ДИМИТЪР РИЗОВ - ВЪЗХОД И ПАДЕНИЕ, СТРАДАНИЕ И ВЪЗТОРГ

Борислав Гърдев

web

Димитър Ризов (25 август 1862 - 23 април 1918 г.) е необикновено колоритна и скандална личност в нашата история. Неговият жизнен и професионален път обхваща два коренно различаващи се етапа. Първият е до 1903 г. - до пристигането му в Черна гора на 10 юни като дипломатически агент на княжество България, и вторият - като роден дипломат, какъвто остава до смъртта си на 23 април 1918 г. в Берлин.

Животът му е бурен, драматичен, пълен с предизвикателства и авантюри. Участва активно в почти всички важни събития у нас от 1883 г. до края на Първата световна война - при това на първа линия, сред най-важните дейци. Винаги активен, страстно целеустремен, влагащ много енергия във всяка своя инициатива.

Участва като редактор и сътрудник в повече от десет вестника - от "Балкан" (1883) и "Търновска конституция" (1884) до "Млада България" (1895-1896).

Често променящ възгледите и позицията си, поради което е смятан от враговете си за нагъл въжеиграч и шарлатанин, скарван с бивши приятели и приел съюз с някогашни опоненти, но винаги във вихъра на политическите страсти и конфликти.

При това е и много добър публицист и оратор. Какъвто остава до края на живота си. Има смелостта и дързостта да пише открити писма до екзарх Йосиф I - 30 април 1902 г., в което предлага да остави Екзархията на себе си, до княз Фердинанд - 1 юни 1899 г., в което впечатлява прозорливата оценка, че князът "5 години после главоломното падание на Стамболова" още не се е примирил с "ролята си на конституционен господар на България" и че "България трябва да пусне в ход всички свои усилия, за да постави час по-скоро македонския въпрос на дипломатическата маса" за "по-скоро извоюване свободата на Македония. Защото Македония ще принадлежи един ден на оногова, който й даде свободата".

За да развенчае бившия всесилен диктатор на България като нравствен дегенерат и блудник две години по-късно в "Разлагающа се и възраждающа се България", да предложи своята трактовка на решаване на македонския въпрос - "Каква трябва да бъде нашата политика спрямо Македония?" (1902), да общува като равен с титани на световната култура като Толстой - при срещата им на 21 декември 1898 г., за която пише с възторг в сп. "Мисъл", 1900, кн. 3-4 "На гости у графа Л. Н. Толстой" и в която, разкривайки мнението на руския писател за марксизма като обществена епидемия, с болка констатира, че графът няма да подкрепи освободителната македонска кауза, защото "всяка човешка власт ми е противна и аз не мога да издигна гласа си за властването на едни хора над други".

Да даде решаващия си принос за съдбоносни процеси в страната - от Съединението и Сръбско-българската война през избора на Фердинанд за български княз и опита за атентат срещу Стамболов през 1890 г. до полагане основите на Балканския съюз със стартиралите по негова инициатива българо-сръбски разговори на 19 септември 1911 г. и преориентацията на страната след унизителния Букурещки мирен договор към Централните сили с препоръката му към Радославов и Фердинанд България да излезе от неутралитета си през септември 1915 г., защото "победителите и победените ще останат без предните си зъби и не ще могат вече да хапят, а България ще може с незначителни жертви и за кратко време да завърши своето национално обединение", при което е готов да приеме "една независима България не напълно обединена, пред една васална България уголемена".

Като си помисля само през какви обрати преминава живота му - настръхва ми косата!

А всичко започва с откриването - съвместно с Коне Самарджиев - на първата българска печатница в Солун през 1883 г.

