един век, а собирание земли русской продължава петстотин години и досега още не е успяло да събере в едно всички руски земи" (?) звучи смешно и несъстоятелно, тъй като Сърбия (Югославия) н Гърция решават в най-голяма степен национално-обединителния си проблем точно за 6 години в рамките на едно поколение, ограбвайки, заедно с Турция и Румъния, България и заменяйки поносимото османско господство с много по-жестокото и екстремистко сръбско, румънско и гръцко владичества. Не забравяме и за момент обезбългаряването на Източна Тракия (особено след Цариградския мир от 16 септември 1913 г.) и изгонването на българските владици от Добруджа, Вардарска и Егейска Македония и Тракия. Равносметката не може да бъде друга освен банкрут и катастрофа. До края на дните си Гешов и Данев не проумяват дилемата, стояла за разрешаване пред тях - че националният въпрос е ПРОБЛЕМ САМО МЕЖДУ БЪЛГАРИЯ И ТУРЦИЯ, че в него не трябва да се намесват заинтересовани "балкански братя", че нямаме нужда от арбитраж - особено пък от Русия и че ако не сме можели чрез реформени средства да променим положението в Османската империя, е трябвало да чакаме по-добри времена и съюзници, за да изиграем правилно своите козове. Те настъпват само след една. година, но тогава държавата се управлява за зло или добро вече не от Иван Гешов или Стоян Данев, а от хайделбергския доктор по право Васил Радославов.

2. БЪЛГАРИЯ И СВЕТОВНАТА КРИЗА

а) Васил Радославов

Новият премиер познава добре Иван Гешов. Двамата участват заедно в първия кабинет на Радославов по време на регентството, в който германският възпитаник е министър-председател, вътрешен министър и министър на финансите, сменил на 18 ноември 1886 г. подалия оставка Ив. Евст. Гешов, чието ведомство ръководи до падането си от власт на 28 юни 1887 г. Седем месеца (19 май-9 декември 1894 г.) Радославов е колега на Гешов и в кабинета на Константин Стоилов (18 май 1894-18 януари 1899 г.). Така се случва, че близо 30 години по-късно (първото му управление започва на 16 август 1886 г.!) в много по-драматични и съдбоносни дни отново идва часът на Васил Радославов, сменяйки на 4 юли 1913 г. фалиралата русофилска коалиция на Гешов-Данев, който е в оставка още от 17 юни 1913 г.! Интересна е съпоставката между Радославов и Гешов в социално-психологически и литературен план. Радославов олицетворява агресивната дребна буржоазия, а Гешов е емблемата на едрия търговец и банкер по български. Ив. Гешов минава за консенсусна фигура, въпреки че, докато е на власт, политическият му кръгозор не отива по-далеко от прогресивните либерали. (Радославов поне прибягва до концентрация, т.е. обединение на три от крилата на някога могъщата Либерална партия). Гешов е русофил и привърженик на балканското единство и разбирателство под егидата на Русия. Зад него е едрата буржоазия със своите компромиси, страхове и изпробван многократно еволюционизъм. Той фактически довежда до крах някогашната съглашателска политика на Добродетелната дружина, чакаща наготово директивите на Петербург, която може да осигури пари, връзки, но не и идеи как успешно да се реализират народните идеали. "Наший Крез" е най-богатият човек в царството, с огромно самочувствие и лично достойнство. Пише в "Таймс" и ръководи най-меродавния вестник в страната "Мир".

