Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Трети дял

СЛЕД ЛАВИНАТА

Тихата агитация на мъртвите

Блага Димитрова

web | Лавина

Мъртвите определят живота ни.

Думата на Деян вече не тежи. Където и да отиде, той е човекът, който е останал настрана от лавината. Както и да обяснява случая, както и да разкрива истината, той е единственият, който е избягал от лавината.

Думата на мъртвите тежи повече, защото те са вътре в лавината.

Останал вън от лавината, Деян е вън от света. Никъде.

Не може да се приюти дори в своите спомени, защото все се натъква на последния: своя отказ да отиде заедно с другарите си в лавината.

В безсъниците си той все сънува лавината, която го прескача. Той тича насреща й, вика я, разтваря обятия да я прегърне, тя се спуща гривеста, грохотяща като бяла светкавица и презрително го отминава.

Той остава все никъде. Напразно се озърта да се вкопче в нещо.

Инерцията го носи из ден в ден. Идва денят на занимания с начинаещи. Деян влиза по навик в спортната палата.

- Къде? - го спира портиерът на пропуски.

Сам не е съобразил къде отива.

- Час по подготовка на алпинисти! - отвръща автоматично и изведнаж се опомня.

Наоколо има разговарящи хора. Спортисти - ако се съди по самонадеяната им стойка и по модното чуждестранно облекло. Замлъкват. “Алпинисти” звучи като “самоубийци”. Мълчанието им казва: Че кой е луд вече да става алпинист? И не е ли време да се забрани това? И кой е този наглец, който има час по подготовка на нови жертви?

Портиерът не вниква в многозначителното замлъкване. Дава знак на преподавателя да влезе.

Деян не знае какво да предприеме. Да се върне назад, късно е. Да отиде горе в празната зала, унизително е. Но под укорните погледи на тези съдници той надделява нерешителността си.

По стълбите нагоре се задъхва за пръв път. Носи тежък товар.

Прави безсмислен жест към бравата на една врата. Знае, че зад тази врата зее празна зала като пропаст. Ни един младеж вече няма да дойде на тренировка.

Отваря и влиза. В този момент го настига ударът. Сега осъзнава какво поражение е нанесено на алпинизма, смисъла на живота му. Младите са прогонени! Чистите пориви на толкова безименни храбреци от предишното поколение са съборени от лавината - не от оная, снежната, а от още по-бездушната, книжната.

Изведнаж вдига поглед, тежък като камък, и се стъписва.

Залата е пълна с юноши, облечени в скромни, неуеднаквени спортни фланелки. Никога преди не е била толкова пълна!

Мълчалива решителност е изписана по младежките лица.

Деян се засрамва от наведената си глава. Вдига чело.

Салон, кънтящ от тишина.

Състареното, измъчено лице на Деян - изправено срещу младите, открити лица.

Очите му, замъглени от сълзи, виждат по-ясно отвсякога:

Лицата на загиналите хвърлят един лъчист отсвет по тези младежки, още търсещи себе си лица.

Живи и мъртви, стари и млади са заедно. Те са надмогнали всичко, което ги разделя. Те са започнали да се изкачват до върха Човек.

Деян усеща как буцата лед в гърлото му се разтопява. Преглъща я и подхваща първата лекция:

- Хората гледат: скала. Спират. Връщат се. Няма път. А и скалата е път. Алпинистите търсят от всички пътища най-трудния.

Какво търсят?

На човека е нужно това, което не му е нужно! - би казал Асен, Философът.

Деян продължава:

- За някои камъкът е да хвърляш, да замеряш, да убиваш с него или да нареждаш, да градиш камък върху камък, да вдигаш китайски стени. Алпинистите нито замерят с камъни, нито се спират пред каменни стени. Те стъпват на камъка и се държат за него. Камъкът за тях е стъпало нагоре.

Превърни препятствието в опора и трамплин!

 

Метаморфозите на НИЕ

Странното същество НИЕ е изчезнало. То претърпява след гибелта си още по-странни метаморфози.

Ние не можем да умрем. Само единицата подлежи на смърт. Ние сме нещо по-друго. Безсмъртни.

Групата има една особеност, която е живецът на това тайнствено съществование. Вътре с неуловимо лъчево насочване се разпределят функциите на нейните членове. Групата създава своите герои, своя поет и своя смешник, своя водач и своите различни бои на характери.

Когато НИЕ загинем, предаваме на шепата останали живи основния код от програмата на групата. И неусетно става ново преразпределение на функциите около магнитното поле на този код.

И неусетно групата привлича нови кръгове, завърта ги около своето ядро, подмладява се и расте, видоизменяйки се.

Какъв е този код, този неизчерпаем първоначален тласък?

Може би това е пробуждане на човешкия инстинкт за преодоляване на слепите инстинкти на страх, на самосъхранение, на егоизъм.

Ние сега сме повече. Ние сме безбройни. Ние сме по-прозорливи. Ние сме по-богати с една загуба.

- Е-е-о-оп! - се провикваме ние от празното пространство на смъртта.

И ехото на нашия вик прониква в сънищата на непознати, далечни, самотни пора. Те се сепват. Нещо се пробужда в тях.

Може би ще намерят сили да се изскубнат от всичко, което не ги пуща, което ги държи изкъсо в ниското.

И аз веднаж чух този вик в съня си. Отдавна. Дълго го заглушавах в себе си. А после започнах сама да го викам.

Каква функция ми определя от далечно разстояние съществото НИЕ? Аз му се противопоставям и зная: чрез отрицанието се утвърждава повече. Аз го приемам и зная: чрез утвърждаването се отхвърля по-рязко.

Понякога ме брулва една догадка като зареяна снежинка и веднага се стопява върху ироничната ми усмивка:

Дали бъдещето не е на това пчелно същество НИЕ?

