ИВАН ЕВСТРАТИЕВ ГЕШОВ - БЪЛГАРСКИЯТ ФАУСТ

Борислав Гърдев

web

На 8 февруари се навършват 160 години от рождението на видния ни политик, финансист, филантроп, публицист и общественик, един от строителите на съвременна България - Иван Евстратиев Гешов.

В моето съзнание той присъства като родния Фауст, човек, който винаги гледа да помогне на хората и страната си, но смятайки, че върши добро, всъщност извършва голямо зло, полагайки първия надгробен камък на българския национално-обединителен идеал с неразумно водената Балканска война, предшествана от много дискусионния и спорен и до днес Балкански съюз, на който е основният мотор. Така благородните му усилия и успехи в другите поприща изведнъж се забравят заради първата национална катастрофа, в която непритежаващият политическата прозорливост на Стамболов Иван Гешов се оказва неподходящият човек на неподходящото място...

Иван Евстратиев Гешов се ражда в богато търговско семейство в Пловдив. Баща му, Евстрати, е управител на голямата търговско-банкерска къща "Братя Гешови". Логично е малкият Иван първо да се запише в гръцкото училище през 1856 г., а от 1864 г. да е в българското училище "Св. св. Кирил и Методий" при Йоаким Груев и Никола Ковачев. На 14 години вече владее гръцки, турски и френски език, а на 16 започва да учи и английски в американското протестантско училище, намиращо се близо до дома му.

На 20 декември 1859 г. става свидетел на кулминацията на гръцко-българските църковни борби и превземането от българите на съборната църква "Света Богородица", в чиято акция участват и старите Гешови и която слага началото на побългаряването на древния град.

От 1864 г. Гешов се изявява на книжовното поприще - сътрудничи с дописки на Петко-Славейковата "Гайда", след което печата в "Читалище" през 1872-1875 г., в "Ръководител на основното учение" (1874), в Дановия "Летоструй" (1875), без да забравяме манчестърския "Пал мал газет", публикувал първата му статия в защита на българската народност на 26 септември 1866 г., седемте му материала в "Таймс" от февруари-март 1877 г., разкриващи турските зверства у нас и станали причина за затварянето му в пловдивския затвор на 12 август 1877 г., сетнешните му изяви в "Марица" (1878-1883), "Наука" (1881-1884), "Юридически преглед" (1893) и "Мир" (1894-1924), публикациите му в "Периодическото списание", в "Дума" и "Съвременник", както и богатото му и ценно мемоарно наследство, с което ни изненадва в периода 1890-1923 г.

През есента на 1864 г. Иван заминава с баща си в Манчестър, където търговско-банкерската къща открива филиал. Една година под ръководството на частен учител Гешов усвоява тайните на езика и получава стабилни познания за живота във Великобритания. От 1865 г. той е в "Оуенс колеж", който впоследствие става самостоятелен и известен като университет "Виктория". Завършва през 1869 г. специалността "Финанси и политически науки". Изпитал силното влияние на трудовете на Джон С. Мил, той получава английско възпитание на политик и финансист.

Иван Евстратиев Гешов работи в кантората на баща си до 1872 г., когато тя е закрита, а младежът се връща в родния Пловдив, в който веднага е избран за председател на местното читалище и за настоятел в Пловдивската семинария.

4 години по-късно избухва Априлсокото въстнаие. Ако и да е против революционните промени и революционния път в развитието на обществото, Иван Евстр. Гешов е сред първите българи, информирали европейското обществено мнение за страшните събития в България. По препоръка на Юджийн Скайлър, генерален консул в американското посолство в Цариград и член на Анкетната комисия, разследваща от 25 юли 1876 г. в Пловдив турските жестокости, Гешов става временен кореспондент на "Таймс", изпращайки седем статии в рамките на един месец! За тази си дейност той е вкаран в пловдивския затвор на 12 август, осъден на смърт, но спасен от английските дипломати Лейярд, Калверт и Блънт, изпратен на заточение в Цариград на 28 октомври, затворен в "Хатър Одаларъ" при привилегированите търговци и видни първенци, след това преместен на 5 ноември в "една голяма къща в "Кадъкьой", където и посреща вестта за Освобождението ни на 19 февруари 1878 г. Радостта трае кратко, тъй като в Берлин е гласуван прословутият договор от 1 юли, с който освен княжество България се създава и една автономна област, обхващаща южна България и наречена Източна Румелия.