Радославов произлиза от народните низини. Ако и да е доктор по право, не парадира с образованието си, шеф е на малка, но бойка и твърда партия, разчита на постоянно парламентарно присъствие и на силата на партийния орган "Народни права", където в рубриката "Баберки" се подвизава дясната му ръка Петър Пешев. В. Радославов живее с комплекса на съдения министър (от Държавния съд на 4 юни 1903 г. заради участието му в правителството на Тодор Иванчов - 1 октомври 1899-27 ноември 1900 г.), ако и след това да е амнистиран (21 декември 1903 г.); на лидер на не много представителна партия, често ставаща обект на подигравки и хули, заради крадливостта и буйствата на камарилата й; Радославов е недолюбван и от двореца (Фердинанд знае за сопаджийското му минало), но като човек реалист, истински представител на реалполитиката в България, търпеливо дочаква възкръсването си, настъпило в страшните юлски дни на 1913 г. Тогава държавата е пред гибел, нещо повече - тя виси на косъм. На карта е поставено самостоятелното й съществуване. Независимо че на сръбско-българския фронт има стабилизация, а гръцката армия, начело с крал Константин към 18 юли 1913 г. е обкръжена в Кресненския пролом, поради оголването на добруджанската ни и българо-турската граница, румънските войски стигат до Враждебна, а турските не само окупират отново Одрин и Лозенград, но и заплашват Старозагорски и Пловдивски окръг. До такова унижение докарват водещата страна на Балканите "титаните" Гешов, Данев и Радко Димитриев. Трябва да се сключи мир - незабавно, докато не е станало късно. Във великолепно написаната си мемоарна книга "България и световната криза" (1923 г.), неговата дискретна защитна реч, Радославов привидно безстрастно и протяжно маркира усилията на правителството си по сключването на мирния договор със съюзниците-разбойници и с Турция. Следва успокоението на страната, провеждането на избори за XVI и XVII ОНС, сключването на нов заем, с който трябва да се възстанови предишния финансов кредит на България, но и да започне изплащането както на Гешовия 100-милионен заем, така и на натрупаните към 1 януари 1912 г. държавни задължения.

Чест прави на Васил Радославов, че в мемоарите си не влиза в пикантните подробности около одобряването на кредита от "Дисконто Гезелшафт" в парламента на 2-4 юли 1914 г., както и по разкриването на Деклозиеровата афера през август 1915 г., когато Фернан Деклозиер подкупва с 18 млн. лв. влиятелни политически лица от земеделската, народняшката и Генадиевата парламентарни групи с цел принудително присъединяване на България - чрез застрашен зърнен баланс, на страната на Съглашението, за което пише в обемната си книга "Исторически събития и деятели" (1925-1929 г.) неговият заместник Петър Пешев. Радославов, както в "Дневни бележки" (1914-1916 г.), така и в "България и световната криза" цели документално-автентично и от позицията на главно действащо лице да посочи грижите за националните интереси и защитата им в периода 4 юли 1913-21 юни 1918 г., да разкрие контекста, в който е управлявал и да обясни аргументирано направения от правителството избор на 1 октомври 1915 г.

Абстрахирайки се от наслоените клишета за кървавия песоглавец, за сойката-сопаджия и за германския агент, с удивление ще констатираме, че от мемоарите, написани със сдържан драматизъм, с нас общува ерудиран и препатил общественик, за когото в политиката няма тайни. Васил Радославов знае, че в годините, в които управлява, е без алтернатива, че трябва да се съобразява с разпоредителя на властта цар Фердинанд и че според силите и възможностите си е длъжен да подпомага възстановяването и по-нататъшното развитие на отечеството си. Радославов е прагматик и патриот. При него няма сантиментални изблици и морални скрупули. Той помни премиерстването си от 1886-1887 г. и 30 години по-късно отново се убеждава, че във високите коридори на властта нищо не се е променило.

Радославов е и непоколебим националист, чиято еманация е Манифестът към българския народ от 1 октомври 1915 г. На него са му ясни амбициите на съседите ни, както и предложенията на Съглашението. Той упражнява властта с пределно ясна цел, която не променя до края и на йота. При него наблюдаваме в завършен вид другата основна тенденция в националното ни развитие от втората половина на ХІХ век - на революционно-хъшовското начало, модифицирано през 80-те години в русофобски патос и преориентирано към ценностите на западноевропейската цивилизация, залагащо на обединението на България на базата на българо-турското приятелство и насочено срещу бившите неверни съюзници и покровителката им Русия.

