Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Август  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ВЕЛИКАТА ИЛЮЗИЯ НА БЪЛГАРИЯ
Балканските войни (1912-1913 г.)

Борислав Гърдев

web

Балканските войни са нашият "опит за летене". Еманация на амбицията ни да станем осмата велика сила в Европа. Племето ни тогава е младо и жилаво, получили сме свободата си с договорите от Сан Стефано на 19 февруари и Берлин на 1 юли 1878 г., успели сме да се съединим на 6 септември 1885 г. и да победим Сърбия на 15 ноември 1885 г., признати сме за независимо царство, за каквото сме се самопровъзгласили на 22 септември 1908 г., на 6 април 1909 г., постигнали сме стопански и културен възход. Трябва ни още едно усилие, за да се обединим. И точно когато сме си повярвали, че сме велики, търпим страшно, апокалиптично крушение.

Дали са си давали сметка Теодор Теодоров и Димитър Ризов, стартирали преговорите по заръка на премиера Гешов на 21 септември 1911 със сръбския пълномощен министър Спалайкович, и самият министър-председател, разговарял с премиера Милованович на 29 септември с.г., каква катастрофа ни чака?

Чел съм спомени и оценки на най-важните участници в събитията. Никой не иска да поеме вината за трагедията. Най-лицемерен е бившият премиер, следван от началник-щаба на армията Фичев с "Висшето командване през Балканската война 1912 г. от началото на войната до Чаталджа включително" (1927).

Случайно ли е това?

Гешов пише две помпозни книги - "Престъпното безумие и анкетата по него" (1914) и "Балканският съюз" (1915). Този даровит държавен мъж, ако перифразирам Вазов, е блестящ писател-полемист, банкер и филантроп, но слаб дипломат и управленец. А точно тогава - 16 март 1911 - 27 май 1913 г. ръководи правителството и дипломацията на България.

Не мога да проумея как е възможно да се мобилизира 570 000 армия и да се преживее такава унизителна драма. Та България през юли 1913 г. виси на косъм, тя е в буквалния смисъл на думата пред разкъсване, спасена с дискретната намеса на Австро-Унгария след унизителна молба от цар Фердинанд и благодарение неочакваното бездействие на уж вечния враг Османската империя. Случайно ли след две години тези държави ни стават съюзници във войната срещу Сърбия, Гърция, Румъния и Русия?

Не говоря за пропилените за 34 години 2 милиона лева за укрепване на българския дух в Македония и Одринска Тракия, за които скърби екзарх Йосиф I, нито за прословутия заем от общо 65 млн. франка, договорен в Париж между 30 май и 29 октомври 1912 г. от финансовия министър Теодоров. Типично по български, в последния момент, като за медикаменти финансистът заделя само 60 000 лева... В един миг България просто е можело да я няма на европейската карта.

Чел съм стенографските дневници на XV ОНС. По банките мирише на война и далавери от армейските доставки. Всички депутати от народняшко-прогресивнолибералната коалиция крещят: "На война с Турция!" И само стамболовистът Станев плахо надава вопъл, досущ като лудия Мунчо в "Под игото" - "Добре де, но ако всичко се провали?" Няма кой да го слуша.

На 15 септември 1912 г. всички виждат предстоящата война в розово. Та управниците ни дори не повдигат сериозно въпроса за схизмата на църкавата ни от 16 септември 1872 г., въпреки че сме съюзници с Гърция! На 16 септември 1912 г. е обявена мобилизацията, на 30 септември премиерът изпраща писмо до турския си колега с предложение да се изпълни чл. 23 от Берлинския договор - за исканата автономия на християните, за която бързо след това забравя, а царският манифест за започване на войната е прочетен на 5 октомври.

На 7 срещу 8 ноември крайцерът "Дръзки" торпилира гордостта на османската флота - "Хамидие"...

Веднага се сещам за конституционната промяна на чл. 17, гласувана от V ВНС на 9 юли 1911 г. Увеличавала властта на царя... Дали е така - цитирам дословно: "Царят е представител на държавата във всичките й сношения с другите държави. От негово име правителството преговаря и сключва с други държави всички договори, които се утвърждават от царя. Тия договори се съобщават от министрите на Народното Събрание, щом като интересите и сигурността на страната допущат това".