Именно в Пловдив започва политическата кариера на Иван Евстратиев Гешов, първо в редколегията на вестник "Марица", издаван от Христо Г. Данов от 25 юли 1878 г. като първи български следосвобожденски вестник, на който първоначално главен редактор е Григор Начович, а три месеца по-късно го поема Гешов, оформяйки го като вестник с европейски облик, сериозен характер и разнообразно съдържание. В него той публикува и актуални материали като текста за откриване първата сесия на първото Областно събрание на 23 октомври 1879 г.

Иван Гешов участва през живота си в 4 дипломатически мисии - през 1879, 1885-1886, 1913 и 1918 г. Първата от тях започва на 24 февруари 1879 г. и в нея съвместно с д-р Георги Янкулов изработват стегнат мемоар, с който посещават Лондон, Берлин и Рим и излагат пред отговорните фактори становището си, че областта няма да приеме турски гарнизони, нито турски чиновник за генерал-губернатор. Двамата успяват да спечелят за каузата европейското обществено мнение, след което се завръщат удовлетворени.

В София на Гешов е предложен министерски пост в кабинета на Бурмов, формиран на 5 юли 1879 г., но той не бърза с решението си.

В Пловдив се включва в обществените борби и е избран на 23 октомври 1879 г. за първи председател на Областното събрание, а два месеца по-късно става и председател на първия Постоянен комитет. Под председателството на Гешов двете институции чертаят пътища за обновлението на областта. Истинското си поприще Гешов намира през 1882 г., когато става финансов директор на областта. Започва да функционира финансов съвет, отделът "Главен контрол" въвежда контрол върху разходите чрез оправдателни документи, приемат се 28 проектозакона, закони и правилници за разпределение приходите и разходите на областта. Със закона за данъка от 8 декември 1882 г. Гешов определя съобразно приходите данъка за Високата порта да е в размер на 180 000 гроша. Естествено, законът не е одобрен от правителството в Цариград, но и в бъдеще областното правителство изплаща месечните вноски, съгласно направеното намаление. Представата за Източна Румелия като някакъв остров на стабилността или някаква балканска Аркадия е далеко от истината. В областта не функционира банка, основен недъг във финансите, непреодолян и от Гешов, са нереалните суми, определени в приходната му част, които не могат да се съберат - през 1882-1883 г. са предвидени 104,82 млн. гроша, а са получени 64,86 млн.! Гешов решава да намали събираемите приходи до по-реалистични числа и затова през 1883-1884 г. са предвидени приходи от 71,54 млн. гроша. За закърпване на бюджета и при Иван Евстр. Гешов се теглят заеми от Отоманската банка - през 1882 г. 60 000 лири, а на следващата 1883 - още 30 000 лири.

Гешов намира време да участва в работата на Научно-книжовното дружество между 1881 и 1884 г., сътрудничейки на органа му "Наука", и се оформя като водещата фигура на източнорумелийската Народна (Съединистка) партия. Когато обаче тя трябва да действа като обособена политическа сила в ожесточаващите се политически борби, Гешов вместо да й стане шеф предпочита да приеме поста директор на БНБ на 9 декември 1883 г. Той и в бъдеще ще се измъква по този недостоен начин от отговорности, намирайки всякакви благовидни оправдания за постъпките си. Така на 26 август 1897 г. ще напусне кабинета на Константин Стоилов, на 25 октомври 1901 г. ще подаде оставка като парламентарен шеф, усещайки, че кабинетът на Петко Каравелов скоро ще падне, на 17 май 1913 г. също дава оставка като правителствен ръководител, избягвайки задаващата се нациионална катастрофа, а 9 години по-късно ще е в Париж, за да не бъде съден от формирания от земеделците Държавен съд. Затова в обществото остава с прозвището си "гърмян заек", включително и заради голямата му портретна близост с дългоухия горски обитател. Прав е биографът му Стефан Бобчев, твърдейки, че Гешов е "повече склонен към творчество, а не към борчество".

