Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

АПРИЛСКОТО ПИЯНСТВО НА ЕДИН НАРОД

Борислав Гърдев

web

Съществуващото мнение, че около Априлското въстание няма неизяснени въпроси в родната историография е прекалено категорично, за да отговаря на истината.

Вярно, натрупано е огромно количество специализирана и популярна литература, правени са трактовки и обобщения, излезли са и основополагащи фундаментални трудове. Сред тях отделям с особено внимание "История на Априлското въстание" на Димитър Страшимиров (1907), "Априлското въстание 1876 година" на Христо Гандев (1976), както и написаното в "Лекции по българска история. Част 2" (1991), дело на Иван Лазаров, Иван Тютюнджиев, Милко Палангурски и Пламен Павлов.

На тях стъпва и Пламен Цветков, когато в едри щрихи описва Априлската епопея в "България и Балканите. Част 2" (1996). Прозорливи са изводите на Цветков, че "Целта е борбата да трае колкото се може по-дълго, за да окаже съответното въздействие върху големите държави и дипломатическите им пратеници в Цариград", както и че "В действителност организаторите на новото въстание се отклоняват от предначертанията на Левски и подновяват практиката да се търси чужда помощ. При това те са склонни да оставят решаването на българския проблем в ръцете на великите сили и на първо място на Русия като най-заинтересована от балканските работи. Трябва обаче да се отбележи, че новите революционни водачи на възраст обикновено са под тридесет години и нямат какъвто и да било политически опит. Болезненото им нетърпение, причинено от една отчайваща ситуация, е напълно разбираемо." (Цветков 1996: 24).

Изминалите години ми дават основание да се захвана със сакралната и крамолна тема за Априлското въстание, опитвайки се да дам своя версия на онези драматични и неповторими дни, чийто трагичен героизъм прикрива съществени пропуски, гафове и слабости, без чието изясняване истината за борбата за освобождение ще си остане скрита зад парадните мероприятия, в които дежурно отдаваме чест на загиналите герои. А те не са били нито светци, нито безгрешни...

Тръгнем ли скрупольозно да възстановяваме историческата правда, ще установим с изненада, че Април - 1876 г. крие много тайни, които не се свеждат само до магическото тълкувание на цифрите, означаващи "Туркия ке падне"...

Аз не желая да развенчавам подвига на апостолите, но и не искам интерпретацията на проблематиката да се сведе само до ролята на Гюргевския революционен централен комитет, подготовката и хода на въстанието и отзвука и значението му за нашия народ.

Защото, тръгвайки още от формирането на комитета, се сблъскваме с поредица от щекотливи и неудобни въпроси. Защо възниква той и доколко е легитимен на фона на съществуващия БРЦК, кой е неговият ръководител, коя е причината новопоявилите се апостоли да не оставят никакви протоколи от своята дейност, съществувала ли е хармония между тях, как така централен комитет съществува без устав и печатен орган, по какъв начин е бил възприеман той от революционните среди в Румъния и България и т.н., и т.н.

Гюргевският комитет се появява като следствие от отчаянието и нетърпимостта към тогавашния БРЦК, компрометирал се след позорния край на Старозагорската завера от 16 септември 1875 г. Негови основни двигатели са Никола Обретенов, Панайот Волов и Стоян Заимов. По-късно към тях се присъединяват Христо Караминков, Георги Апостолов, Георги Икономов, Никола Славков, Георги Бенковски, Георги Обретенов, Георги Измирлиев, Иван Данчев, Иван Х. Димитров. Гюргевските търговци Димитър Горов и Иван Стоянов "намериха една къща край града, където се населиха 12 души. Тази къща бе наречена "казарма" (Бурмов 1950: 148). Според Димитър Страшимиров (1907, 1: 234) Горов похарчил за казармата до 1000 лв., но си ги получил от средствата на Врачанския комитет. Останалите пари явно са идвали по линия на Димитър Ценович.

Тези млади революционери напълно пренебрегват авторитета на опитните кадри от дотогавашните борби, вкл. водачите на хайдушките чети, а това директно и флагрантно води до разкол в революционната организация в Румъния. Трябва да се появи Стефан Стамболов и с много усилия да се опита да преодолее типичната българска крамола.

Независимо че научава за подадената на 30 септември 1875 г. оставка на последния легитимен лидер на БРЦК Христо Ботев, Стамболов още на другата вечер свиква събрание с намерените от него дейци на БРЦК - Димитър Горов, Петър Енчев, Димитър Ценович, Иван Драсов, Филип Тотю, Илия Йованович и Георги Боснев, подчинява ги на волята си, като форумът дори излиза с решение начаса да се прати Филип Тотю "със Стамболова и други няколко техни момци в Българско и ако сполучат, със съчувствие на народа да прогласят бунта."