Боготвори Петко Каравелов, влива се в редиците на Либералната партия през 1884 г. и за кратко през същата година редактира вестник "Търновска конституция", а след това - след 2 юни 1885 г. тръгва срещу него поради различия по македонския въпрос и отношението към Русия. Участва в дейността на БТЦРК от 25 юли 1885 г., активно подпомага Съединението - ще напише прекрасен мемоар "Княз Батенберг и Съединението" (сп. "Мисъл", кн. 1, 1895 г.) за начина, по който комитетът в Дермендере в състав Захарий Стоянов, той и Паница решава на последното си трето заседание на 25 юли 1885 г. да се подготви и прогласи Съединението. Това става край реката върху тревата на една от Гюмюшгердановите ливади със сушащите се чорапи на Джендо и двете любеници, купени от Коста Паница и нарязани от Ризов "по арнаутски". Следва организираната среща с княз Батенберг на 30 август 1885 г., а на 8 септември е във временното правителство на Източна Румелия и вече от 1 октомври е чиновник с особени поръчения към княжеския комисар в областта.

По време на Сръбско-българската война се ползва за подготовка на бунт на сръбската опозиция в тила на нападналата ни войска на омразния крал Милан. Две години след това ще бъде ползван за сондаж за бъдеща уния с крал Милан, първо сериозно негово ангажиране със сложните и обременени с емоции и свръхочаквания българо-сръбски отношения.

Ще подкрепи контрапреврата на Стамболов от 11 август 1886 г., но след това ще скъса с премиера Радославов по доста скандален начин на 19 януари 1887 г., след като е изгонен от официоза "Свобода".

Ще симпатизира на русофилските бунтове в Силистра на 19 февруари 1887 г., ще бъде тикнат веднага в Черната джамия, където покрай страха след побоя над Каравелов идва намесата на коменданта Христо Попов, гарантиращ сигурността му, след което по български обичай "ние тъй се разслободихме, щото в стаите ни се търкаляха не само бутилки с вино, но и бутилки с коняк", за да последва интернирането в село Кесарево, а като депутат (за пръв път е избран за такъв на 11 май 1886 г. в 4 ОНС) в Третото ВНС единствен ще гласува против избора на Фердинанд за български княз на 25 юни 1887 г.

Във в. "Млада България"от 10 януари 1896 г. ще посочи, че е останал седнал на стола си и ням "не от някакви лични съображения към принца или от угодничество към Русия", а защото е против избора на княз "във време, когато страната се намираше във военно положение и народната воля бе задушена".

С помощта та Иван Евстратиев Гешов и пари на Евлоги Георгиев през 1887-1888 г. ще учи право и философия в Лиеж, Белгия, след като е завършил през 1880 г. Пловдивската мъжка гимназия.

На 20 август 1888 г. издава единствения брой на вестник "Христо Ботйов", с който смело и безкомпромисно воюва с диктатора Стамболов. Ще лежи в "Черната джамия" година, започвайки от 6 май 1889 г. От затвора ръководи създаването и издаването на годишника "Македонский календар" и през 1890 г. участва в него с три статии - "Д-р Константин Мишайков. Биографичен очерк", "Македония в търговско отношение" и "Няколко думи за нашето учебно дело в Турция".

През 1890 г. името му ще се свърже със заговора на Коста Паница срещу Стамболов на 12 януари. Особеният Софийски военен съд намира Ризов за невинен поради недоказване на вината му с присъда от 17 май, след което той е принуден да емигрира в Сърбия на 21 юни 1890 г. В емиграция Ризов продължава да се интересува от актуалната политическа ситуация в страната и си позволява да пише писмо до Стамболов на 15 март 1892 г. В него той прави критичен преглед на обстановката у нас и стига до извода, че редът ще се въдвори, когато конституцията бъде възстановена от Стамболов, след като изгони Фердинанд, и освен това - въпреки че са политически противници, смята, че животът на българския премиер трябва да бъде запазен.

Същият Ризов през 1894 г. ще се подиграе с падналия тиран и ще го дискредитира фатално в "Разлагающа се и възраждающа се България", но пък ще охарактеризира аналитично точно "Българския кризис" през 1890 г. и делото на Любен Каравелов в очерка си от 21 януари 1897 г. Ще търси отговорите на "Ромъно-българския конфликт" през 1900 г. и ще анализира връзките и взаимоотношенията на България и Русия през 1917 г. Последният негов принос в защитата на националната ни кауза ще бъде прочутия му атлас, готов през декември 1917 г. - "Българите в техните исторически, етнографски и политически граници 679-1917", изготвен съвместно с брат му Никола при ползване съветите и препоръките на професорите Иширков и Златарски.

