ЗА ЦАР ФЕРДИНАНД I САКСКОБУРГГОТСКИ - 150 ГОДИНИ СЛЕД РОЖДЕНИЕТО МУ

Борислав Гърдев

web

За Фердинанд I е и лесно, и много трудно да се пише. Лесно е да се засегнат неговите грешки (какъв лош хазартен играч е, като вкарва България в Първата световна война на страната на Централните сили), увлечения (по красиви млади момчета, към самия кайзер Вилхелм II, мечтата му за силен "личен" режим, за Византия) и слабости (към парите например, заради които първо България сключва Балканския съюз под егидата на Русия, срещу което със заема от 12 юли-2 септември 1912 г. лично Николай II Романов отпуска 3 млн. златни франка при 5% лихва за покриване задължението му към виенска банка в размер на 1,5 млн. франка и срещу залог двореца "Враня", а след това страната се ориентира към Централните сили, защото царят иска да си купи нов дворец в Кобург, а банковата къща "Дисконто гезелшафт" предоставя 4 млн. марки при лихва 3,5 % на 29 ноември 1915 г., като погасяването трябва да започне през 1920 и да продължи до 1930 г.).

А е трудно, тъй като за такава сложна и противоречива личност, крайъгълен камък в обществено-икономическото ни развитие и съсредоточие за повече от 30 години на всичко ценно и лошо в нашия национален дух и съдба, с опасно ретроромантично, но и мащабно мислене, е нужно да се намери обективният баланс, който да открои не само гафовете, но и качествата му на владетел (Не си спомням за друг случай ръководителят на държавата ни ПО СОБСТВЕНО ЖЕЛАНИЕ да намали наполовина цивилната листа, варираща между 600 000 през 1887 и 1 800 000 лева през 1911 г., покриваща собствената му издръжка, заради лошата реколта през 1899 г.!), които той проявява на българския престол от 2 август 1887 до 3 октомври 1918 г. Прав е Александър Малинов, когато твърди в мемоарите си "Страници от новата ни политическа история" (1938), че никой не може да отрече амбицията на Фердинанд да бъде цар. Драган Цанков, тази стара политическа хиена, след прием при него на 9 ноември 1907 г. ще посочи със завист: "И чизмите му са господарски!"

А Фердинанд I e просто едно нагледно доказателство за приобщаването на Европа към България, принудително, с неизбежните компромиси, трудности и периоди на взаимно опознаване. Защото смятам, че никак не е било лесно на този префинен принц, роден на 14 февруари 1861 г. във Виена, син на княз Август Людвиг Виктор и княгиня Клементина Орлеанска, да тръгне за България на 29 юли 1887 г., боейки се от руски атентати, и да се приспособи към родните ни политически нрави, които никога, а особено по негово време, не са се славели с изтънчен аристократизъм и великодушие. Целият парадокс е именно в побългаряването на австрийския аристократ, пристигнал да положи на 2 август 1887 г. клетва в Търново като внук на френския крал Луи-Филип и заминал си през нощта на 3 октомври 1918 г. от софийската гара като остарял и загубил илюзиите си българин.

В политическата биография на Фердинанд I (по личен паспорт земеделски стопанин и владетел на България) има дати знакови и определящи. Такава е 1 декември 1886 г., когато българската депутация в състав Константин Стоилов, Димитър Греков и Константин Хаджикалчев се среща с него във Виенската опера, с предложение той да стане български владетел.

Питам се и днес от дистанцията на времето - колцина европейски аристократи биха се решили на подобен рискован ход (Без санкцията на Русия, скъсала дипломатически отношения с България на 6 ноември 1886 г. и без одобрението на великите сили, гаранти на мира в Европа след подписването на 1 юли 1878 г. на Берлинския договор, при пресния пример, който дава с отказа си Валдемар Датски на 31 октомври 1886 г.)? Знаел ли е Фердинанд какво го очаква в "тази малка страна, разположена между Дунава и Балканите", която "съвсем не представлява обект с голямо значение, за да се впусне Европа - от Москва до Пиренеите и от Северно море до Палермо, във война, чиито последствия никой не е в състояние да предвиди." (Според откровението на Бисмарк, в неговата последна голяма реч пред германския Райхстаг от 24 януари 1888 г.)?