На 1 октомври все пак се приема по-реалистичната линия за подготовка на пролетно въстание, като Стамболов остава пълен господар на положението. Преодолял отчасти разнобоя в революционните редици, той може да се завърне в казармата на "революционния банкер" Горов и да даде приноса си в ръководената от него въстаническа дейност. Според Димитър Страшимиров (1907, 1: 232) Стамболов държи да си остане заместник на Левски и е искал" централен комитет вън, за да бъде сам централно лице вътре".

А че се е чувствал лидер, личи и от писмото на Иван Сапунов до Панайот Хитов от 21 октомври 1875 г., в което директно се посочва, че "лудият Стамболов нарекъл себе си на четири окръжия войвода" (Терзиев 1993: 125), което означава тъкмо, че той е главният лидер на въстанието. И като такъв подписва пълномощното на Волов и Бенковски като апостоли на Четвърти революционен окръг. Срещу авторитета му се опълчил само - и това не е случайно - Стоян Заимов, който при заминаването си за Враца, където е определен да е апостол, си позволява да открадне централния печат на комитета!

Това не омаловажава усилията, които Стамболов полага за подготовката на борбата, която обаче ще бъде минирана именно от странните действия на двама от апостолите - Бенковски и Заимов, заели крайните полюси в борбата - на хиперактивност и пълна пасивност, от чийто разнобой всъщност идва и крахът на въстанието, и нежеланието на Стамболов да участва в тяхната пълна със съмнения игра... Той добре разбира, че само със собствени сили трудно ще се пребори с поробителя и подобно на Бенковски упорито търси вкарването на борбата в общоевропейския й контекст - доколкото е наясно, че ще се търси подкрепата на великите сили. Защото по замисъла на Гюргевския комитет се реализира въстание, "което повече прилича на хекатомба, отколкото на борба." (Тодев 2005: 105).

С тази цел за Румъния и Сърбия с мисия заминава специалният пратеник на Стамболов Георги Живков. С помощта на митрополит Панарет е уреден контакт със сръбския дипломатически агент в Букурещ Петрониевич в края на март 1876 г., който бързо го препраща с нужните документи в Белград. Поради съвпадането на интересите на българското движение и сръбските амбиции за война с Турция Живков е приет в Белград с голямо внимание. Радостна изненада е пристигането му за нашите емигранти около Хитов и Любен Каравелов, които по това време се намират в Сърбия, а на 17 април 1876 г. в самото сръбско военно министерство се провежда съвещание с участието на Живков, Каравелов, Панайот Хитов и военния министър Тихомир Николич. Без обструкции Сърбия обещава на въстаниците 30 000 пушки, веднага са отпуснати бавените от две години 2000 пушки на Хитов и се оказва пълно съдействие на четата му. Единственото условие, поставено от сърбите, е да се въстане заедно с началото на техните военни действия срещу Османската империя.

След съвещанието в Белград се свиква общо събрание с участието на Живков, Хитов, Каравелов и представителя на московския славянски комитет княз Наришкин, решило българите да вземат участие в предстоящата война, която се очаква да избухне координирано на Гергьовден. След приетата резолюция Хитов и Живков заминават за Кладово, където войводата наистина получава пушките, а Стамболовият пратеник продължава за Румъния да агитира сред комитите.

Така Живков с такт и умение постига важен дипломатически успех - по инициатива лично на Стамболов се преодолява отново разкола в революционното движение, осигурява се подкрепата на Сърбия, зад която е Русия, предполагаща се, че ще брани националните ни интереси и се определя датата, когато трябва да започне съгласуваната борба.

За съжаление преждевременно избухналото в Копривщица въстание на 20 април 1876 г. осуетява добре замисления и сработен Стамболов план.

По горчива ирония на съдбата, на 22 април в Самоводене, след прочитане отчета на Георги Живков за свършената работа, който го принуждава да пише до главните апостоли за свикване на общо събрание за временно отлагане на въстанието и обсъждане на новото положение и тактика и само час след изпращането на последния куриер, при Стамболов пристига доведеният от Иван Панов Семерджиев пратеник от 4. революционен окръг, носещ Кървавото писмо на Каблешков. В този миг апостолът изживява едно от най-големите разочарования в живота си, концентрирано в откровението му: "Пропадна пак хубавото дело! Пак кръв, пак жертви без никаква полза."

Предателството на Павли поп Петков на 28 април осуетява избухването на въстанието в Горна Оряховица - определеният от Стамболов център на Първи революционен окръг, но и самият Стамболов е имал основание от Самоводене да забави излишните кръвопролития, въпреки че дава заповед четите да излязат на борба на 28 април (Терзиев 1993: 140-143).

Той разбира, че е изолиран най-вече от съратниците си в 4. революционен окръг, че няма никаква координация в усилията за общи дийствия, а същевременно Каблешковото писмо циркулира из страната и на 21 април е получено и във Враца! Толкова е по-странно защо куриерите от 4. окръг престават да обикалят България след старта на истинската борба, като е повече от ясно, че телеграфът е немислимо да се ползва!

Стефан Стамболов осъзнава, че движението е заложник на лични амбиции и предпочита да избави Търновския край от излишни жертви и кръвопролития.

