Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Ноември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

ЗА АЛЕКСАНДЪР МОРФОВ

Борислав Гърдев

web

Александър МорфовДнес отсъствието му се чувства осезателно и дори е нелепо да честваме 60-годишния му юбилей, а него да го няма в България. А знаем, че той е жрец в храма на изкуството вече 30 години.

Александър Морфов завършва режисура за драматичен и куклен театър при Юлия Огнянова през 1990 г. и кинорежисура при Георги Дюлгеров четири години по-късно. Тръгва с прочутото си "Политическо кабаре" през 1990 г. в Смолян и се утвърждава като актьор и режисьор в най-проблематичното и преломно време на градене на демокрацията у нас. Това бяха години на нескончаема криза, на безпаричие, но и на чудеса, когато, ако си талантлив и имаш малко късмет, можеш да постигнеш всичко, което си пожелаеш. Разбира се, в български условия.

Да станеш например режисьор на Народния театър "Иван Вазов" през 1994 г.

През 2000-2001 г. да си му главен художествен ръководител и директор, след това да подадеш оставка, да бъдеш главен режисьор на театър "Вера Комирсажевска" в Петербург (2001-2006), за да се завърнеш, да си отново главен режисьор от 2009 и временен шеф на Народния от януари до септември 2015 г.

Да поставяш спектакли, събиращи пет пъти повече публика от най-гледаните родни филми.

Да влизаш в конфликт с управниците - припомням само протеста му срещу избора на Слави Бинев за председател на парламентарната комисия за култура и медии в 43. ОНС, публикувано във "Вести.бг" на 1 декември 2014 г., с който предупреждава за "тенденциозно унищожаване на българската култура" като проблемът не е в Слави Бинев, а в този, който стои на върха и за когото "американското посолство каза, че е мутра, набъркан в контрабанда с цигари, в производство на амфетамини", да отстояваш собствена позиция, докато накрая осъзнаеш, че нямаш място в България.

Че тук "свестните считат за луди" и е по-добре да работиш там, където талантът и качествата ти се ценят - в Петербург и Москва, Рига, Битоля, Букурещ и Тел Авив.

Където те смятат за театрален континент, гейзер, изстрелващ оригинални търсения и решения, и където сравняват новаторството ти с това на Тарантино...

Ще има изявен изследовател на театъра ни от 90-те години на миналия век насам. Може би Камелия Николова ще напише и персонален портрет... Каквито и пристрастия да има - да го харесва или ненавижда, каквато и концепция да защитава критикът, той не може да пренебрегне приноса на Александър Морфов за българското и руското театрално изкуство.

Морфов бе наричан сметкаджия и хулиган, който не зачита авторитети и преправя както си иска класици, обръщайки до болка познати сюжети с хастара навън. Той имаше самочувствие и его, каквито тук не се търпят.

Но истината е, че върна публиката в театъра. Накара зрителя редовно да следи премиерите на най-авторитетната ни сцена, считана за крепост на академичната скованост и консерватизъм, превърна всеки свой спектакъл в празник, игран в продължение на години и десетилетия. Звучи фантастично, като в приказка, но е самата истина.

Вярно - като пълен автор на спектаклите си той преправяше всеки автор, с който работеше, но научи актьорите - подбрани от него, след като ветераните и емблемите напуснаха през 1992 г. при екстреното си пенсиониране от тогавашния директор Васил Стефанов - да говорят не помпозно и с патос, а съкровено и непосредствено, да демонстрират страст, дори стимулираше цинизмите от сцената, защото и те са част от живота ни.

Морфов наблегна на по-важното - той си припомни, че театърът е преди всичко зрелище и се постара с най-добрите си творби да предостави на публиката ярко, бляскаво представление, смес от магия и разтърсващи емоции, клоунада, анимация, черен хумор, атракциони, напрегната интрига, запомнящи се светлинни ефекти и винаги въздействаща музика. Спектаклите му бяха тържество на етюдно-импровизационния театър.