По-важното е, че без необходимия управленски опит Фердинанд разчита на своя усет и на помощта на майка си княгиня Клементина. Затова, докато тя е жива (16 февруари 1907 г.) той не допуска грандиозни политически гафове, вероятно и притискан от клаузите на Берлинския договор, който се явява за княжеството ни своеобразен политически борд, наложен от Европа. А изкушения е имало достатъчно - нека само си спомним в каква клопка би попаднала страната, ако открито подкрепеше Илинденско-Преображенското въстание, избухнало на 20 юли-6 август 1903 г.?

Фердинанд пристига в една изоставена от всички селска страна с ярки политически страсти и суперлиберална конституция, която гарантира единствено нестабилно държавно управление. За 26 години (до 1 юни 1913 г., когато изригва опустошителното земетресение в Търново и Горна Оряховица) той постига чудото. Укрепва държавата икономически и просветно-културно (Достатъчно е само да споменем откриването на Народния музей на 12 май 1905 и Народния театър на 3 януари 1907 г., когато е настървено освиркан от студентите и замерван със снежни топки, както и за възхода на Природонаучния музей, след като негов уредник от 1 август 1914 г. става бъдещият академик Иван Буреш). Създават се и функционират фабрики, акционерни дружества, теглят се заеми за изграждане на жп линии, пристанища и превъоръжаване на армията. Самият владетел строи дворци - бижуто "Враня" се изгражда на етапи от 1906 до 1914 г.

Има и тежки години - кой ще забрави селските бунтове между 19 април и 1 юни 1900 г. и жертвите, дадени в Дуранкулак и Тръстеник, но българският лев си остава със златно покритие, парижките, виенските и берлинските банки винаги при нужда дават заеми, а средностатистическият интелигент с 300 лева заплата е можел да си живее като истински европеец в Париж, качвайки се на влака без никакви паспортни и митнически формалности. Страната разполага с университет, създаден с решение на НС на 8 декември 1888 г., покрита е с мрежа от реални и класически гимназии (даващи знания като в днешен университет), за значителна част от интелигенцията не е проблем да учи в чужбина, разчитайки на бърза реализация у нас. На 15 август 1892 г. стартира Пловдивското изложение, даващо начален тласък за установяване на икономически връзки и съизмерване с водещите фирми в Европа и света. В страната се изграждат не само шосета, но и жп линии, по първата от които, Бургас - Ямбол, започва да се работи от 1 май 1889 г. България успешно се покрива с телеграфни и телефонни кабели (1891 г.).

И въпреки легендите за трудния и особен характер на монарха, той рядко отказва аудиенция или важна среща. Самият Джон Рийд свидетелства за уредена среща с царя по телефона от Централната софийска поща през "българското лято" на 1915 година!

Във вътрешен план монархът постига стабилитет и модел на предаване и приемане на властта. Той търпеливо изчаква момента, когато ще стане достатъчно силен и обигран, за да се лиши от услугите на всесилния Стефан Стамболов на 19 май 1894 г. И въпреки това добре помни кой му е сложил короната на 2 август 1887 г. Затова при всяка възникнала възможност първо кани в управлението народните либерали (20 август 1887-19 май 1894, 12 януари-20 февруари 1901, 6 май 1903-16 януари 1908 г.). За баланс дава възможност и на народняците и прогресивните либерали да се докажат (19 май 1894-18 януари 1899, 16 март 1911-4 юли 1913 г.). Когато е необходимо, прави смесени кабинети като този на Димитър Греков (18 януари-1 октомври 1899 г.), вика либералите на помощ - кабинетът на Тодор Иванчов (1 октомври 1899-12 януари 1901 г.), дава предимство на демократите в особени, комплицирани ситуации (16 януари 1908-16 март 1911 г., 21 юни 1918-28 ноември 1918 г.), а като краен вариант на партийно обединение се явяват двата кабинета на "либералната концентрация" на д-р Васил Радославов (4 юли 1913-21 юни 1918 г.). Безспорно, от времето на Стоилов той се явява първостепенен разпоредител с държавната власт (Същевременно успява да наложи контрол и върху делата на македонските революционери след подписаното Майско споразумение от 16 май 1901 г. между ВМРО, ВМОК и Офицерските братства).