За краткото си съществуване Гюргевският комитет не е оставил нито устав, нито пък протоколи от заседанията си - те са се водели устно от съображения за сигурност. Вместо програмни документи революционерите "изработили различни правилници, наставления, форми за клетва, начина на агитацията, съобщенията между разните пунктове, тайните пощи и полиции, плана на въстанието и пр." (Стоянов 1976: 235).

Подготовката се ръководи от Стамболов. Вярно, Заимов му е конкурент, лансирайки по-късно версията, че е бил само председателстващ на събранията, но според Никола Обретенов "Организирането на Априлското въстание е дело на Стамболова като председател на Гюргевския комитет". Той твърди, че и планът за въстанието е негов, заключавайки: "Много скъпи жертви се дадоха, но от тяхната кръв и пепелища изникна свободата на България. Всичко това се постигна със самопожертвуванието на членовете на Гюргевския комитет под мъдрото и предвидливо ръководство на председателя Стефан Стамболов" (Терзиев 1993: 126).

След пристигането на Стефан Стамболов в казармата на Горов от 11 ноември 1875 г. до Коледа - 25 декември се провеждат непрекъснати заседания, чертае се стратегията и тактиката на борбата. Още на 11 ноември България е разделена на четири революционни окръга - Търновски с ръководител Стефан Стамболов, Сливенски, начело с Иларион Драгостинов, Врачански с апостол Стоян Заимов и Пловдивски (Панагюрски), под водачеството на Панайот Волов.

Захарий Стоянов свидетелства, че на Велико Търново се възлага най-голяма надежда, а "после него идеше хайдушкият Сливен" (1976: 235). Стамболов дори се опитва да наложи първенствуващата роля на Търново, но е париран веднага от колегите си апостоли. Според остроумната бележка на Страшимиров, "предложил неговият окръг да бъде пръв и да ръководи другите. Той предложил, но и всички му отказали." (1907, 1: 232).

Стоян Заимов и Обретенов споменават и пети окръг - Софийски, но явно скандалното привличане на Никола Славков във Враца, който според Обретенов и Заимов е бил определен за апостол на Софийския окръг, обърква районирането или просто се допуска терминологична грешка - Стамболов в писмата си говори изобщо за "шоплука", а има впредвид Враца (Бурмов 1950: 149).

Прави веднага впечатление игнорирането на важни области от българското землище - Добруджа, Поморавието, Македония, Одринска и Беломорска Тракия, което ни подсказва и защо революционната борба особено в Тракия и Македония ще продължи да се разгаря през следващите десетилетия.

Добре е да се знае, че на тези заседания именно Стоян Заимов препоръчва Бенковски на апостолския комитет (Стоянов 1976: 236), който от помощник на Волов се превръща в пълновластен господар в Панагюрище. Следва знаменитото преминаване на замръзналия Дунав - пръв е Измирлиев на 13 януари 1876, след него Волов и Бенковски - на 15.

Според Захарий Стоянов "Това преминувание се извърши от 15 януарий до 1 февруарий." (1976: 238). В България апостолите са снабдени с изкусно направени фалшиви документи - Волов, Стамболов, Обретенов и Драгостинов например са със сръбски паспорти, докато Стоян Заимов е с турско тескере под името Андон Драганов (Страшимиров 1907, 2: 3) и всеки поема към революционния си окръг.

Във Влашко от името на комитета остават да работят Иван Х. Димитров, Димитър Горов и Янко Ангелов. По-късно към тях се присъединяват и някои от апостолите, които, подгонени от турците, се завръщат обратно в Румъния - Никола Обретенов, Георги Апостолов, Иван Данчев и участват в подготовката на Ботевата чета, заминавайки с нея за България.

Важно е да се посочи, че в подготовката на въстанието вземат участие и някои от по-старите дейци на БРЦК, без да оспорват авторитета на гюргевските революционери. Така на 6 март 1876 г. в Браила се свиква събрание, на което присъстват представители на комитетите в Галац, Болград, Кишинев и Одеса. На него се констатира, че няма способни хора, които да управляват народните ни работи и се решава "засега да се не съставя централен комитет, но всякой град да си въоръжи по един войвода с няколко способни хора, и да ги изпроводи отсреща" (Бурмов 1950: 151).

Ситуацията в Търново ни е добре позната. В Сливен усилията на Иларион Драгостинов се свеждат до действията на неговата и на Георги Обретенов чета между 3 и 10 май 1876 г., когато при Вратник и между Изикча и Бинкос тя е разбита и е унищожена "последната ратническа сила на Сливенския революционен окръг." (Страшимиров 1907, 3: 292). Във Враца Заимов се оправдава с предателство, но това изобщо не оневинява пасивността му и криенето му в женски сукман по чуждите тавани в момент (18-20 май 1876 г.), когато Ботевата чета води съдбоносните си кръвопролитни сражения, а в града има само една рота турска войска, разквартирувана в хана на Стефан Савов, както и абсолютно фалшивото писмо, което праща на Бенковски на Оборище, което вождът на 4. революционен окръг чете с апломб пред делегатите на 15 април и в което в прав текст се твърди: "Ние сме вече готови, братия. Ако днес ни се представи случай, т.е., че и другите окръзи са така също готови, то ние ще да развеем знамето на свободата." (Стоянов 1976: 363).