Ще бъде критикуван постоянно и настървено - през целия си живот. Но интересно - винаги понася достойно и с усмивка на лице хулите и клеветите срещу себе си. А го обвиняват за какво ли не - кога с основание, кога по слухове. Започвам с аферата с купоните от 2 юни 1885 г. И пак в компанията на Паница. На кого другиго ще хрумне в ковчега с тленните останки на великия Раковски в Русе да пристигнат крадени акции от касата на румънския артист и касоразбивач Жоржеску, с които да се финансира македонското освободително дело! Избухва дипломатически скандал, премиерът Каравелов погва Ризов, заплашвайки го със съд, последният пристига в Пловдив, където с подкрепата на Захарий Стоянов влиза в БТРЦК и участва в Съединението на 6 септември 1885 година!

След войната със Сърбия, приключила на 16 ноември 1885 г., ситуацията в страната се усложнява и от военното положение, и от последвалия държавен преврат на 9 август 1886 г., с който Батенберг е свален от власт. Ризов подкрепя контрапреврата на Стамболов, но постепенно охладнява и към Регентството, и към премиера Радославов. Следва шумна раздяла на 19 януари 1887 г.

На 25 юни 1887 г. Ризов единствен ще гласува против избора на Фердинанд за български княз, а след това ще бъде верен негов дипломат, след като монарха се съгласява той да бъде наш търговски представител в Скопие от 15 май 1897 г.

На 29 май 1899 г. избраният за депутат на 24 април от Кюстендил Димитър Ризов ще бъде касиран скандално от управляващите либерали, ще се брани храбро в залата, заплашвайки управниците - "има близо 5-6 хиляди души, излезли из средните и висши учебни заведения, които справедливо нарекох преди няколко години "възраждающа се България", и които ще смажат главата на тази реакция без нас", но по време на Първата световна война именно той ще бъде пълномощен министър на правителството на Радославов в най-важната за нас европейска столица Берлин.

Пак Радославов ще го гласи за пълномощен министър в съветска Русия след сключения Брест-Литовски мирен договор на 3 март 1918 година!

Като търговски представител в Скопие работи усилно и добросъвестно, дава съвети и предложения, вкл. за изграждане на жп линията Радомир - Кюстендил - турската граница с рапорт от 11 октомври 1897 г., описва в детайли положението в Македония, което води до ласкавата оценка на Фердинанд при срещата им в Евксиноград на 6 юли 1898 г. - "Във вашите рапорти, господин Ризов, аз виждам Македония като в кинематограф".

След падането на Стоилов от власт на 19 януари 1899 г. бърза да стане депутат. Касиран е скандално на 29 май 1899 г., както посочих, но на изборите на 28 януари 1901 г. е отново избран от Кюстендил! Нещо повече, интересува се от съдбата на върналите се офицери-емигранти на 14 май 1901 и участва активно в дебата за бюджета на военното ведомство на 13 юни 1901 г.

На Осмия извънреден конгрес на ВМРО, започнал в София на 4 април 1901 г., в своето изказване Ризов поставя като основна задача "подготовка на едно единствено въстание в Македония по предварително съставена географска карта на революционните действия".

През 1902 г. обаче след изборите на 17 февруари Ризов изпада от голямата игра. Останал без служба и препитание, той е в паника. Налага се великодушната намеса на Димитър Петков, женен за неговата сестра Екатерина, за да излезе от кризата и да му се даде тласък в дипломатическата кариера. Ризов става последователно дипломатически представител на България в Черна гора - 10 юни 1903 г., Сърбия, Гърция - неуспешно, не получава агреман, въпреки предложението да заеме поста от 1 януари 1908 г., отказано му от гръцките власти на 5 януари, Италия и Германия.