Подобно на Стамболов и Радославов е ревизионист по принуда. Той поправя в движение Гешово-Даневите приоритети, връщайки ги в коловозите, очертани от Стамболов, Рачо Петров и Петър Гудев. Радославов се опитва дори да изтьргува неутралитета на България, за да получи от Съглашението и Турция териториални компенсации. Сполучва само от бившата поробителка, отстъпила ни ДОБРОВОЛНО 2950 кв. км до устието на река Марица (21 август 1915 г.), жест, повлиял в значителна степен при сключването на политическия договор с Германия и Австро-Унгария (22 август 1915 г.), чрез който той търси реванша и националното обединение на България, разчитайки на мотивирана народна издръжливост при защита на общонационалния фундаментален интерес.

Днес е лесно да оборваме избора му, да го критикуваме пристрастно за мнимото му тесногръдие и ограничени възможности. А дали сме прави в оценките си? Аз например не съм сигурен, че му е липсвал общ поглед за световния конфликт. Иначе не бих си обяснил запазването на дипломатическите ни отношения със САЩ (след 5 април 1917 г.), участието му в опита за сключване на мир с Антантата с нотата от 12 декември 1916 г. (отхвърлена на 5 януари 1917 г.) или в изработването на мирните споразумения като български представител с Украйна (9 февруари 1918 г.), Русия (3 март 1918 г.) и Румъния (6 май 1918 г.) За разлика от Гешов Радославов знае, че по пътя на неутралитета няма да получи нищо "от Сърбия (която по това време претендира дори за София), Румъния и дори Гърция и че в световния катаклизъм никой няма да отстъпи ДАРОМ територия само защото е българска. Той разбира рисковете по обвързването ни с Централните сили, но желанието за реванш малко прибързано взема връх. Не е за пренебрегване и македонската емиграция в страната и могъщото й лоби в парламент, армия и правителство, склонно и на най-крайни действия само при слух за ново българо-сръбско съглашателство (справка превземането на Кюстендил на 4 декември 1922 г.). С договорите със съюзниците В. Радославов прави икономически отстъпки в Перник и Кюстенджа, но държи СТРИКТНО да получи ВСИЧКО и колкото се може ПО-БЪРЗО тези земи, върху които България има историческо право - Поморавието, Вардарска Македония, Кавала и цяла Добруджа до устието на река Дунав. Той не може да настоява за превземането на Солун в края на 1915 г., поради съществуващите предварителни договорки с неутрална все още Гърция от 24 август 1915 г., което обаче не му пречи да одобри офанзивата в Южна Македония, довела на 5 август 1916 г. до превземането на гр. Флорина. Радославов играе по нервите на съглашенските дипломати в България до последния момент (особено жалък в този дуел е руският пълномощен министър А. Савински), премята ги с поредица от декларации и мотивирани искания, прилага уникалния прийом в международното право, наречен въоръжен неутралитет (24 септември 1915 г.) и принуждава (помнейки много добре горчивия пример на 16 юни 1913 г.) Сърбия и Румъния да ни нападнат ПЪРВИ (на 28 септември 1915 и 28 август 1916 г.), за да бъдат таксувани пред външния свят като АГРЕСОРИ, коз, неизползван по-късно при сключване на Ньойския договор на 27 ноември 1919 г. От дневниковите записки и от мемоарите на бившия премиер лъха предпазливост, твърдост, упоритост и последователност в преследването на националната кауза. Васил Радославов не описва подробно-патетично храбростта и героизма на българските войски. Те са само маркирани, като акцентът с право е поставен другаде - на дипломатическия фронт, където в схватки със съюзници и противници трябва да се отстояват народните интереси като независимо дали става дума за Моравско или Добруджа Радославов и неговите сътрудници категорично отстояват в преговорите на България да се прави изключение (за мир с анексия), тъй като само по този начин може да се санкционира придобитото. Нещо повече - при налагане кондоминиума на северна Добруджа В. Радославов подписва договора на 6 май 1918 г. само при условие че "Германия е готова да се откаже от договорения кондоминиум на Северна Добруджа в полза на България, щом другите съюзни държави се съгласят и заявят същото", според декларацията на германския държавен секретар на външните работи фон Кюлман. Неотстъпчивостта за Северна Добруджа и крайният патриотизъм костват оставката на правителството на 21 юни, но за сметка на това на 25 септември 1918 г. българските права са официално признати от останалите съюзници, демонстриращи за пореден път образец на нови междудържавни отношения в Европа.