В Панагюрище Бенковски се изживява като пълновластен диктатор. Той изземва властовия ресурс от Волов, дразни се, когато последният се подписва "главен двигател на Западна Тракия" и сам определя насоката на борбата, свеждаща се до основното му изискване: "Пет хиляди чакмака да видя напредя си един път, ще да се успокоя." (Стоянов 1976: 306). Вярно е, че притежава организаторски талант и пришпорва селяните да се готвят за кланетата, но като самонадеян и самоуверен вожд еднолично решава как да се организира и води борбата, без да се съобразява с никого.

Така вместо Общо събрание на всички апостоли и упълномощените представители на четирите революционни окръга, както настоява Стамболов, той свиква само за своя революционен окръг Велико народно събрание в Оборище между 12 и 16 април 1876 г., а на 15 април получава от депутатите съставеното от Волов (!) диктаторско пълномощно, според което "апостолите само от 4. окръг имат право да се разполагат с работите на въстанието" (Стоянов 1976: 352). Пак на Оборище се изработва от специално избрана комисия между 15 и 17 април 1876 г. "Възвание към българския народ" (Христоматия 2002: 160). От нея ни е оставен и знаменитият протокол от 17 април, от чийто първи член разбираме, че въстанието трябва да се вдигне на 1 май 1876 г., но да се обяви на 25 април. (Страшимиров 1907, 2: 253).

Следва преждевременното избухване на въстанието в Копривщица, а апостолите така и не уточняват датата за начало на борбата (Първоначално се определя 1 май, но в началото на март Иларион Драгостинов с окръжна записка до другите главни апостоли предлага датата 11 май - празникът на Св. св. Кирил и Методий, като според Заимов (1895: 80) "Предложението на Драгостинова бе одобрено от всички главни апостоли."). Те обаче съвсем игнорирват указанията на Васил Левски всеобщото въстание след добра и мащабна подготовка да започне през 1884 г. На ход са и поредица от самобитни тактически ходове на войводата Бенковски - започвайки от освещаването на панагюрското знаме, носено от Райна Попгеоргиева Футекова на 22 април, обковаването на "саблята му" с 50 рубли екатеринки от панагюрските златари и изработването на държавен печат на същия ден, минем през набезите и маневрите на Хвърковатата му чета от 20 април до 8 май, тайното изгаряне на Дереорман, Паланка, Славовица на 26 срещу 27 април (Стоянов 1976: 474) и стигнем до уникалните му заповеди въстаниците с мирното население да се съсредоточат в Средна гора и Родопите, а напуснатите села да се подпалят. "Целта на тази, на пръв поглед самоубийствена тактика, е да се лиши Високата порта от довода, че движението е дело на някакви хайдуци, а не на организирани революционери". (Цветков 1996: 25). В добавка се стига до подпалване на селищата Смолско и Каменица на 25 април, жп станцията на Белово на 27 април и до братоубийствена война между българи-християни и българи-мюсюлмани в Клисура - 27 април и Батак - 2 май 1876 г. и до желанието на муховци да убият на 1 май "войводата и по-главните негови другари." (Стоянов 1976: 501), последвано на другия ден и от още един опит на боготворящите го дотогава панагюрци (Страшимиров 1907, 3: 258).

Следвал стриктно масонските указания на Мацини - "трябва да работите да се пробуди колкото се може повече народът ви и да се разпространи в по-големи размери революционният дух не само по градовете, но и по селата, ако е възможно чрез тайни апостоли и проповеди. Трябва да измислите средства, чрез които да стават по-малки или по-големи събрания, под един или друг предлог, в които събраните да разделят мислите си за общите интереси." (В беседа пред Теофан Райнов и Райчо Гръблев в началото на юли 1869 г., виж Василев (2005: 166-167), Бенковски счита мисията си за изпълнена на 2 май 1876 г., когато заявява директно на Захарий Стоянов, гледайки горящия цветущ някога градец Панагюрище: "Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравей, а на Русия - нека тя заповяда!..." (Стоянов 1976: 512), разпуска четата си на 8 май, пропъждайки грубо и с оръжие в ръка следвалите го до момента двадесетина човека и на 11 май е убит от турска потеря след предателството на дядо Вълю Стоилов Мечката на моста на река Костина в Тетевенския балкан.

Важно е да се отбележи, че официалната османска власт веднага оценява ролята на Бенковски в кървавия метеж. Не случайно на 15 май 1876 г. търновският мютесариф изпраща телеграма до каймакамите, в която, предполагайки, че е допустимо "да са се промъкнали в нашия край забягналите бунтовнически главатари", начело с "Гавраил Бенковски от Копривщица, висок на ръст, с житен цвят на лицето, сини очи, руси мустаци, малко въздълъг нос, с панталони", заповядва "да се извършат нарочни претърсвания и в случай, че бъдат заловени, под стража да се изпратят в Пловдив." (Априлско 1956: 21).