С едно непремерено изказване се определя за черния дроб на българския обществено-политически живот. Това предизвиква буря от остри коментари и злостни карикатури в родния печат (особено изразителни и убедителни са шаржовете на бъдещия академик Александър Божинов, които монархът грижливо събира), но думите му се оказват самата истина.

Тук не искам да коментирам абсурдните подмятания за "личен режим" на Фердинанд. Най-малкото, за да не осквернявам паметта на заслужили държавни ръководители като Стоилов, Греков, Димитър Петков или Васил Радославов. Истината е малко по-различна. След проведени парламентарни избори неговият началник кабинет Страшимир Добрович почва сондажите между лидерите на най-добре представилите се партии, търси консенсус и съобразяване с общественото мнение, след което се съставя кабинетът, в който по традиция военният и външният министър са от "дворцовата квота". Съществува и обратен вариант - компрометираното правителство, под напора на народното недоволство и с помощта на монарха, изпълняващ конституционните си разпоредби по чл. 149 и 150, пада от власт. Със съставянето на новото правителство се натоварва най-популярният политически лидер. Той подготвя и провежда следващите парламентарни избори, които партията му задължително печели, а в новия МС военният и външният министър отново са хора на Двореца. Ще попитате защо? Защото монархът държи на собствен поглед и контрол върху проблемите на дипломацията и армията, а и тъй като не е искал да допусне тяхното партизиране.

Истина е, че при Фердинанд I няма партийно-политическа намеса за назначаване на посланици и офицери, специално по отношение на войската проявява европейска широта на светогледа си, вкус към новото и модерното, но и при най-малкия повод за използване на офицерите за политически цели действа бързо и ефикасно - разпускането на Военната лига на Иван Луков след злополучния край на Междусъюзническата война през 1913 г. и преместването му като командир на 38. пехотен полк в Кърджали. Така в страната не се повтаря 9 август 1886 г., авторитетът на армията е неоспорим и може да изпълни задачите си за националното обединение, които политическият ни елит старателно и упорито преследва цели четири десетилетия. В тази специфична армейска материя са възможни и компромиси - през Балканската война, започнала на 5 октомври 1912 г., напр. помощник-главнокомандващият, а всъщност главнокомандващ на армията е подсъдимият Михаил Савов, предаден на държавния обвинител Георги Данаилов на 12 май 1912 г. за злоупотреби като военен министър от 18 март 1903 до 22 май 1907 г., но назначен на високия пост след упоритата подкрепа на самия цар.

При Фердинанд I няма цензура, извънредни съдилища, държавни преврати и груби нарушения на Конституцията. Осъдените министри-либерали на 24 август 1901 г. са оправдани на 21 декември 1903 г., а тези от кабинетите на Рачо Петров, Димитър Петков и Петър Гудев, дадени на съд на 13 февруари 1911 г., са амнистирани от парламента на 24 юли 1914 г. Политическите жертви също се броят на пръсти - Захарий Стоянов, умрял от преплитане на червата (отрова?) на 2 септември 1889 г., Христо Белчев, загинал на 15 март 1891 г., Георги Вълкович, убит в Цариград на 14 февруари 1892 г., Стефан Стамболов - цената за помирението с Русия, 6 юли 1895 г., Алеко Константинов, скъпата жертва на народняшкия терор, 11 май 1897 г., Васил Кънчов, просветният министър - цанковист, убит на 6 февруари 1902 г. и Димитър Петков, застрелян на 26 февруари 1907 г. Ако четем мемоари на съвременници, живели в края на XIX и началото на XX век, ще осъзнаем, че за тях това са блажени и идилични години. Страната върви напред, социалните кризи се преодоляват сравнително бързо, търсят се лекове за политическата система с появата на нови партии - Демократическа (1896), Прогресивно-либерална (1899), Земеделски съюз (1899). В държавата цари етническа и религиозна търпимост - евреите са на възлови постове в бизнеса, университета, армията, а самият монарх полага похвални усилия да бъде признат за законен владетел и от Православната ни църква.