Това е пировата победа за Радославов. Пробивът при Добро поле на 15 септември 1918 г., агитациите за спирането на бойните действия от съглашенофилските партии, химерите за революция и гражданска война, разрушават постигнатото и България, удържала две години положението на два фронта, през втората половина на септември 1918 г., при последната решителна атака на Съглашението, която е можела да бъде отбита, слага оръжието, позволява пленяването на 100 000 души, окупация на територията й и погребването завинаги на нейните национални идеали. Безпочвените надежди в хуманизма на победителите на базата на 14-те точки на Уилсъновата инициатива от 8 януари 1918 г. се пръскат като сапунени мехури много бързо. Идва краят на една велика кауза и националнообединителна идея, заменена от нихилизъм, раздори, бунтове и противопоставяне в обществото. Радославов напуска страната на 5 октомври 1918 г. Знае какво го очаква в родината му и предпочита вместо в затвора да живее през отредените му още 11 години като свободен гражданин в Германия, получавайки пенсия от немското правителство.

6) Петър Пешев - привилегированият свидетел на една преломна епоха

Дясната ръка на В. Радославов е пример на политическа лоялност и отговорност. Във втория Радославов кабинет изпълнява функциите на просветен министър и ПРЕДСЕДАТЕЛСТВАЩ Министерския съвет в отсъствието на титуляра (между февруари и май 1918 г.). Ценното, оставено от него, са не само усилията му за укрепване на просветата и културата в суровите военни години (не е ли подвиг откриването на Медицинския факултет към Софийския университет на 10 април 1918 г.?), но и проникновено написаната мемоарна книга "Исторически събития н деятели от навечерието на Освобождението ни до днес", претърпяла две издания през 1925 и 1929 г., превърнала се в истински бестселър и в ценен източник за проучване и осмисляне на "епопеята на съдбовните ни мигове". Всъщност "Историческите събития и деятели" е панорама на една бурна епоха от 1858 до 1929 г. и емоционално поднесен текст, който е важен и значим за нас най-вече с изложението си за дейността на кабинета Радославов от 4 юли 1913 до 21 юни 1918 г., с усилията му да обедини страната и да тласне напред нейния просперитет.

Спомените на Пешев разкриват и механизма на предателството, осуетило осъществяването на националната идея. П. Пешев пряко обвинява съглашенофилските партии, желаещи сключването на примирие НА ВСЯКА ЦЕНА, мудните действия на премиера-демократ Александър Малинов след пробива при Добро поле. Той не крие от нас куриозния факт, че главнокомандващият Жеков заиграва със земеделците, а монархът не е забравен заради своята коварна и непостоянна политика. Като цяло се експонира една нелицеприятна и отчайваща картина, аналогична на описаната от Добри Петков във "Виновниците за погрома на България през септември 1918 г." (1927), където дори са визирани имената на популярните лидери-предатели Стамболийски и Никола Генадиев! Четейки Пешевата панорама разбираме, че националният ни елит НЯМА съзнанието за историческите задачи, които трябва да разреши, че вместо единство и ОБЩА ОТГОВОРНОСТ на преден план отново изпъкват партизанските страсти, довели до сключването на жестокия мир и до хвърлянето на Радославовите министри по един фрапиращо неконституционен начин с решение на парламента от 31 декември 1919 г. по членове 1-ви н 2-ри от Закона за съдене и наказване виновниците за катастрофата в затвора, където престояват до 16 юли 1924 г., повтаряйки съдбата на младия Гешов, Александър Стамболийски и Никола Генадиев. След това са амнистирани, но от съпартийците им националлиберали е забранено да се занимават с активна политическа дейност според решение на Търновския конгрес от 24 май 1926 г., отменено от извънредния конгрес на НЛП на 23 февруари 1927 г. със СПЕЦИАЛНА резолюция...