Признавам си, че не съм гледал всички най-важни спектакли на Александър Морфов. На голяма сцена съм видял "Полет над кукувиче гнездо" (2011), "Животът е прекрасен" (2012), "Дон Жуан" (2012) и "На ръба" (2015), а като тв и видеозапис съм запознат още с "На дъното" (2001), "Вълшебна нощ" (2005),"Татко Юбю" (2006), "Люсет Етиен или стреляй веднага!" (2007), "Примадона" (2014), "Дон Кихот" (2016), "Декамерон" (2018) и "Ромео и Жулиета" (2020).

Най-общо неговият идейно-тематичен контур се затваря между човешкия живот на дъното, и на ръба и полета към свободата и надеждите, и изследването на любовта като болка, чудо и мечта. Не крия, че това бяха пиршества за мен, оставили трайни спомени в съзнанието ми.

Морфов въведе стандарта представленията да траят до три и повече часа с един антракт - да се знае, че зрителят идва на гала спектакъл, на мегапродукция. Помня, че "Полет над кукувиче гнездо" по Кен Киси и Дейл Васерман бе с времетраене 195 минути, но го изгледах като откровение, на един дъх и с една почивка. А интерпретациите на Деян Донков - Макмърфи, Иван Бърнев - Били, Емил Марков - вождът Бродман и Рени Врангова - сестра Рачид и досега си остават в моята ценностна скала сред образците в актьорското изкуство.

"Животът е прекрасен" по Николай Ердман ме разтърси като поглед към битието на обикновения малък руски човек, в годините на жесток и суров революционен експеримент - 1928 г., когато всеки се превръща във винтче на огромен и скърцащ механизъм. Логично е тази постановка да се позиционира като сатира на безработен мъж - Семьон, чието отчаяние го принуждава да мисли за самоубийство. Но, Господи, как играе Камен Донев, какво могъщо и автентично излъчване струи от него, а поддържащите персонажи са, както винаги, на завидна висота, експонирани от имена като Мариан Вълев, Албена Колева, Валентин Танев, Биляна Петринска, Иван Радоев-син...

Очаквах "Дон Жуан" със смесени чувства, но той буквално ме обсеби за своите 150 минути, бе изпълнен с толкова енергия и страсти, че ме остави без дъх. Харесах функционалната сценография, дело на Александър Орлов и Александър Морфов, както и вдъхновената игра на Теодора Духовникова - Елвира, Захари Бахаров - Сганарел и Деян Донков, пресъздал с чар и неподправен драматизъм образа на вечния изкусител Дон Жуан.

Допадна ми концептуалното решение на спектакъла и макар че четох критики, че той се разпадал на отделни атракции, че бил пълен със статисти, бил шумен и изкривявал историческата правда, го възприех преди всичко като поглед към една епоха, в която хората, без да са напълно доволни и свободни, търсят своето щастие. Добавям и още нещо важно - като атмосфера и въздействие "Дон Жуан" ми напомни шедьовъра на Милош Форман "Амадеус" (1984), което не е случайно, и смятам, че е най-големият комплимент за представлението.

На 16 април 2015 г. гледах реквиема за един отиващ си народ "На ръба". Авторският спектакъл на Морфов го възприех като панихида за родината ми. Той се оказа и неочаквано кратък - 80 минути, но за сметка на това толкова интензивен и мачкащо ефективен като въздействие. Видях една България обезумяла, полудяла и скачаща от ръба на висока сграда, която просто не желае да живее повече в корупция, мизерия и лъжа. Зрелището бе в стихията си, но излъчваше много тъга и мъка, както и смях през сълзи.