От същата дата е и прелюбопитната телеграма от софийския мютесариф до видинския му колега, в която подробно и образно е описано убийството на Георги Бенковски - "Войводата Георги Бенковски, който се беше скрил заедно с поп Кирил, игумен на Калугеровския манастир, Пазарджишко, и с още двама негови другари (Захарий Стоянов и далматинецът Стефо Радоич - б.м., Б.Г.), като забелязал какво старание и опитност проявявала при търсенето потерята на помак Мехмед ага и като виждал ясно, че непременно ще бъдат заловени, излезли и четиримата от мястото, дето се били скрили, и побягнали.

Когато преследвани от поменатия Мехмед ага попаднали на засадата на Рюзгяр хаджи Ахмед ага, който неотдавна бе удостоен с чин юзбашия, направено им било предложение да се спрат. Въпросният Бенковски и другарите му започнали тутакси да стрелят на всички страни. Нашите войници им отвърнали, като открили огън. Войводата Бенковски бил прострелян от куршума на хаджи Ахмед ага и паднал мъртъв, а от другарите му бил заловен само поп Кирил жив, но ранен. Останалите двама души от тях забягнали в балкана. Но и те с помощта на аллаха и неговия пророк Мохамед и с благоволението на падишаха ще бъдат в ръцете ни.

От телеграмата, която се получи снощи от орханийския каймакам, се разбра, че проклетата глава на въпросния Георги и заловеният ранен Кирил са откарани в Орхание.

...Когато в присъствието на специалната комисия на тукашните бунтовници бе показана главата, те всички потвърдиха, че това е главата на техния войвода Георги Бенковски, същият, който им бил водач, който запалил къщите, който събирал от ръцете им парите. Всички заплюха главата в лицето и я проклинаха. Те се нахвърлиха и върху попа, който едва можа да бъде избавен от ръцете им." (Априлско 1956: 21).

Отделно и сериозно внимание заслужава връзката на Бенковски с неговия съгражданин и руски консул в Пловдив Найден Геров и въпросът дали той е бил масон. Знае се, че водачът на въстанието мрази родното си място и по време на подготовката на въстанието изобщо не посещава Копривщица, защото "Моето влизание в Копривщица трябва да се предшествува с отсичанието на стотина глави", тъй като според него "тарторбашиите на чорбаджилъка се намирали в Копривщица" (Стоянов 1976: 452). Това са обяснения, които могат да се приемат от наивния тогава Захарий Стоянов.

Гаврил Хлътев, бившият неуспял подпалвач на Цариград със Стоян Заимов, скрил се зад самоличността на полския революционер Антон Бенковски, знае прекрасно, че без помощта на Русия нищо няма да стане, както и че въстанието е прелюдия за започване от Руската империя на поредната война за османското наследство. Връзката естествено е чрез Найден Геров. Каналът е проверен, използван е още от Васил Левски (да си припомним само диалогът им за целите на борбата - въстание с комитети или училищно-църковна уредба, който така непосредствено ни представя Заимов в "Миналото", книга 2, "Васил Левски Дяконът. Биография" (1969: 418), а и Геров е отлично осведомен за действията на апостолите при това от първа ръка. Достатъчно е да прочетем и един негов доклад № 34 до руския посланик в Цариград граф Игнатиев, носещ дата 12 април 1876 г. В него дословно се посочва: "От моите сведения е известно на Ваше Превъзходителство, че сега от няколко години подред емисари обхождат България в качеството си на агенти на тъй наречения Таен български комитет, за да подбуждат българите да се готвят за въстание, подготвено от този комитет за събаряне на турското иго...

...Войнственото настроение на българите оттогава (1875 г. - б.м., Б.Г.) се повиши и заради приготовленията, които се правят, е твърде вероятно в скоро време да бъде извършен опит за въстание. Народът толкова по-лесно вярва в това, колкото по-непоносимо става в последно време положението му, и бърза да се запаси с оръжие.

Въоръжаването на българите отначало ставаше незабелязано и тайно, но с настъпването на есента то стана по-дейно и започна да се върши открито, тъй като бе забелязано от турците, че местните жители купуват оръжие, барут и куршуми. И действително в началото на този месец за една седмица във Филипопол се продадоха около десет хиляди оки (близо 1300 кг) куршуми, изкупени от местните жители.

Това настроение на българите, което вече не е тайна, разбира се, от само себе си възбуди още повече турците против тях. Сега турците от своя страна се канят да нападнат българите, за да ги пребият, и открито говорят за това в кафенетата и други публични места..." (Христоматия 2002: 159-160).