Отговорността е на правителството - казано е ясно и точно. На премиера Иван Евстратиев Гешов и на неговия заместник Теодор Теодоров, СЪГЛАСИЛИ СЕ да делят Македония зад гърба на българския народ, чакайки арбитража на руския монарх за т.нар. "спорна зона". Това е уникално ноу хау в международното право - чужд владетел да определя кому принадлежи изконно българска земя.

Прочетете чл. 2 от Тайното приложение към договора за приятелство и съюз между Царство България и Кралство Сърбия и ще се шокирате, като разберете, че "двете страни се задължават да приемат като окончателна граница оная линия, която Н.И.В. Руския цар, в гореозначените граници, би намерил, че най отговаря на правата и интересите на двете страни".

Затова се правят и конституционните промени в Търново от V ВНС между 9 юни и 9 юли 1911 г. Ако съюзният - сръбско-български договор от 29 февруари 1912 г., бе публикуван в някой български вестник, на другия ден правителството на Гешов щеше да е свалено. Няма друг партиен лидер у нас (изключвам Стоян Данев), който би подписал в позанатия им вид съюзните българо-сръбски и българо-гръцки договори. За Гърция дори няма уточнение по контракта от 16 май 1912 г. как ще се разпределят завзетите земи - "поради липса на време". Точно по тази причина гърците забавят влизането на нашата армия в Солун на 29 октомври 1912 г., за което вина има и командирът на Седма рилска дивизия ген.-майор Георги Тодоров, след което смятат, тъй като първи са превзели важния град, че той е техен.

Много проблематични са и другите възлови фигури у нас. Шеф на парламента е Стоян Данев, командир на Трета армия и бъдещ помощник-главнокомандващ Радко Димитриев, началник на Генералния щаб ген. Иван Фичев - все изтъкнати русофили. Защо да се учудвам тогава, че Македоно-одринското опълчение се изгражда по инициатива на ген. Александър Протогеров БЕЗ СЪДЕЙСТВИЕТО на щаба на действащата армия, добруджанската ни граница остава напълно открита за вражеско румънско нашествие и България доброволно се отказва да изпрати свои войски за ОСВОБОЖДАВАНЕТО на Македония.

В интерес на истината първото споразумение между българския и сръбския генерален щаб от 17 юни 1912 г. предвижда една българска армия да действа на десния фланг и тила на неприятеля по посока Кюстендил - Кочани, като Фичев в бележка дори сваля от себе си отговорността, тъй като "първоначалната идея за операциите принадлежи на Сръбския генерален щаб". При подписването на окончателното споразумение от 15 септември 1912 г. той вече приема "целокупната българска армия да действа в долината на река Марица, като на първо време остави една дивизия (Седма рилска, подчинена на Втора съюзна армия на ген. Степа Степанович - б.м., Б.Г.) на линията Кюстендил - Дупница", а щом "сръбската главна армия отблъсне турците от линията Скопие - Велес - Щип и нападне на юг, тогава българите могат да си послужат със своята дивизия, за да усилят войските на Марицкия театър, като оставят опълченски войски на македонската граница".

А уж българския войник се бори за свободата на брата-роб македонец. Какво търси из чукарите на Източна Тракия? Защо са му славните победи при Булаир на 26 януари и Одрин на 13 март 1913 г., когато Македония е загубена още в началото на декември 1912 г. Както се оказва - завинаги.

Писал съм го и друг път, но го повтарям - Балканската война е рядък случай, когато армията на една страна - България, се използа за пълноценното осъществяване на национално-обединителните каузи на съседките-измамници - Сърбия и Гърция.

Всъщност първата ни "придобивка" от Балканската война е отстъпването на Силистра на Румъния на 26 април 1913 г. Естествено, без санкцията на ВНС и при грубо погазване на конституцията. Балканската война e класически пример на измама спрямо България - и на дипломатическия фронт, и на бойния театър на военните действия. Жалкото е, че дипломацията ни е в ръцете на Гешов, същият, който подписва мирния договор със Сърбия на 19 февруари 1886 г. Той ли не знае какви са амбициите на западната ни съседка спрямо Македония?