Хареса ми песента на група "Ревю" "Плачеш ли?" с автор Васил Гюров, както и сценографията на Никола Тороманов. Актьорите играха с вдъхновение и се раздадоха докрай. Не мога да отделя някого - всички бяха на ниво - Деян Донков, Албена Колева, Стоян Алексиев, Христо Петков, Велислав Павлов, Иван Юруков, Рени Врангова, Теодор Елмазов, Валери Йорданов - създавайки груповия портрет на една унизена и смачкана страна.

"На ръба" - реквиемът на една нестанала България, без вода и ток, "да я еба в държавата", и последна изява на Александър Морфов в Народния театър.

Помня предизвикалата толкова спорове "На дъното" по Горки, която заживя нов живот, благодарение на тв записа си от 2001. И не мога да забравя изявите на Михаил Петров - Костильов, Наум Шопов - Лука, Марин Янев - Богров, Стоян Алексиев - баронът, Руси Чанев - Константин Сатин, Валентин Танев - Кърлежа, Мария Каварджикова - Василиса Карповна, Квашня - Албена Колева, Валентин Ганев - актьорът, Николай Костадинов - Васка Пепел и Кръстьо Лафазанов - полицаят Абрам Медведев. Това бе истинско позорище, проникновен поглед към живота на руското дъно с бившите хора в началото на XX век, истински трактат за мизерията като начин на живот и съществуване.

Опитът бе продължен във "Вълшебна нощ", който гледах като тв филм през 2005 г. с изключителните изяви на Пламен Пеев - Гого, Теодор Елмазов - Диди, Рени Врангова - проститутката, и Красимир Недев - полицаят. Не, наистина няма друг спектакъл, пресъздал с такава любов и умение светът на малкия отритнат човек, познат ни от "В очакване на Годо" на Бекет! При това поднесен като мултимедиен продукт с анимация, дело на Димитър Митовски и Георги Димитров, документални кадри от времето на "бел епок", Първата световна война и съвременността и на фона на музиката на Луис Армстронг, Перголези, Моцарт и Йозеф Щраус!

Гледах руската видеоверсия на "Дон Кихот", качена в мрежата на 22 януари 2016 г. Спектакълът е от 1999 г. и той е всъщност руският пробив на Морфов в московския театър "Et Cetera" на Александър Калягин. Парадоксалното е, че по московската версия трябва да съдя за софийската от 1994 г., която съм пропуснал, но като цяло схванах замисъла и квинтесенцията, движещи Александър Морфов. Той изпитва респект към христоматийни и митологизирани герои и произведения, но търси своята гледна точка, собствен ключ за тяхното осмисляне. Бурлеската, клоунадата, хапливият хумор помагат, но е необходима и стройна концепция КАКВО НОВО искаш да кажеш, както и актьори, готови да ти повярват и да те следват по трънливия път.

В случая Морфов представя Дон Кихот като един уморен, изчерпан човек. Без илюзии и претръпнал от живота, за когото дори битката с великаните е представена като кървав, кошмарен и измамен сън. При най-малкото препятствие той е готов да се откаже от житейската си мисия да е Рицар на печалния образ, завещавайки доспехите и мечтите на своя оръженосец.

Санчо Панса, по сполучливия израз на проф. Исак Паси, се донкихотизира пред очите ни в буквалния смисъл на думата като неговият образ чрез филмовата лента напуска театралната зала и тръгва по улица "Арбат". За подвизи, за защита на доброто и справедливостта, за по-щастлив живот...

Беше ми любопитно да проследя играта на руските актьори и установих, че Владимир Симонов просто няма достатъчно време, а и самият постановчик не му дава шанс за по-пълноценна изява като Санчо Панса, тъй като вниманието на Морфов е насочена не толкова към Дулсинея - Мария Скосирева, а именно към Дон Кихот, който във вдъхновената и конгениална изява на Александър Калягин, е стожерът на постановката и носителят на най-ценните и важни послания в нея, благодарение на които тя се превърна в популярен хит.