Бенковски, а и Геров старателно крият връзката помежду си - времената са сурови и несигурни. Съгласуване на действията им обаче има, а задачата е разоряването на цветущите подбалкански градчета, в които няма сериозна османска власт, тъй като векове наред се ползват със султански привилегии, но пък се намират на линията на бъдещите действия на руските войски в посока Пловдив - Цариград.

Без документални източници не мога да твърдя, че апостолът ни е получавал финансиране от Игнатиев през Пловдив, по-скоро съм склонен да вярвам, че указанията са били да има повече жертви и разрушения, за да може на фона на ужаса и възмущенията на прогресивната европейска общественост официален Петербург директно да се намеси в подкрепа на жертвите на турския произвол - естествено първоначално с парична помощ. Доказателството го откривам в телеграма № 528 от Нелидов в Константинопол до Церетелев в Пловдив от 21 юли 1876 г., от която става ясно, че чрез тайния съветник Гирс императорското руско външно министерство отпуска на посолството в Цариград 300 турски лири, равняващи се на 2000 рубли. Церетелев получава парите на 23 юли и веднага съобщава с телеграма № 141, че те са "изправно получени от мен" (Архив 1932: 207, 209).

А че руснаците са били в течение на нашите революционни дела личи и от реакцията им при отразяване на въстанието - те са първи в света!

Най-активен с публикациите си е вестник "Новое время" ("Первое сражение болгар с турками. Движение охвативает всю Болгарию", № 54, 24 април 1876 г., "Восстание в Болгарии", № 64, 4 май 1876 г., "Болгарский революционний комитет обратился к болгаром", № 110, 20 юни 1876 г.). Сведения за борбата дават и "Петербургская газета" - "Восстание в Болгарии усилвается", № 85, 4 май 1876 г., "Начало конца", № 93, 30 юли 1876 г., "Санктпетербургские ведомости" - "Петербург, 25-го апреля", № 114, 26 април 1876 г. и "Московские ведомости" - "Из Филипополя", № 134, 30 май 1876 г. (Априлското 1976: 85, 98, 138-139). Те са в течение на подготовката на Старозагорското въстание, осуетено в зародиш, тъй като е против плановете им, докато Априлското държат да избухне, както и последвалата Сръбско-турска война - 18 юни - 21 октомври 1876 г., генерална репетиция към обявената на 12 април 1877 г. поредна руско-турска война.

Всъщност руският посланик в Цариград граф Николай Игнатиев прекрасно знае на каква кауза служи. В своите "Записки" (1875-1878), издадени през 1908 г. той пределно откровено формулира приоритетите в своята дипломатическа дейност в Константинопол - "да може Русия сама да господствува на Балканския полуостров и в Черно море, да бъде сложен край на разширяването на Австро-Унгария, и източните народи, особено славянските да обръщат погледи изключително към Русия, поставяйки своето бъдеще в зависимост от нея, а не от другите европейски държави" (Игнатиев 1908: 60). Итнатиев осъзнава, че "Турците предприемат мерки за предотвратяване на въстанията на християните и за отслабване на съпротивата им, макар че отлагането на кървавата развръзка дава възможност и на християните да се подготвят по-добре за нея... Но в бъдеще условията на борбата едва ли ще бъдат благоприятни за нашите балкански братя, защото с течение на времето те все повече и повече отвикват да владеят оръжието и стават по-малко войнствени.

Общественото развитие, разпространяването на образованието и възбуждането на материалните интереси все повече и повече отслабват военната им предприемчивост, склонявайки ги към сближаване и запознаване със Запада.

Там, а не у нас новото поколение наши съплеменници търси удовлетворяване на своите нови нужди и на обновените форми на обществен и даже политически живот. Връзките, основаващи се на общата вяра, общата кръв и предишните благодеяния на Русия, отслабват с изчезването на предишното поколение, понесло мюсюлманските гонения и станало свидетел на нашата настойчива борба с неговите гонители. Новото поколение има вече друга насоченост и не е така способно да вдигне оръжие. Идеите на прогреса, забравянето на бащините предания и всеобщият стремеж към равенство на хората проникват в масите и променят предишния тип хора. Истинско народно и здраво развитие може да има САМО при образуването под ръководството на Русия самостоятелни и едноверни области.

Дотогава е невъзможно да се промени и насочи образованието на младежите, слабо приспособено към действителните нужди на православните народи. Умовете на младежите сега са насочени не към нас, а към Запада. Това, което става в Румъния, ще се случи и в Сърбия и в България. Всичко, което ни е враждебно в Европа, се старае да въздействува в този смисъл на християнските населения на Балканския полуостров и да ги отблъсне от Русия - религиозната, католическата пропаганда, монашеските ордени и корпорации, полските емигранти, масонските ложи, твърде разпространени в последно време, и революционните комитети."