Затова след като за кратко е финансов министър при Васил Радославов между 26 август и 18 ноември 1886 г., той бърза да подаде оставка, тъй като на 6 ноември 1886 г. Русия къса дипломатическите си отношения с България и той не желае да се излага на допълнителни рискове като оформен вече русофил. Това обаче не му пречи да приеме предложението на Стамболов и да стане председател на открития на 15 август 1892 г. Първи земеделско-промишлен събор, да размишлява върху "Данъчния товар в България" (1893), а след падането на диктатора от власт да стане финансов и търговски министър в правителството на Стоилов от 19 май 1894 до 26 август 1897 г. Все в тези години той е избран за ръководител на БКД (от 1912 г. БАН) - 1898-1924 и на Българския червен кръст - 1899-1924 г.

Иван Гешов работи ползотворно като финансист. Като шеф на банката той отстоява гледището си тя да стане държавно кредитно учреждение. Като финансов и търговски министър развива истинска трескава дейност, тъй като само за 3 години той и екипът му изработват за двете ведомства общо 21 закона, сред които най-важните са за насърчаване на местната индустрия, за търговско-индустриалните камари, за земеделските каси, за данъка върху занаятите, за акцизите, за поземления данък и за данъка върху сградите.

Желанието на Гешов да уравновесява бюджета не среща възторга на колегите му и затова предвидливо подава оставка на 26 август 1897 г., оправдавайки се със смъртта на 5 юли 1897 г. на благодетеля му Евлогий Георгиев, чийто универсален наследник става. Той предпочита да се измъкне от потъващия народняшки кораб и да прибере 5 400 000 лева от 23-милионното наследство на Евлогий Георгиев, ставайки най-богатия българин, "наший Крез", както почтително го нарича Фердинанд Сакскобургготски. За тези пари той води настървени дела с българската държава, които окончателно спечелва с решение на Върховния касационен съд на 17 септември 1908 г.

Все пак и филантропът Гешов се проявява - през 1908 г. поема ипотечния дълг на БКД от 120 000 лева, дава на ефорията "Братя Георгиеви" 245 520 златни лева и подарява свое място на улица "Граф Игнатиев" за построяването на дом "Мария и Иван Евстратиеви Гешови", открит през 1926 г. Отзовава се с финансова помощ на много бедни, но талантливи младежи и подпомага тяхното обучение и възпитание.

Иван Евстратиев Гешов е виден член на създадената на 3 юни 1894 г. голяма и влиятелна Народна партия. До 23 март 1901 г. шеф е д-р Константин Стоилов, а след смъртта му, на 24 май 1901 г. ЦБ избира именно Гешов за неин лидер. Той остава неизменно такъв до 6 ноември 1920 г., когато става ръководител на Обединената Народно-прогресивна партия, вляла се на 10 август 1923 г. в Демократическия сговор на Александър Цанков. Иван Гешов управлява партията си като своя фирма или банкерска къща. Той финансира всичките й кампании, поддържа вестника й - "Мир", определя листите за общински съветници, кметове, депутати и министри. Членовете на партията са всъщност негови съратници, ако и да са от известните фамилии Теодорови, Вазови, Герови, Губиделникови, Яблански, Бурови и пр., към които може и да прояви разбиране - например на Вазов, за да издаде през 1902 г. сборника си с разкази "Пъстър свят", но е възможно и да обърне дебелия край - ако същият този Вазов просрочи полицата си към банкерската къща "Евлогий Георгиев", след което следва продажба на имуществото на класика ни, спасено от бързата намеса на тогавашния вътрешен министър Димитър Петков, предложил на парламента и осигурил на писателя народна пенсия на 22 декември 1903 г. Точно тази особена форма на организация и функциониране на Народната партия, чиято еманация е приетият партиен устав на 17 февруари 1908 г., оказва фатално влияние и върху поведението на нейния лидер, смятан за непогрешим и незаменим, особено след като по волята на съдбата става премиер и външен министър на царството между 16 март 1911 и 1 юни 1913 г.