Пешев е привилегированият свидетел на своята епоха. Той доживява не само края на диктатурата на Стамболийски и собствената си реабилитация, но и умиротворението на страната при Андрей Ляпчев (4 януари 1926-29 юни 1931 г.), по чието време се стига до идеята за реформиране на държавното управление чрез царски безпартиен режим, станал факт 4 години след смъртта му (23 април 1935 г.), когато властта в страната поема Андрей Тошев.

3. КОНСТАНТИН МУРАВИЕВ И МИРЪТ В НЬОЙ

Книгата на Муравиев може да определим най-общо като "Записки на слугата". Всеизвестно е, че той е в близки, включително родствени връзки със земеделския лидер, че благодарение на това прави впечатляваща дипломатическа и политическа кариера. Трудът му “не е история на Ньойския мирен договор, нито проучване на същността му, а едно хронологично предаване на отделни данни" (К. Муравиев). Ако трябва да бъдем съвсем прецизни, книгата е смесица от дипломатически бележки н военновременни записки, писани уверено, увлекателно, с вкус и със смущаваща дружбашка тенденциозност. Първите две глави впечатляват с величествено пресъздадената драма на Южния фронт, при чието екстраполиране личи четката на художника-баталист и на оформения народопсихолог. Докато след примирието в Солун вниманието на хрониста е съсредоточено върху вътрешното положение в страната и преживелиците на българската делегация в замъка "Шато дьо Мадрид" до черната дата 27 ноември 1919 г.

Като истински партизанин Муравиев хвърля вината за катастрофата върху двореца и правителствата на Радославов и Малинов, тактично мълчи за отговорността на Стамболийски и съмишлениците му за РАЗХЛАБВАНЕТО на фронта чрез меморандума, подготвен от шефа му и Генадиев до американското правителство и Антантата през лятото на 1918 г., в който се проектира България да стане част от Югославянските съединени щати и с трогателна упоритост се опитва да ни внуши тезата какъв даровит държавник, миролюбец и радетел на балканското сътрудничество е фамозният земеделски вожд.

Усилията му са съмнителни и безплодни, доколкото между 26 юли и 27 ноември 1919 г. от Стамболийски (а и от ръководителя на делегацията ни Теодор Теодоров, когото мемоаристът щрихира с иронична снизходителност) не зависи АБСОЛЮТНО НИЩО! Пратениците ни са БЛОКИРАНИ в замъка, общуват с външния свят посредством френския полковник Анри, играят си на конспирация с Коста Тодоров, злословят срещу безсмислената шетня на Иван Гешов в Англия, коментират като нещо неизбежно процеса на откъсване на Западна Тракия от България, надяват се на милост от победителите и чакат мига на вердикта, когато ще изчезнат всичките им илюзии. В началото е изложението до главния секретар на конференцията на победителите Дютаста, изпратено от Теодоров на 4 септември, следва ударът на 19 септември, когато проектодоговорът е поднесен на българите от Жорж Клемансо, агонията обхваща отговора по него от 24 октомври, завръщането на Теодоров от Париж на 4 ноември, протестната декларация на парламента от 8 ноември, хленченето на Стамболийски пред Венизелос за съчувствие и съдействие (с писмо от 22 ноември), отговорът от 25 ноември, изпълнен с византийско високомерие и цинизъм и подписването на заробващия мир на 27 ноември 1919 г....

Времето след 1918 г. не е за герои и обединители, а за приспособленци, социалреформатори-фантазьори, привърженици на тоталитарните мегамитове и малките хора, влачещи жалко съществуване под тежестите на данъците, скъпотията, спекулата и репарациите. Към края на "Договорът за мир в Ньой" Муравиев се възхищава от съпротивата на турския народ под ръководството на Мустафа Кемал. У нас това е невъзможно, не само "поради липсата на връзки със Съветска Русия", но и защото външният ни министър Михаил Маджаров приема да предаде на съглашенските окупатори затворите на пушките и оръдията ни, както и военноморските ни съдове, а и защото просто ЛИПСВА ЛИЧНОСТ, готова да поведе националноосвободителна борба. Народният ни вожд мисли не за свободата на Македония, Тракия и Добруджа, а за прокарването в Народното събрание на Закона за трудовата повинност...