Според Игнатиев, позицията на Русия по Източния въпрос "зависи от правилната оценка", а именно "1. унищожаване на Парижкия договор, преди всичко на онези негови членове, които се отнасяха до неутрализирането на Черно море и до отнетата от нас част от Бесарабия, 2. откриване на свободен излаз за Русия в Средиземно море и 3. създаване на такъв местен ред на Балканския полуостров, който би представлявал със своята самобитност достатъчна преграда за намесата и влиянието на Запада и не би застрашавал спокойствието на Изток, не би предизвикал практическа намеса на европейските държави. "И най-важното: "Новите княжества или държави, които би трябвало да възникнат върху развалините на Турската империя, по своя държавен строй и характер трябва да служат за укрепване, а не за отслабване на естествените народни връзки с Русия. Няма съмнение, че тази част на задачата е най-трудна. Формула, съответстваща напълно на нашите планове, още не е намерена." (Игнатиев 1908: 64). В тази насока още в края на 1875 г. определя по-нататъшния ход на събитията с доклада си от 3 ноември до цар Александър Втори: "Благоволете да повярвате, Господарю, че великият везир (Махмуд паша - б.м., Б.Г.), със свойствените нему качества успя да сведе събитията в насока на една изключително руска интервенция и е склонен на една реформена акция, която да се ползва от симпатиите и протекцията на Русия...

Ако този цяр не помогне, то ние все ще имаме време да турим край на съществуванието на една империя, неотговаряща в сегашното си състояние на положението на другите европейски държави, щом признае, че тя е неспособна да се постави на техния ранг с един прогресивен устрем, провеждан отгоре." (Игнатиев 1908).

Много показателен е и поверителният доклад на първия драгоман на руското посолство в Цариград, държавният съветник Михаил Ону, под № 324, допълнение към написаното от Игнатиев и съдържащ всъщност пророческите прозрения на великия везир Махмуд паша за българската драма през 1876-1878 г.: "Ще ви говоря откровено и вярвам, че господин генерал Игнатиев ще привлече вниманието на императорското руско правителство вурху следната дилема. Разрешението на мъчнотиите в нашата империя зависи от два начина на действие - от гледна точка на великите сили и в частност от гледната точка на Русия, или пък вие ще се намесите дипломатически във вътрешните работи на Турция, а това ще даде като последствие военна намеса. В такъв случай понеже сте по-силният, вие ще направите от Турската империя каквото искате, и такова разрешение на въпроса ще костува поройни реки от кръвта на християнското население, за съдбата на което сега Европа се застъпя. Вие ще се притечете на тяхна помощ след като хиляди глави ще бъдат отсечени и селищата им преобърнати на пепелища. Християните ще излязат от тази криза автономни може би, но смазани и безсилни...

...Не заплашвам, но правя заключения от развоя на събитията. Турското правителство няма интерес да пусне юлара на тълпата, но то ще бъде безсилно да се противопостави, ако вие не менажирате Турция... Тъй лесно не се става роб на тия, които до днес са наши роби!..." (Йоцов 1939: 76-78).

В хода на изложението си засягам мимоходом проблема за масонството на Бенковски, тъй като е най-щекотлив и трудно доказуем. Истина е, че в революционната си практика той твърдо се придържа към заветите на Мацини и Раковски, а и работата му като гавазин на персийския консул в Смирна навява интересни асоциации с персийските митарства на Георги Раковски.

Димитър Страшимиров в третия том на своята "История на априлското въстание" (1907, 3: 134-135) между другото говори за "демагогското"писмо, което Бенковски едва ли не на шега пратил на златишкия мюдюрин на 24 април 1876 г.

Ако и да се възпроизвежда по спомените на Тодор Георгиев и да не му се обръща необходимото сериозно внимание, е показателно, че то започва с обръщението "братя по земя", след което правителството е квалифицирано като тираническо, тъпчещо правата на всички, без разлика на народност и религия, все сигурни и съзнателно оставени за посветените знаци, че е дело на революционер, познаващ тайните на масонската оперативно-тактическа дейност...

Въстанието има основната заслуга, че повдига на изключителна висота революционния дух на народа. Иван Вазов точно е формулирал феномена в "Пиянството на един народ": "Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е вдигал до такава висота и надали ще се вдигне друг път..." (Вазов 1956: 302).

При липса на връзка между отделните центрове обаче въстанието е бързо потушено: "ако бяха въстанали и четирите окръга, както Панагюрище, ако това последното заедно с целия окръг останеше да се разпорежда само с местните турци, то аз не се посвенявам да определя, че това въстание щеше да отиде два-три месеца. Няма никакво съмнение, че то щеше да бъде потъпкано по-жестоко, но не така скоро и по такъв позорен начин." (Стоянов 1976: 519).

И ще нещо много важно - дали поради липса на време, или от пословична мнителност, но Бенковски не известява по никакъв начин не само европейските дипломати в Цариград, но и водещите европейски издания за характера и целите на борбата и за започналите зверства в Средна гора.