След първоначалния кризисен период, приключил на 27 октомври 1890 г., когато владиците официално му се представят, между двете институции царят хармонични отношения. Съществува и един комплициран момент - с промяната на чл. 38 от конституцията, изменен на 17 май 1893 г. от IV ВНС и даваща възможност на престолонаследника да не е от православната вяра, но Фердинанд връща жеста с изключителния си акт на 2 февруари 1896 г., когато Борис Търновски минава в лоното на православната църква, кръстен от самия екзарх Йосиф, а самият монарх е отлъчен от папа Лъв XIII на 13 януари 1896 г., губейки и съпругата си Мария-Луиза, починала на 19 януари 1899 г.

Още помня тържествените и пълни с достолепие думи, с които известява на българския парламент за своето решение с прочутия си Манифест от 22 януари 1896 г. - "понеже не намерих там, гдето очаквах разумение на това, което България изисква, Аз, верен на клетвата, която Съм дал на възлюблений Си Народ, реших Сам лично да отстраня препятствията и да сложа пред Народния Олтар най-неизмеримата и най-тежката жертва, която мога да дам.

Обявявам на всички Българи, че на вторий февруарий тази година, денят на Сретение Господне, ще се извърши Священото Миропомазание на Престолонаследника Борис, княза Търновский по обрядите на Народната НИ Православна църква."

Колцина други български държавници биха платили такава дан, за да бъдат признати от Русия?

А грижата за православната ни църква продължава и по-късно, с полагането на основния камък на Софийската духовна семинария на 31 март 1902 г., когато князът произнася знаменателни слова - "Да даде Господ, щото тоя нов разсадник на християнски добродетели да изпълни задачата, която му определяме... Нека нови паисиевци, софрониевци и неофитбозвелиевци прославят името на това училище и затвърдят още повече вярата в благородната и велика мисъл на православната църква. Държавата и династията ще имат безмерна историческа полза от това начинание, защото то разбужда най-скритите притулени страни на нашата вяра във Всевишния, разплита ни със своите питомци неведомата мрежа на общонародната надежда...", и с непрекъснатите контакти, които поддържа с екзарх Йосиф I - от първата им среща в Цариград на 24 март 1896 г., когато монархът подарява енголпието на покойния екзарх Антим I на Йосиф, закупено специално за целта и подарък от самия Цар Освободител Александър II Романов със заръката да го носи "от екзарх на екзарх", до последната им среща на софийската гара на 28 ноември 1913 г., когато след краха на Миждусъюзническата война Йосиф I се прибира в София, обвинявайки директно за първата национална катастрофа цар Фердинанд и сложил по такъв драстичен начин край на техните иначе плодотворни връзки до смъртта си на 20 юни 1915 г.

Фердинанд преследва своята програма с рядка упоритост и последователност. Той укрепва присъствието си в България, става безспорен разпределител на държавната власт, признат е за владетел и от Русия на 2 февруари 1896 г., след това приема царската корона в църквата "Св. 40 мъченици" в Търново на 22 септември 1908 г., а е официално признат за ПЪЛНОПРАВЕН владетел и от великите сили на 6 април 1909 г. Той е един от деветте легитимни монарси в Европа, който присъства на погребението на крал Едуард VII в Лондон на 7 май 1910 г., а посещението му в Петербург - 10-19 февруари, Цариград - 8 март и Париж - 20 юни 1910 г. се свързва с успешни и не толкова сполучливи мисии и респектиращо уважение към неговата личност и към съпругата му Елеонора фон Ройс-Кьостриц, с която той свързва съдбата си на 28 февруари 1908 г.