Армията напредва с небивал ентусиазъм и сразява османските войски на Абдулах паша при Лозенград и Люлебургас. Прекрасно, но защо се водят тези прословути преградни боеве, защо на 11 октомври 1912 г. Радко Димитриев спира настъплението за два дни, след като е превзел без бой Лозенград, за да победи на 21 октомври при Бунархисар Махмуд Михтар паша, но след като от двете страни са дадени 40 000 жертви, защо същият герой проваля превземането на Чаталджа на 5 ноември, след което сме можели да влезем в Истанбул и да диктуваме еднолично сепаративен мир с Турската империя, изваждайки я от войната и защо парламентарният шеф Данев трябва да води преговорите за примирие с турците на 21 ноември?

Армията е готвена за бърза война с Османската империя, тоест за блицкриг. По каква причина? Защото икономиката ни не би могла да издържи на продължително водене на бойните действия... Повалена и унизена, България воюва след това точно три години на два фронта - при това успешно.

В своите спомени "60 години живяна история" (1968) Константин Кацаров отбелязва, че на закрито парламентарно заседание военният министър запознава депутатите с военновременните запаси и състоянието на армията ни преди започването на войната. Веднага ми стана ясно, че ген. Никифор Никифоров е подвел Народното събрание. Как е възможно така нагло да се манипулират народните избраници, повечето от които не са военни специалисти, ако и да са минали през родните казарми? Защо не се разнищи въпросът за отчайващото оборудване на армията с медикаменти, облекло, храна и начин на настаняването й при водене на военните действия.

В "Престъпното безумие и анкетата по него" самият бивш премиер Гешов посочва стряскащи факти - той говори за "един известен недостиг" преди войната - походни пушки - 30 000, патрони - 150 000 000, артилерийски снаряди - 100 000, куртки - 130 000, шинели 135 000, панталони - 145 000, фуражки - 85 000, ботуши - 233 000, платнища за палатки - 165 000... Той се хвали, че е преодолял бързо дефицита - пушките станали 125 000, патроните 122 000 000, снарядите - 50 000, шинелите - 235 000, куртките - 285 000, панталоните - 200 000, фуражките - 120 000, а платнищата - 200 000. Ако е така защо клетите ни войници умират от измръзване в Източна Тракия? Защо се допуска в армията да има епидемия от холера?

И дали приказките на военния министър Никифоров, че има "интензивна деятелност за попълване материалната готовност на войската ни" с използване на кредити на стойност около 32 млн. лева, оправдават критичното състояние на фронта?

Помни ли някой, че още на 12 ноември 1912 г. в писмо до цар Фердинанд помощник-главнокомандващият ген.-лейтенант Михаил Савов и началник-щабът на действащата армия ген.-майор Иван Фичев настояват на войската да се даде 20 дневна почивка, тъй като "2. Грозното психологическо влияние на холерната епидемия и едрата шарка е поразило до неузнаваема степен морала на нашите войски. 3. Невъзможността да се устрои правилното снабдяване с продоволствени припаси и фураж значително спомагат за влошаване на санитарните условия и намаляванието на боевата способност на армията, понеже в непродължително време рискуваме да останем без коне и добитък".

Тъжно, срамно и откровено признание - девет дни преди примирието, но няма виновни за опасната ситуация солдатите ни да ползват помещения, в които са квартирували османските войски. Как няма да има холера и едра шарка?! Защо през Първата световна война няма такива рецидиви, при условие че войската ни воюва цели три години?