Завързва контакти, запознава се с основните политически фактори в страните, в които е акредитиран, и отново взема активно участие в някои от най-съдбоносните събития от българската история. Нереализираният сръбско-български договор от 30 март 1904 г. е едно от тях. Пропаднал, поради намесата на Австро-Унгария, той е важна крачка към бъдещия съюзен договор със Сърбия в навечерието на Балканската война, чиято основа е положена именно от Ризов, македонецът от Битоля, комуто официалните сръбски власти имат доверие. Двете нощни съвещания в Белград на 19 и 20 септември 1911 г. с Милован Милованович, Никола Пашич и Люба Стоянович са възлови и решаващи за сключването на бъдещия съюз на 29 февруари 1912 г.

Любопитното е, че Ризов, ако и да е пълномощен министър, но в Италия, преговаря като правителствен пълномощник в отсъствието на титуляра в Белград Андрей Тошев, който се лекува в Карлсбад. По-късно Ризов ще бъде обвиняван, че е част от заговор в ущърб на националните интереси, изземайки функциите на Тошев. Истината е по-различна. Премиерът Иван Евстратиев Гешов изпраща на тази деликатна мисия именно Ризов, защото той единствен може да постигне договореност със сърбите, нещо, което не е сигурно за Тошев. А и защото управляващите елити у нас и в Сърбия стигат до извода, че за решаване на националния въпрос е необходимо съюзяване и взаимни отстъпки. Ризов приема да се отстъпят на Сърбия Скопие, Куманово, Тетово и Гостивар, а за спорните зони Скопска и Кичевска "да се произнесе Русия". Това е основата на бъдещия съюзен договор, одобрена от него, Гешов и Димитър Станчов на срещата им във виенския хотел "Кранц" на 23 септември 1911 г.

По-късно в дългата статия "Съюза ни със Сърбия", писана в Рим на 10 декември 1913 г. и публикувана в сп. "Свободно мнение" на 21 декември с. г., последвана от "Как дойде катастрофата" от 10 януари 1914 г., излязла в същото списание на 25 януари 1914 г., той ще отрече да има по-нататъшно участие в преговорния процес, обвинявайки за грешките и пропуските, довели до националната катастрофа, правителствата на Гешов и Данев.

Чел съм внимателно всичко, писано по въпроса за Балканските войни и първоначално погледнах с насмешка към аргументите на Ризов. Впоследствие промених мнението си. Сега вече разбирам, че действително е трябвало да се води война с Турция, тъй като всяко нейно забавяне е заплашвало християнския елемент в европейските вилаети от геноциден терор, подобен на арменския, понеже младотурците вече не допускат никаква намеса на великите сили във вътрешните им работи. Че е било задължително сключването на съюз със Сърбия - въпреки наслоените негативи от миналото. Ризов е прав да твърди, че ако бяхме започнали самостоятелно война с Османската империя, рискувахме не само нейния неизвестен завършек, но и нападение в гърба ни от Сърбия и Гърция, както и стана след 16 юни 1913 г., тъй като основната част от нашите войски са щели да бъдат съсредоточени в Източна Тракия .

С болка приема, че отстъпването на Скопие е голям компромис, но той се съгласява на него в името на бъдещето, давайки пример с Италия.

Тя постига обединението си, след като отстъпва Савоя и Ница на Франция.

За голяма грешка на българската дипломация, вкл. на Гешов като външен министър, посочва липсата както на разграничителни линия на завзетите от армиите земи между България и Гърция, с която нямаме даже подписан съюзен договор, така и мудните реакции за постигане на приемливи отстъпки спрямо Румъния, която всъщност след нападението в гръб на оголената ни добруджанска граница довежда и до последвалата наша катастрофа.

Много ценни са и изводите му за превръщането на освободителната война в завоевателна, когато започваме да претендираме за Мраморно море, Родосто и Цариград, както и неизползването на албанския фактор в предстоящия ни конфликт със Сърбия, който е можел да се окаже надежден наш съюзник и липсата па желание от лидерите ни войната да се води от широко коалиционно правителство...