Остава да се направи само още една последна крачка по пътя на славата и пълното утвърждаване на неговия държавнически стил на управление - обединението на българските земи, изпълнението на великата възрожденска национално-обединителна програма. В това си начинание Фердинанд I търпи грандиозен провал. А е искал повече от всеки българин обединението на страната, която ръководи! Дори се снима в художествен филм - "Богдан Стамов", 1916, реж. Георг Якоби, за да рекламира обединителната си кауза, а ще продължи да се появява по кинопрегледите до 1941 г. Затова допуска и сключването на спорния българо-сръбски съюзен договор, подписан на 29 февруари 1912 г. и положил основата на Балканския съюз, продължен с отбранителния българо-сръбски договор от 16 май 1912 г., затова започва и войната срещу бившия сюзерен Турция на 5 октомври 1912 г., съсредоточавайки на границата 1 200 000 войници! В нея обаче страната губи 65 000 убити, а над 100 000 са ранени.

Много съм мислил върху тези тъжни страници от нашата история, които тръгват от необмисленото обявяване на независимостта на 22 септември 1908 г., единственият значим политически акт, с който ще бъде запомнен Александър Малинов, продължават с изменението на чл. 17 от Конституцията, прието на 9 юли 1911 г. от V ВНС и даващо възможност на правителството от името на царя да води тайни преговори, несанкционирани от Народното събрание, стигайки до царската мечта да забие православния флаг в столицата на османските султани.

Всичко това е хубаво, но защо се сключват съюзни договори с основни наши конкуренти и противници на национално-обединителната ни кауза в Македония, защо армията ни воюва само в Източна Тракия, а се изоставя македонското направление, за което основна вина носи началник-щаба ген. Иван Фичев, подписал "с особено мнение" споразумението на българския и сръбски генерални щабове от 19 юни 1912 г., защо се съгласяваме с договора със Сърбия да делим Македония на спорна и безспорна зона, чакайки за арбитър руския император, а същевременно допускаме в Македония да се разпореждат сръбски и гръцки войски и администрация, тогава, когато правим неуспешни опити да превземем Чаталджа по вина на ген. Радко Димитриев (4-5 ноември 1912 г.), след отказаното от царя примирие с Турция на 1 ноември 1912 г. или учудваме света със завземането на Одринската крепост на 13 март 1913 г.? Накрая - след огромни усилия и протакане от страна на нашите съюзници, все пак подписваме Лондонския мирен договор на 17 май 1913 г., за да се озовем пред нелицеприятния факт, че наистина на запад от линията Мидия - Енос уж получаваме това, заради което воюваме, но не съвсем. Македония е почти изцяло в сръбски и гръцки ръце, а от Беломорието може да се любуваме само на градовете Гюмюрджина, Ксанти и Дедеагач. В новозаетите земи сърби и гърци упражняват неприкрит терор, гонят владици, затварят училища, преследват дейци на ВМРО, а държавниците ни изведнъж осъзнават, че армията ни е използвана за осъществяването на национално-обединителни задачи на нашите съюзници-изменници и в наш ущърб.

Така Балканският съюз си остава в историята на дипломацията като класически пример на измама спрямо България, а родината ни трябва да избира между предполагаемия руски арбитраж и налудничавата мисъл да воюва срещу всички свои съседи. България избира вторият вариант с "престъпното безумие" на 16 юни 1913 г., като днес със сигурност се знае, че заповедта за атака на сръбските позиции е издадена от ген. Михаил Савов. Зад нея мнозина още през 1913 г. откриват сянката на царя, но и тогава, и сега това има малко значение, тъй като монархът по конституция е неотговорен фактор. Атаката е израз на безперспективно отчаяние.