За катастрофалния мирен договор от 28 юли 1913 г., подписан в Букурещ, всички обвиняват цар Фердинанд. Но той не присъства на масата на преговорите. В делегацията като експерт е поканен началникът на генщаба Иван Фичев. Той парафира фаталното военно споразумение със сръбския генерален щаб на 15 септември 1912 г., шантажира премиера Гешов с твърдението си от 18 декември 1912 г., че "засега активни военни операции могат да се предприемат само срещу Одрин", предизвикало гнева на царя, не приема да спаси и облекчи живота на мобилизираните творци - "Такова разпореждане не мога да направя по войската, без вреда на военната дисциплина и общия морал." (26 декември 1912 г.), като хвърля театрално оставката си на 13 май 1913 г., която, интересно защо, никой не приема, а на 12 юли 1913 г. СКРИВА И НЕ ПРОЧИТА известието от Южния фронт, според което гръцката армия, начело с крал Константин е обкръжена в Кресненското дефиле.

За престъпното безумие на 16 юни 1913 г. - началото на Междусъюзническата война, всички сочат отново цар Фердинанд. Но аз никъде не съм срещал ПИСМЕНА заповед от царя за започване на военни действия срещу Сърбия. И това е съвсем логично. Помощник-главнокомандващ на армията е ген. Михаил Савов (все още подсъдим с парламентарно решение от 13 февруари 1911 г. да бъде подведен под отговорност като военен министър в кабинетите на Рачо Петров, Димитър Петков, Иван Станчов и д-р Петър Гудев!) и именно той поема отговорността да хвърли българските войски срещу сърбите.

Започва втората балканска схватка срещу "съюзниците-изменници" (Войните тогава си имат своите хитове - Балканската започва с "Напред към южните предели!" по стихове на Кирил Христов, а Междусъюзническата със "Съюзници-разбойници" по текст на Любомир Бобевски), продължила до 18 юли. Защо я водим? Нали всичко е решено с Лондонския мирен договор от 17 май 1913 г., за подписването на който пъчи гърди пълномощният ни министър в Обединеното кралство Михаил Маджаров, а премиерът ни с ласкавия прякор "гърмян заек" (Гешов) при подаване на оставката си на 27 май 1913 г., получава най-високия държавен орден "Свети равноапостоли Кирил и Методий"?

Да, ясно е, че Османската империя отстъпва на балканските съюзници всички свои земи западно от линията Мидия - Енос. Прекрасно, но как самите те ще се разберат помежду си, след като дипломацията ни пропилява цяла една година (1911-1912) и след като сръбския и гръцкия крал вече са координирали своите действия за война срещу България на 19 май. Прокламацията на крал Петър е била напечатана и разпратена по частите доста преди "фаталния" 16 юни 1913 г., като само е трябвало ДА СЕ ДОПИШЕ датата, на която ще започнат военните действия. В добавка българите в Охридско и Дебърско вдигат знаменитото септемврийско въстание срещу сръбските окупатори. Някой помни ли изобщо този факт?

Дали ген. Савов е действал хазартно и ва банк? Вероятно, но имал ли е избор? И защо спира настъплението на другия ден, огъвайки се под натиска на правителството, без съгласуване с царя? За да бъде отстранен позорно на 18 юни или защото и него го е страх да поеме отговорност? Може би е трябвало да чака арбитража на император Николай II Романов според решението на министерския ни съвет от 9 юни 1913 г., който при всички случаи е щял да бъде в полза на сърбите...

И въпреки всичко след ожесточени сражения при Калиманци и Кресненския пролом настъплението на гърци и сърби е спряно. Вярно, Османската империя се включва във войната на 6 юли и след четири дни си връща Одрин. Този град й е жизнено необходим, той е предният пост за столицата Цариград. Извършени са и кланета над българското население, но ако турските войски бяха напреднали през Родопите, щяха да окупират цяла Южна България и продължавайки на север, най-вероятно щяха да срещнат нахлулите на 28 юни румънски войски. Какво щеше да остане тогава от държавата ни?

Но османските войски спират до река Марица. Нещо повече, младотурското правителство пасува спрямо исканията на активистите-отцепници от Гюмюрджинско и само благодарение на този благосклонен неутралитет България получава правото на излаз на Бяло море, включвайки в границите си Дедеагач и Гюмюрджина.