Винаги, когато съм размишлявал върху трагичната ни орис, съм стигал до неутешителния извод, че през 1911 г. никое друго българско правителство не би сключило при тези условия съюзните сръбско-български и гръцко-български договори от 29 февруари и 16 май 1912 г. А те, заедно със съглашението с Черна гора от 15 август с.г., формират фундамента на Балканския съюз, създаден за война с Турция под егидата на Русия. Става така, че именно Иван Евстратиев Гешов, човекът, подписал мира със Сърбия на 19 февруари 1886 г. като пълномощник на българския премиер Петко Каравелов, поради чието малодушие още тогава губим 25 милиона лева обезщетение заради сръбската агресия (Каравелов се поддава на шантажа на сръбския пратеник Чудомил Миятович, заплашващ както турския представител Маджид паша, така и Европа с война! - писмо до Каравелов от Букурещ от 15 февруари 1886 г.), започва от 16 октомври 1911 г. една опасна дипломатическа игра с Белград, която накрая докарва неизброими беди на родината му.

Необяснимо е как такъв доказан патриот, защитавал делото на Съединението с мисията си при руския цар Александър Трети в Копенхаген на 21 септеври 1885 г., а и след това при подписването на мира със Сърбия, се съгласява на дележ на Македония при арбитража на Николай Втори Романов. В "Балканския съюз" (1915) той ще се оправдава с Димитър Ризов, започнал пръв преговорите на 20 септември 1911 г. и дал съгласието си за дележа, който след това Гешов само ОДОБРИЛ, но на него му е пределно ясно, че това е предателство на националната кауза и отстъпление от принципите на Стамболов, отхвърлил категорично още през 1889 г. същите амбиции на хитреца Никола Пашич.

Иван Гешов все пак се изпуска да признае, че договорът с Гърция е "прибързано" сключен и затова няма клауза за разпределение на завоюваните територии, но мълчи по един от фрапиращите пропуски на родната дипломация, която е била длъжна да настоява пред нашите съюзници първо да се преследва автономията на Македония, съгласно член 23 от Берлинския договор, а след това и дележа й.

Отделно са греховете му за тайно сключените договори, съгласно променения член 17 от конституцията, тъй като, ако те бяха публикувани през лятото на 1912 г., щяха да предизвикат бързото сваляне на кабинета му; гласуването на военните кредити в парламента на 23 септември 1912 г., без да се обявява война на Османската империя, както и несвикването на Велико народно събрание, което трябва да санкционира предаването на Силистра на Румъния, станало факт на 26 април 1913 г.

Гешов като типичен политически наивник е повече загрижен за единството на Балканския съюз, а не за защита на изконните ни национални интереси. Той не проумява, че армията ни е използвана от Сърбия и Гърция за успешното осъществяване на ТЕХНИТЕ национално-обединителни задачи, че границите, очертани през лятото на 1913 г. ще останат меродавни за близо век напред, че неговата Сан-Стефанска България, но без Солун, където ще бъдат изклани от гърците 1200 български войници, и без Пиротско и Мангалия, е щяла да бъде факт след 17 май 1913 г. със 171 000 кв. км и увеличение на населението от 2 милиона души, ако не е било "престъпното безумие от 16 юни 1913 г.". Не разбира и нещо много елементарно - проблемът на Балканите трябва да се реши САМО между България и Османската империя и след като САМА България не може да се бори срещу бившата си поробителка, а знае много добре с какви съседи е обградена, е било разумно да чака по-добри времена - които настъпват само след две години! - за решаване на националния си въпрос. Опасенията, че българският народ ще изчезне, избит от поробителя за две години, са повече от несъстоятелни.