Подлото и предателско време на 1918-1919 г. ражда своя резигниран и примирен хроникьор. От последните страници на Муравиевите дневникови записи лъха печална безперспективност, подчинение на съдбата, загърбване на националните идеали и някаква имагинерна надежда, че някога може би нещичко ще се подобри. Независимо че обработва бележките си през ноември 1960 г. К. Муравиев вероятно още през 20-те години е разбрал, че мечтата за велика България никога няма да се осъществи. Историята - по някаква зла ирония - отрежда нему да е последният едноседмичен премиер на буржоазна България, да възстанови свободите й, гарантирани от конституцията, да обяви война на Германия (8 септември 1944 г.), премахвайки маскарада с "новоосвободените" от нея земи, в които българските власти по-скоро пазят завоюваното от други, отколкото осъществяват национален интегритет, но и да пропусне (8 септември 1944 г.) съветските завоеватели на българска територия, давайки и своя принос за допоругаването на идеала за обединена, свободна и независима държава.

Наистина тъжна участ - да следиш разкъсването и погребването на страната, която мнозина са смятали за Швейцария на Балканите...

* * *

Не на всеки народ се случва подобна трагична орис. За това и мемоарите на главните участници в звездните му мигове се оказват по същество спомени за катастрофите. Страната ни не успява да реализира националния си идеал най-вече заради груби грешки и непростим наивитет на управляващите я елити. Тя не доживява национално-коалиционно правителство в най-критичните мигове от своето съществуване. Люшкана между великите сили и не родила втори политик от ранга на Стамболов, България регистрира, успоредно с културно-икономическия си възход, серия от жестоки и болезнени катастрофи, сложили кръст на мечтите й за обединение и трасирали пътя на едно опасно, съглашателско н компрадорско мислене, появило се на 9 септември 1944 г. и за съжаление все още неизлекувано. Точно затова трябва да четем мемоарите на нашите политически грешници - не само да ги порицаваме и осмиваме, но и за да избягваме в бъдеще техните провали. Защото историята, както е учителка на народите, тъй и преминава при повторението си от трагедия във фарс.

Би било целесъобразно да не преживяваме отново драматичните катаклизми като абсурдна комедия. Иска ми се да бъде така. И дано не греша, самоизлъгвайки се като Гешов, Данев, Пешев или Муравиев...

БИБЛИОГРАФИЯ

Гешов, Иван Евстратиев. Престъпното безумие и анкетата по него. София, 1914.

Гешов, Иван Евстратиев. Балканският съюз. София, 1915.

Гешов, Иван Евстратиев. Спомени из години на борби и победи. София, 1916.

Данев Стоян. Мемоари. София, 1992.

Радославов, Васил. България и световната криза. София, 1923.

Радославов, Васил. Дневни бележки (1914-1916 г.). София, 1991.

Пешев, Петър. Исторически събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес. София, 1929; 1993.

Петков, Добри. Виновниците за погрома на България през септемврий 1918 г. София, 1927.

Муравиев, Константин. Договорът за мир в Ньой. София, 1992.

Матеев, Енчо. Държавникът Стефан Стамболов. София, 1992.

Кьорчев, Димо. Политика и съюзи. София, 1917.

Кьорчев, Димо. Доклад на парламентарната изпитателна комисия за анкетиране кабинетите на Иван Евст. Гешов и Стоян Данев по цялото им управление - включително подготовката и воденето на войната, изготвен по решение на XVII ОНС в 1-та му извънредна сесия в заседанието на 10.V.1914 г. и прочетен от докладчика Димо Кьорчев на 20.V.1918 г. // Кьорчев, Димо. Време на надежди и катастрофи (1905-1919). София, 1994.

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 02.10.2005, № 10 (71)