"Татко Юбю" от 2006 г. по Алфред Жари ме впечатли с погледа си към властта - как тя променя и извращава личността, превръщайки я в марионетка на мрачни и зли сили, тласкащи я и към военни авантюри, власт като трагична реалност, с изключителния Александър Калягин във водещата роля на Франсоа Юбю.

За "Люсет Готие или стреляй веднага!" по пиесата на Жорж Фейдо" (2003), тв версия 2007 г., ще се съглася с мнението на Алекей Филипов, лансирано в "Известия" от 8 октомври 2003 г. - "Толкова шеги и гегове, и салта и превратности, и луд смях не може да се намери в нито един спектакъл на московска сцена от последното десетилетие. Драматургът е написал скромен, но деликатен текст, а режисьорът го е превърнал в енергично и неочаквано забавно преживяване, изпълнено с трикове." Добавям само органичната и много силна игра на водещите актьори в спектакъла - Наталия Благик - Люсет Готие, Владимир Скворцов - Герман, Гушон Иксанов - Адонис и Татяна Владимирова - Марселин.

"Примадона" е запис на постановка в израелския театър "Гешер" в Тел Авив от 2012 г. Гледах една очарователна романтична комедия на популярния американски драматург Джефри Хачър, създадена по действителен случай - за съдбата на популярния английски актьор от XVII век Едуард Кинастон, прочул се с проникновената интерпретация на женски персонажи в театъра до Реставрацията като Дездемона например. Същият Кинастон е и бисексуален, и любовник на Бъкингамския херцог, пачавра на аристократи, пребит от любовника на първата актриса на Британия Маргарет Хюс. Талантлив, красив, привлекателен...

Шарена и скандална история, която е невъзможно да не се хареса на Морфов. Той решава до голяма степен проблема с посланието на постановката си с избора на водещата звезда - Саша Демидов, изнесъл на плещите си този мегаспектакъл от 137 минути, превръщайки театралното приключение в истинска наслада. Пленителен спектакъл, дълбока импресия, преодоляваща "четвъртата стена" и приканваща публиката да е съучастник във фееричното представление. С неизбежните танци, остроти, игра на сенки, корида, фотосесия, марионетки, смях през сълзи, мъжка и женска голота, песни в съвременно звучене на английски език и със субтитри на същия език във видеоверсията, която успях да открия. В една трагикомедия, в която, на фона на постановката на "Отело", ставаме свидетели на победилата любов на Кинастон към Маргарет - Рут Расюк, във време, когато актрисите вече напират да се еманципират и да поемат в свои ръце водещите женски роли в спектаклите.

"Декамерон" от 2018 г. по Бокачо е преди всичко химн за любовта - като страст, емпатия и копнеж. И е безкрайно любопитно да гледаш красиви руски актриси, готови да дадат най-доброто от себе си под палката на Морфов - Марина Дубкова - Беатриче, Анастасия Шумилкина - Пампинеа, Евгения Вайс - Елиза, Анна Деянова - Франческа, Елисавета Рижих - Фиамента, Екатерина Буйлова - Филомена, Наталия Баландина - Лаура, Евгений Токарев - Панфило... В един спектакъл, оказал се толкова навременен и съзвучен с проблемите на настоящето ни - вероятно и затова се ползват мобилни телефони, гледа се футбол на малкия екран, а над всички ни се усмихва с благ поглед великия Чаплин от "Светлините на големия град" (1931)...

Бях от немногото щастливци, на които пандемията поднесе рядък подарък - на 13 май 2020 г. Театърът на младия зрител "Брянцев", Петербург, предложи еднократно онлайн премиера на най-новия - не претоплен и вехт! - спектакъл на Александър Морфов "Ромео и Жулиета". Изгледах постановката с огромно любопитство и интерес. Класическата Шекспирова история, позната на всички ни, е поднесена от постановчика безапелационно и с ярко авангардно звучене. Морфов държи ръката си на пулса на съвремието ни, спектакълът му е предназначен основно за младите, за поколението на социалните мрежи, на ютюб, на електронната поща, изповядващо идеали, различни от тези на родителите си, свикнало с лукса и мизерията и знаещо, че всичко възвишено и ценно се купува и продава. И точно в тази меркантилна среда чистата и впечатляваща любов трябва да си пробие път, без натруфен патос, но с очаквания силен драматичен заряд.