Гешов знае каква каша е забъркал и затова след подписването на Лондонския мирен договор на 17 май 1913 г. и удостоявянето му с най-високото отличие "Свети равноапостоли Кирил и Методий", бърза да подаде оставка на 1 юни 1913 г., като на 4 юни напуска страната по посока Виена, за "да се погрижи за разклатеното си здраве". "Престъпното безумие" на ген. Савов от 16 юни 1913 г. го заварва там. Той все пак чувства някаква отговорност и предприема сондажи в Париж и Петербург между 5 и 27 юли 1913 г. В мемоарите си "След двете катастрофи" (1922), твърди, че е там като частно лице, а всъщност между 26 юни и 23 юли 1913 г. той е за втори път председател на българския парламент - на 15 ОНС! Защо ли тогава не постига никакъв съществен резултат - особено в светлината на позорния Букурещки мирен договор от 28 юли 1913 г.? Може би и заради това, че е представител на онези сили, които безрезервно вярват на Русия и трябва с прискърбие да установят, че политиката им е фалирала?

Иван Евстратиев Гешов ще бъде против влизането на страната в Тройния съюз и включването на България в действията срещу Сърбия на 1 октомври 1915 г., но ще одобри освобождението на българските земи в Македония, Беломорието и Добруджа. Пробивът при Добро поле на 15 септември 1918 г. го сварва в Женева като председател на БЧК, търсещ 1 млн. лева, дадени впоследствие от българското военно министерство, с които да се подпомогнат пленниците ни в съглашенските държави. Самолично той предприема последната си дипломатическа мисия между 17 юли 1918 и 18 септември 1919 г., посещавайки Женева, Лозана, Париж и Лондон. Усилията му се оказват напълно безрезултатни, България е наказана жестоко с Ньойския диктат на 27 ноември 1919 г.

Иван Евстратиев Гешов е много учуден защо ще го съди Държавен съд след референдума от 19 ноември 1922 г., след като и парламентарната анкетна комисия в 17 ОНС с доклад от 20 май 1918 г. вече мотивирано е осъдила грешките му при подготовката и воденето на Балканската война! По стара традиция, усетил опасността, той се измъква от стълкновенията в Търново на 17 септември 1922 г., заминавайки на лечение в Париж, откъдето и изпраща своите писмени възражения, завършени на 26 май 1923 г. Гешов не приема обвиненията и не се смята за виновен, още повече, след като е сред доайените на родната ни политическа класа, пребиваващ в софийския парламент от 1894 г. насетне, с едно прекъсване през 1899-1901 г., т.е. по време на 10 ОНС.

Минава месец, превратът на Александър Цанков на 9 юни 1923 г. е успешен, Стамболийски е свален от власт и убит на 14 юни 1923 г., а Гешов се завръща в една ожесточена и изпълнена с омраза България, утешавайки последните си старчески дни като един от преговарящите за създадения на 10 август 1923 г. Демократически сговор.

Каква парабола описва политическата кариера на този виден български политик - от лъжесъединист, през народняк и обединен народен прогресист до лоялен поддържник на авторитарното управление на Цанков!

Навършил 75 години, в 14 часа на 14 март 1924 г., Иван Евстратиев Гешов умира в дома си на улица "Цар Освободител" № 16. Изпраща го внушително и печално шествие.

Отива си още една отломка от отминалата възрожденска епоха, която при него съчетава мъките "на един осъден", "годините на борби и победи", миража на "Балканския съюз", "престъпното безумие и анкетата по него" и "произхода на световната война"...

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 09.02.2009, № 2 (111)