На 21 август 1915 г. Турция ще ни отстъпи ДОБРОВОЛНО още 2350 кв.км до устието на река Марица. Реално това са придобивките ни от Балканските войни, ако не броим присъединяването на Струмишко. Но какво губим? 87 000 жертви - 14 000 убити, 19 000 починали от болести, 50 000 ранени - докато воюваме с Турция... След Междусъюзническата война даваме още 89 000 жертви, загубвайки Южна Добруджа, Одринска Тракия и Македония.

Защо ни е била тогава Балканската война? Тази война или трябва да се води само между България и Османската империя (двете държави успяват да се разберат с мирния Цариградски договор от 16 септември 1913 г., сключен само между тях. Ако се беше присъединила и Сърбия, непременно щеше да иска осребряване на жертвите си при щурма на Одрин!), или изобщо не е трябвало да започва. Нямаш капацитет - изчакваш две години.

Идва 1 август 1914 г. Отново имаш време да решиш с кого ще участваш в Световната война, а е вероятно дори да изтъргуваш неутралитета си! Отговорът на българското правителство е даден на 1 октомври 1915 г. - с Германия, Австро-Унгария и Турция, срещу Сърбия, Гърция, Румъния и Русия. До 29 ноември 1915 г. е освободена Моравската долина и Македония, а цяла Добруджа се връща в отечествените граници на 5 януари 1917 г. Тези придобивки са безвъзвратно загубени след съглашенския пробив при Добро поле на 14-15 септември 1918 г.

Гешов се оправдава с войната в Триполитания и Киренайка, започнала на 29 септември 1911 г., и кланетата в Македония след атентатите в Щип - 21 ноември 1911 г., и Кочани - 1 август 1912 г., които поставяли под угроза съществуването на български етнос там. Велика глупост! Сега вече си мисля не само за конспирация, но и за планомерно национално предателство на управляващата русофилска коалиция. Това особено ясно си проличава през ужасните дни на Междусъюзническата война, когато "великият" ген. Радко Димитриев е помощник-главнокомандващ и въпреки че действията на българските войски са предварително известни на техните противници (как ли?), сърби и гърци отново търпят унизителни поражения.

Целта е ликвидацията на България под руска диктовка. Като отплата за Стамболовата самостоятелна политика. Замисълът не успява.

На 4 юли 1913 г. след фалита на Стоян Данев на власт у нас идва правителството на либералната концентрация начело с д-р Васил Радославов. То вади България от пропастта, сключвайки неизбежните мирни договори в Букурещ и Цариград. Но то прави още нещо много важно - успява да внуши на общественото мнение у нас, че никаква колаборация със Сърбия, Гърция и Русия вече не е възможна. То се опитва да поправи и част от допуснатите гафове на сгромолясалата се русофилска коалиция.

Винаги се сещам за един особено фрапиращ - Стоян Данев сменя Гешов като премиер на 1 юни 1913 г., четири дни след подадената оставка. Парламентът одобрява рокадата чак на 26 юни, когато, естествено, избира Иван Евстратиев Гешов за свой председател. Сега подобни хватки наблюдяаваме в Русия, но те са роден патент. Дребната подробност е, че парламентарният шеф Данев не може да бъде и премиер, преди да е подал оставка от другия много важен пост, защото тогава се получава съвместяване на изпълнителна и законодателна власт! Оказва се обаче, че и този правен абсурд у нас минава "между другото"...

А правителството на Радославов не забравя прегрешенията на предателите русофили. На 20 май 1918 г. народният представител Димо Кьорчев прочита доклада на парламентарната анкетна комисия, която точно и обективно посочва грешките и простъпките на Гешов и Данев. Грешниците обаче тогава имат депутатски имунитет, а и Първата световна война е в разгара си. Ще трябва да минат малко повече от четири години, преди на 19 ноември 1922 г. да се проведе специален референдум, осъдил тяхната политика, за да може след това Александър Стамболийски да ги прати в Шуменския затвор на 15 февруари 1923 г. след приетите изменения в Закона за съдене виновниците за народната катастрофа. Сваленият ген.-лейтенант Михаил Савов обаче има много по-щастлива съдба. Него земеделският вожд го праща пълномощен министър в Белгия и Франция, където престоява от 1920 до 1923 година...

 

 

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.10.2012, № 10 (155)