Дали ми допада подходът на Алрександър Морфов?

След като съм гледал негови продукции, съм подготвен и не ми прави впечатление, че двете враждуващи фамилии Монтеки и Капулети са противоборстващи фенове на американски футболни отбори, носещи - естествено - сини и червени фланелки, че Ромео и Жулиета правят любов в стар и раздрънкан автобус, обкръжени от почитатели, балони и антични статуи, сред които познах главата на Давид, дело на Микеланджело... В случая се чувства сладкия спомен на вечната класика на Робърт Уайз "Уестсайдска история" от 1961 г. и е логично Морфов, съзнателно или не, да прибягва до внушения и емоции, запечатали се в съзнанието му от неговата младост, когато е гледал филма по националната ни телевизия.

Ще бъда лаконичен - може и на пуританите да не допадне модернистичният начин на интерпретация на Шекспировата класика, но за мен постановката е безупречна като сценография - Семьон Пастух, пристигнал за работа по спектакъла от САЩ, хореография - Игор Качаев, а изборът на актьорите за двете централни роли се оказва успешен, ако и да е криел рискове - и Дмитрий Каченко, и Анна Слынко се справят на ниво, създавайки въздействащи и ярки образи на Ромео и Жулиета. Същото се отнася и за изявата на Олга Карленко като дойката...

Знам защо актьорите са толкова добри в Морфовите постановки - защото самият той е много силен интерпретатор и има не малко великолепни филмови роли в кариерата си. След чиракуването си като крадец-рецидивист в сериала на Неделчо Чернев "Дом за нашите деца" (1987-1990), работи в експерименталния филм на учителя си Георги Дюлгеров "АкаТаМус" (1988), снима с Рангел Вълчанов във "Фатална нежност" (1993), има две дежурни участия в чуждестранни продукции - "Тя" (1995) на Валерия Сармиенто и "Версенженторикс" (2001) на Жак Дорфман, както и по-сериозни ангажименти при Радослав Спасов - "Сирна неделя" (1993), Ангел, първата му голяма роля в значим филм, посветен на антикомунистическата съпротива у нас след 1994 г., като не забравяме, разбира се, култовият Караиван в дръзкия римейк на Николай Волев "Козият рог" от 1994 г. и незабравимото му присъствие в "Имам една идея" (1997) на Христиан Ночев и Илиян Симеонов, с разширен вариант от 2013 г., дело на Блажо Николич, "1997 - несподелени мисли и идеи". Вторият филм е колкото допълнение, толкова и доразвиване концепцията на оригинала на Илиян Симеонов, в който акцентът е поставен върху изповедите на Златин Радев, Кольо Карамфилов и Морфов.

В "Имам една идея" на фона на лудите януарски дни от 1997 г., когато Виденовата партия и власт неумолимо се сриваха, Морфов разказва неподражаемо мечтата си за уникален филм - никога не заснет - за съдбата на древно село с предразсъдъци и старейшини, за смелчагата, докарал с молитвите си дъжд, който обаче не спрял, вследствие на което същият герой, комуто селяните са построили храм и е станал местен Бог, просто е удавен, а останките на мъртвите постоянно се местят от горния в долния край на гробищата...

В "1997 - несподелени мисли и идеи" вече става дума за надарено дете, за което се борят българи и византийци, което впоследствие се оказва синът на продуцента на филма, превръщайки разказа в кошмарно и смешно шоу за това как се осигуряват пари за киното ни, докато сподели очаквания от него извод за западните продуценти - "Дреме им на задника за българското кино!" Допадна ми и желанието му да има нереализирани замисли в чекмеджето си, защото не се знае кога ще настъпи момента за тяхното осъществяване.