Христо Ботев постъпва по-предвидливо. След като на 17 май 1876 г. завзема с четата си кораба "Радецки" той първо известява БРЦК в Букурещ, че молитвата му се сбъдва и веднага след това предава на Димитър Горов "Телеграма", предназначена за публикуване във вестниците "Френска република" и "Женевски журнал", чието съдържание е повече от красноречиво: "Двесте души български юнаци под предводителството на Христо Ботйов, редактор на в. "Знаме", орган на революционната партия, днес заробиха австрийския параход "Радецки", който насилствено накараха да ги прекара през Дунава. Излязоха на десния бряг между градовете Ряхово и Лом паланка, отвориха знаме Свобода или Смърт и отидоха на помощ на своите въстанали братя българи, които отдавна се борят със своите петвековни тирани за своята човешка свобода и народни права. Те вярват, че европейските образовани народи и правителства ще им подадат братска ръка" (Ботйов: 1927: 394), като преди това написва знаменитата си статия "Захваща се вече драмата на Балканския полуостров!" от 3 май 1876, която помества в първия брой на вестник "Нова България" на 5 май и която е създадена основно да подейства върху мислите и чувствата на образования европейски читател.

Въстанието предизвиква и руско-турската освободителна война, която избухва близо година след началото му - на 12 април 1877 г., след като Народно събрание на българите във Влашко на 19 ноември 1876 г. в програмата си се съгласява, че "За да се гуди в действие тая програма и да се предвари вторично кръвопролитие, нужна е външна военна окупация на Турция, при която ще се състави първото българско привременно правителство". (Христоматия 2002: 173-174).

Резултатите от войната и особено решенията на Берлинския диктат от 1 юли 1878 г. отрезвяват напълно останалите живи апостоли и революционери.

Между тях на първо място е Стамболов. Още на 11 август 1876 г., току-що пристигнал в Гюргево след провала на освободителната борба, той пише писмо до БЦБО, в което призовава за ново въстание и самостоятелни усилия за освобождението на България: "Моето частно мнение е, че бездруго трябва да се поднови въстанието в България. Ако народът ни стои лицем, когато руските войски навлязат в България, не е от полза това. Ако има въстание в България, ние можем да се надяваме на по-честито бъдеще: подарената свобода не е дълготрайна и малко полза може да очаква от нея народът, който я обладава, че още въпрос е дали вместо хляб не ще ни дадат камък, вместо риба - зъмя..." (Терзиев 1993: 145). На 8 февруари 1879 г. в храма "Свети Никола" той произнася знаменитата си реч в защита целостта на Отечеството, заявявайки: "Нека извикаме високо, високо, да ни чуе Европа и нейните дипломати и владетели: "Вие ни сякохте, без да ни викате, без да ни изслушвате, без да ни кажете вината, поради която ни сечете, но ние ви казваме: боли, боли и мъчно. Дайте ни нашето отечество, каквото бе то определено от вашата конференция в Цариград и каквото бе създадено от Санстефанския договор." (Терзиев 1993: 204).

В следващите седем години еволюцията и еманципацията му по отношение на Русия ще добие завършена форма, особено след преврата на 27 април 1881 г. и продължилият до 7 септември 1883 г. режим на пълномощията, чийто материален израз е безспорно контрапревратът срещу марионетното правителство на митрополит Климент от 11 август 1886 г., осъществен с такт и много съобразителност - един от най-високите върхове, до който се издига автентичният български национализъм.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Априлско 1956: Априлско въстание 1876. Т. 3. Сборник от турски документи. Под редакцията на Ал. Бурмов. София, 1956.

Априлското 1976: Априлското въстание в руския периодичен печат април-септември 1876 г. Ч. 2. София, 1976.

Архив 1932: Архив на Найден Геров. Ч. II. 1871-1876. София, 1932.

Ботйов 1927: Ботйов, Хр. Съчинения. София,1927.

Бурмов 1950: Бурмов, Ал. БРЦК 1868-1877. София, 1950.

Вазов 1956: Вазов, Ив. Под игото. София, 1956.

Василев 2005: Василев, Р. Масонската ложа и братството на Левски. София, 2005.

Гандев 1976: Гандев, Хр. Априлското въстание 1876 година. София, 1976.

Заимов 1895: Заимов, Ст. Миналото. София, 1895.

Игнатиев 1908: Игнатиев, Н. Записки 1875-1878. Спб, 1908.

Йоцов 1939: Йоцов, Д. Граф Игнатиев и нашето освобождение. София, 1939.

Лазаров и др. 1991: Лазаров, Ив., Тютюнджиев, Ив., Палангурски, М., Павлов, Пл. Лекции по българска история. Част 2. В. Търново, 1991.

Стоянов 1976: Стоянов, З. Записки по българските въстания. София, 1976.

Страшимиров 1907: Страшимиров, Д. История на Априлското въстание. София, 1907.

Терзиев 1993: Терзиев, К. Стефан Стамболов. София, 1993.

Тодев 2005: Тодев, Ил. Българско национално-революционно движение. София, 2005.

Христоматия 2002: Христоматия по история на България. Съст. П. Панайотов. София, 2002.

Цветков 1996: Цветков, Пл. България и Балканите. Ч. 2. София, 1996.

 

 

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 25.04.2006, № 4 (77)