Междусъюзническата война е загубена. На 25 юни 1913 г. в писмо до царя водачите на опозицията Радославов и Генадиев искат завой към Виена и Берлин, на 4 юли 1913 г. премиерът Стоян Данев простенва: "Моята политика фалира!", кормилото се поема от д-р Васил Радославов, който трябва да подпише позорните букурещки и цариградски мирни договори от 28 юли и 16 септември 1913 г., а страната ни да преживее своята Първа национална катастрофа, за която основната вина - с основание или не - се хвърля на Фердинанд I. Накърнено е чувството му на непогрешимост, както и усетът му за баланс на силите и интересите. За известно време той се скрива от погледа на любопитните, за да бъде отново ухажван през по-голямата част на 1915 г., която започва с прословутия атентат на Софийското казино на 31 януари и приключва с влизането на България в Първата световна на страната на Централните сили на 1 октомври 1915 г.

Радославов и Фердинанд не приемат предлаганото от Съглашението - само Източна Тракия при война срещу Турция в съюз със Сърбия (отново!). Заемът, сключен с "Дисконто гезелшафт", одобрен от парламента на 4 юли 1914 г. праща България в обятията на Германия и Австро-Унгария. Българската армия, под ръководството на главнокомандващия ген.-лейтенант Никола Жеков, на когото лично Фердинанд прехвърля пълномощията си от 4 октомври 1915 г. (до 8 септември 1918 г., когато генералът заминава на лечение във Виена) освобождава Македония на 4 декември 1915 г. и Добруджа до река Серет на 5 януари 1917 г., тя преследва отстъпващите сръбски войски до адриатическия бряг в Албания, България излиза на три морета, владетелят става маршал на 5 януари 1916 г. след срещата му с кайзер Вилхелм II в Ниш, на 5 май с.г. е публикуван и царският указ за създаването на военните въздухоплаватели (Нали самият той, пръв сред коронованите особи, прави полет с аероплана на руския пилот Масленников над софийския хиподрум на 15 ноември 1910 г.?), но страната затъва в безперспективна окопна война на Южния фронт, който не е заличен през ноември 1915 г., за да не ни обвинят, че сме агресори спрямо неутрална Гърция и искаме контрабандно да завземем Солун, а всъщност проливаме кръвта си, която иначе трябва да дават немските войници на Западния фронт, и която неизбежно приключва с пробива при Добро поле на 14-17 септември и с подписване на Солунското примирие на 29 септември 1918 г. от емисаря на правителството на Малинов Андрей Ляпчев.

Така България разкъсва по своя инициатива тъканта на съюза с Централните сили, разчитайки наивно на дивиденти от страните победителки, след дадените 101 000 жертви. За съпротива още три или четири години по турски пример никой не си и помисля - у нас липсва управник от ранга на Мустафа Кемал, старите ни политици умират без време и както Гешов не е с качествата на Стоилов, така и Радославов, ако и да е последният патриот от своята генерация, отстъпва като капацитет чувствително на Стамболов. Малинов е извън класацията, а самият монарх Фердинанд I бърза предвидливо да подпише акта на абдикация в полза на сина си Борис III на 3 октомври 1918 г., успокоен, че войнишкият метеж вече е потушен на 2 октомври, правейки една последна "бабаитска обиколка" (по думите на Кирил Христов в "Дневник и съвременници", 1999) около двореца си, преди вечерта да замине за Германия, където живее с пенсията, която още на 1 септември 1915 г. си е издействал от немското правителство в размер на 150 000 германски марки.

В емиграция цар Фердинанд продължава да се интересува от съдбата на втората си родина. На 25 юни 1927 г. си спомня с тъга как преди 40 г. е избран за български владетел. На 12 май 1929 г., когато се чества 1000 г. от царуването на Симеон Велики, бившият монарх пише с апломб - "Когато българският народ чества тази годишнина, нека знае, че макар и далече от него, една изпълнена с болка страдаща душа се вълнува от най-сърдечни пожелания за доброто му и светло бъдеще." На 25 октомври 1929 г. отдава последна почит на починалия четири дни по-рано бивш български министър-председател и събрат по съдба д-р Васил Радославов в берлинската университетска болница "Шарите".

Фердинанд участва в сватбата на цар Борис III и принцеса Джована Савойска в Асизи на 25 октомври 1930 г., спомняйки си за своя годеж с княгиня Мария-Луиза на 8 април 1893 г. и раждането на престолонаследника Борис Търновски на 30 януари 1894 г.