Немислимо е Александър Морфов да не се появи в епизодична роля в "Улицата" (1993) на Теди Москов, във второто му издание, посветено на финансирането на изкуството, пушещ небрежно цигара зад един уличен ъгъл, докато Мая Новоселска пее: "Купи ми, купи ми, стръкче иглика...".

Логично е и да съдейства именно от Народния театър "Иван Вазов" да се излъчи на 31 декември 1995 г. прочутия и скандален мюзикъл на "Каналето" под режисурата на Камен Воденичаров "Новогодишна джуджешка мистерия".

Топло и ползотворно е сътрудничеството на Морфов с Людмил Тодоров в "Любовното лято на един льохман" (1990) като Кучето и "Приятелите на Емилия" (1996), Чолака и най-вече с Иван Ничев - "1952: Иван и Александра" (1988), "Бай Ганьо" (1991), български студент, "След края на света" (1998), учителят, "Пътуване към Йерусалим" (2003), органичен и зрял като фокусника и "Приключенията на един арлекин" (2008), изявил се неподражаемо в малка, но знакова роля на Боса, стар фен на Крум Фелисиано - Тодор Колев.

С удоволствие и желание се снима като епизодик и в своите постановки - "Хълмът на боровинките" (2001), "На дъното" (2001) и "Хъшове" (2009).

Трябва да споменем необикновеното тв шоу от 1994 г. "200 царе на киното" - негово дело, в което великият Стефан Данаилов пръв копира Марлон Брандо и неговата култова роля на дон Вито Корлеоне от филма "Кръстникът" (1972) на Копола.

"Хълмът на боровинките" по собствен сценарий е незабравим филм за пътуването в новогодишната нощ от Истанбул през София из България на един немски гражданин Франк Биглов - Самуел Финци, на фона на джаз импровизации по едноименната безсмъртна творба на Луис Армстронг, показвайки като в калейдоскоп директния и не винаги лицеприятен лик на родината ни, на нейните хора, пропадащи в празници, приключения, пиянства и любов...

Що се отнася до "Хъшове", той е едновременно пренасяне на малкия екран на прочутата постановка на Народния театър от 2004 г. и същевременно дръзка, оригинална и вярна на Вазов екранизация по едноименната му пиеса, която е и радост на душата, безкраен екшън с шумни и често скандални изяви на основните персонажи и най-вече искрен и неподправен урок по патриотизъм. В този четирисериен филм свои върхови роли направиха Евгений Будинов - Мравката, Деян Добрев - Попчето, Христо Мутафчиев - Дерибеев, Валери Йорданов - Бръчков, Петър Попйорданов - Македонски, Руси Чанев - Странджата и Валентин Танев - Хаджията.

"Хъшове" е най-добрата и цялостна работа на Морфов, неговият качествен щемпъл и знак, че е усвоил тайните на режисурата до най-голяма тънкост. За съжаление, това си остана и неговата последна филмова постановка и мога само да гадая какво още щеше да поднесе на верните си зрители, ако бе решил да продължи да се занимава с кино.

На 9 ноември Александър Морфов става на 60 години.

Отсъствието му от страната се чувства силно, но наистина, предпочитам - пред дежурните фалшиви дитирамби - да помълчим. И да си спомним всички онези незабравими звездни мигове, които сме преживели с неговите спектакли и филми. Защото Морфов - напълно в унисон със заръката на учителката си Юлия Огнянова - влезе в изкуството на кон, поканен и желан, а не като някой албанец, промъквайки се крадешком през границата. И заслужава нашето уважение - щом е искрено и от сърце.

 

 

© Борислав Гърдев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.10.2020, № 10 (251)