С тревога и безсилие Ризов следи драматичните събития, споходили България след 16 юни 1913 г. В статията си в сп. "Свободно мнение" "Как дойде катастрофата" от 10 януари 1914 г. защитава позицията си в подкрепа на Междусъюзническата война основно с уверението на нашите военни, че войската ни ще успее да надделее над бившите ни съюзници, химера, умряла с подписването на позорния Букурещки договор от 28 юли 1913 г. Как е приел упрека на Никола Генадиев по време на Междусъюзническата война - "Как можеш, ти, Ризов, да повярваш, че сръбските войски, заели Македония, почти чрез една разходка, ще ни я предадат като великденски козунак?", ми е ясно, но и в оправданието му има резон - "Друго споразумение в оня момент не можеше да има - сърбите нямаше да се съгласят, а събитията не чакаха."

Било му е много тежко, горчиво и унизително на него, родения в Битоля, царски дипломат. Затова е обхванат от желание за реванш и приема без колебание да стане наш пълномощен министър в Берлин на 16 юни 1915 г. Вярва в съюза с Германия и при връчване на акредитивните си писма на кайзер Вилхелм II на 13 октомври 1915 г. изказва желанието си "да съдейства за развитието на новите отношения на искрени и лоялни съюзници".

В започналата освободителна война на българската армия в Македония на 1 октомври 1915 г. той ще настоява България да завземе Солун през декември, ще съдейства за изчистването на спора с австрийците относно Прищина и Призрен на 26 април 1916 г., ще помогне за мирните преговори с Русия между 30 януари и 11 февруари 1917 г., ще защитава българската позиция да не късаме отношенията си със САЩ на 30 април 1917 г. и накрая - като последен жест в защита на националната ни кауза - ще поиска да не важат за нас призивите за мир без анексии и контрибуции, тъй като ние не завладяваме чужди земи, и ще публикува прочутия си атлас през декември 1917 г.

Ще изкаже крамолни мисли за следвоенното устройство на Сърбия и Албания - "най-доброто решение за самите албанци и за мира на Балканите е Албания да влезе в състава на съседните държави", но без сам да осъзнава, начинанието му с атласа ще има отрицателни последици за българските интереси в Западна Тракия, тъй като от картите се вижда ясно колко рядко тези земи са влизали в състава на средновековната българска държава. Разглеждал съм го внимателно и детайлно - образцово свършена работа, при това, без да се пренебрегва флагрантно историческата истина, написан сдържано и мотивирано, на превъзходен немски език.

В очакване на новото си назначение в Москва, за което на 16 април 1918 г. пише в шифрована телеграма до Радославов, че "в Русия предстоят да се решават важни задачи", поставяйки си като първа такава събирането от руското външно министерство на всички тайни документи, отнасящи се до България, поради "тяхното грамадно значение за нас", Ризов умира неочаквано на 23 април 1918 г. от разрив на сърцето, ненавършил 56 години. Цар Фердинанд в телеграма от 24 април до съпругата му, черногорката Босилка, незаконната кралска дъщеря, отбелязва прочувствено - "Дълбоко покъртен от печалната вест за преждевременната смърт на Вашия съпруг, многозаслужилият дипломат и отличен патриот".

Считам, че съдбата е била милостива към него. Вярно, щеше да поеме поста в Москва, в нова Русия, но как щеше да преживее поредната национална катастрофа? Щеше ли да прихване от болшевишкия синдром? Да се търси отговорност за дейността му като посланик? Или щеше да стане адепт на земеделците, а вероятно на някое ново политическо движение като Никола-Генадиевото "Народно единство"? А можеше и да затъне в дебрите на междуособиците във ВМРО и да завърши като ген. Александър Протогеров или Тодор Александров. Сигурен съм в едно. Нямаше да бездейства, щеше да се отдаде на поредната си кауза със същата страст, с която се е борил цял живот и най-вероятно щеше да завърши трагично живота си...

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 24.08.2017, № 8 (213)