През 1937 г. (на 25 юни) се навършват 50 г. от избирането му за български владетел. На него обаче му е отказана официална церемония, което го изпълва с болка и тъга, споделена в писмо до Константин Хаджикалчев от 7 юли 1937 г. - "Аз изпитвам и една душевна тъга, че за тоя 50-годишен юбилей не мога да бъда в любимия мой престолен град Търново, в който аз получих моето Българско кръщение" като "на 50-годишнината на моето избиране за Български държавен Глава, моите страдания се увеличават и от мисълта, че надеждата ми да видя още веднъж тази страна, на която посветих и пожертвувах младините си - изчезва."

Фердинанд посреща с радост раждането на престолонаследника Симеон II, неговия внук, на 16 юни 1937 г., както и усилията на сина му в държавното управление, дали плод в процъфтяваща България на двадесетата година от встъпването му на трона - 3 октомври 1938 г. Когато назряват условията за ревизия на Ньойския диктат от 27 ноември 1919 г., цар Фердинанд също се включва с прочутото си писмо до Адолф Хитлер, с когото освен сънародници са и близки приятели, от 7 юли 1940 г., в което моли "в името на падналите през Световната война под моето командуване храбри български войници и от името на моя тогава така тежко пострадал български народ, който гледа на мене като на единствен виновник за тогавашната катастрофа и нейните по-нататъшни последствия, да бъде поправена неправдата, нанесена на България от Антантата." Хитлер отговаря благосклонно, а на 7 септември 1940 г. и под германски натиск с Крайовската спогодба страната ни си връща Южна Добруджа.

На 1 март 1941 г. България се присъединява към Тристранния пакт, а след 19 април 1941 г. на България са предоставени за временна администрация до приключването на войната и подписването на мирен договор със засегнатите страни изконни наши територии в Македония и Беломорието, вкл. островите Тасос и Самотраки. Как ли е завиждал тогава царят - отец на своя син, окичен с прозвището Цар-Обединител, което така подхожда по-скоро на него!?

По-нататъшната съдба на България, особено след обявяването на война на Англия и САЩ на 13 декември 1941 г., не е така благополучна. На 5 септември 1944 г. СССР обявява война на царство България и войските му набързо я окупирват, година след като на 28 август 1943 г. при неизяснени обстоятелства умира цар Борис III. На 9 септември 1944 г. е извършен комунистическо-звенарски преврат, с който страната ни губи своята независимост. На 1 февруари 1945 г. е застрелян регентът княз Кирил Преславски, втори син на Фердинанд. Така той губи двете си съпруги - Мария-Луиза - на 19 януари 1899 и Елеонора - на 12 септември 1917 г. и двамата си сина.

На 8 септември 1946 г. след "референдум" държавата е обявена за република, Симеон II с майка си и своята сестра заминава за Египет, а на 23 ноември 1946 г. премиер става съветският гражданин Георги Димитров. Фердинанд I преживява и капитулацията на Германия на 9 май 1945 г. и окупацията й от съюзническите войски (имението Кобург остава в американската зона). Малкоизвестен факт е, че приютява при себе си избягалия на 2 септември 1944 г. бивш главнокомандващ на армията ни през Първата световна война и бивш шеф на Съюза на българските национални легиони ген. Никола Жеков, починал малко след него, на 1 ноември 1948 г. в гр. Фюсен - Алгой.

Фердинанд I Сакскобургготски умира на 10 септември 1948 г. на 87 години в присъствието на двете си дъщери, надживял всички свои илюзии и амбиции. Неосъществена остава неговата мечта костите му да почиват в България, за която продължава да се бори внукът му Симеон Сакскобургготски, а думите, "които казват, че произнесъл при вестта за смъртта на принц Кирил, са подходяща епитафия и за самия него: "Всичко наоколо ми рухва!" (Стивън Констант, "Фердинанд Лисицата", 1992).

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.02.2011, № 2 (135)