Постепенно и неуклонно в такива гъмжащи от противоречия групи се самоизграждаме. Чрез изпитанията и гибелта ни се създават и развиват инстинктите за бъдещото същество НИЕ, което ще насели нашата планета и цялата Слънчева система. Невъзможно ще бъде иначе да съществуват многомилиардните жители на малкото земно кълбо освен във високоорганизирани пчелни общества със строго разпределение на функциите.

Какъв кошер бръмчи в главата ти!

 

Диалог между живите и мъртвите

Сцеплението между петимата оцелели е много по-силно, отколкото са могли да си представят по-рано в групата.

Те се събират на една жестока прожекция.

В празен, тъмен салон се пуща за тях филмът, заснет от камерата на Слав, операторът. Самите те поискват да се подложат на това изтезание.

Лицата на петимата от лавината и на Деян са озарени от променливото сияние на снега от екрана. Ням филм. Откъслечни кадри.

Кучето на пазача пред хижата. Познатата им овчарка Краси. Върти рунтава опашка с такава празнична радост, на каквато само куче е способно. Операторът го е хванал в непредвидена игра: една ръка се протяга да го храни, нежно го кара да подскача, за да улови залъка. Чия е тази ръка? Всеки един от групата може да е бил участник в играта. Изведнаж Краси подскача до носа на Найден, Водача, сякаш ще го захапе. Самата човешка топлота на тази сцена се изправя като укор срещу дребнавите ежби, които са разделяли двамата: бившия и сегашния водач. Никифор от скокливата сянка на екрана усеща кучешки зъби, впити в гърлото си.

Какво наказание, че е оживял!

Пред погледа му проблясва Мортус-правдата. Конфликтът между двамата водачи е бил огледален: аз съм ти, ти си аз. Аз бях бивш водач, сега ти си бивш. Ти беше сегашен, сега съм аз. Тежестта от твоите плещи пада върху моите. Сега аз излизам на преден план и завиждам на тебе, мъртвия, че ти не стигна дотук, докъдето аз стигнах.

Двамата водачи се разбират в пресечната точка на смъртта.

Никифор с дръзко разтворени очи гледа истината за себе си. Вижда се разноъгълно: ако... Ако бе поискал да се противопостави, върху му щеше да се стовари буря от викове и подозрения. Ако бе подал ръка на Найден за другарски съвет, щеше да стане жалък и смешен в очите на съперника си, тоест в собствените си очи. Ако бе поговорил с другите, щяха да го обвинят, че зад гърба на Водача ги подстрекава към разногласие. Не бе съгласен с рискования преход, но си мълча, не пророни нито дума, и самият се включи във виновните, излезе начело на виновните. Сега той е Водач, главният виновник. Изпълни се неговата тайна мечта да измести другия, да му напакости, да заеме първото място. Напакости на себе си. Сега за цял живот е наказан да се задържи на първото място на виновниците, да ги води през ледените зъбери на угризенията и никой никога да не може да го измести.

На екрана се появяват, снети от някакъв долен ракурс, един след друг всички алпинисти, живи и мъртви, как вървят заедно по билото, откроени горе в облаците. Един след друг, вдигнали глави към простора, стъпват в дружен, енергичен, още неизморен ритъм. Само операторът, който ги е снимал в този момент, без да го забележат, отсъствува от кадъра.

Деян неволно се понадига от стола. Иде му да се хвърли върху екрана, да се препречи пред стъпките им, да им викне, че само през трупа му могат да продължат нататък. Главата му се блъска в невъзможността като в скала.

Не опитах ли да бъда честен? - се пита той. - Предупредих Найден. Там, в градинката, когато Водачът бе грижлив овощар. Все едно че говорех на дръвчетата. Никакво разбиране. Да бях отишъл при другарите, те бяха още по-глухи за благоразумието. Щяха да се нахвърлят отгоре ми. Тогава разбрах Хелвециус: “Който не е заразен от общата лудост, е обявен за луд”.

Но разбрах и друга, по-страшна истина: “Никого не съдят за пасивност”. Тъкмо напротив. Това е начинът да си измиеш ръцете: не бях, не участвувах. Сега сам себе си ще съдиш. Никой отвън няма да облекчи товара ти, като го поеме с присъда.

На екрана Бранко жадно гълта режещ, снежен въздух.

В салона шестимата се задушават от прилив на мъка. Не могат дъх да си поемат. Не могат и да откъснат очи от младежкото му, светещо от утринно развиделяване лице.

Твоят рожден ден! Ти се раждаш за света и си отиваш от него. Приветствувай слънцето и се прости с него!

Водачът Найден върви напред. Стъпките му са равномерни, неизменни. Отмерват изтичащото време.

Внезапно Водачът се обръща с лице към групата. Нещо вика. Само мърдащи устни. Какво им е казал?

А той може всичко да казва сега, когато откритото му лице се е обърнало към седящите насреща оцелели негови другари. Всеки един от тях чува различни думи, отправени лично към него.

Водачът се обръща към Деян:

- Деяне, защо ме изостави?

- Не ме питай, брат... Това, че съм останал жив, чувствувам като страшно угризение! - отвръща на себе си Деян.

Безмълвно мърдане на устните на Водача от екрана:

- Никифоре, защо не ме предупреди?

- Сбърках, брат... - отвръща Никифор с цялата си стойка на пълен самоотказ.

- Ти никога не си допущал грешка! - му напомня Найден с едва доловима насмешка.

- А целият ми живот е бил една грешка!

Водачът със същото мърдане на устните казва съвсем друго на Суеверния, който седи с патерици до себе си:

- Съумей да се възползваш от грешките си!

- Какво ми остава, освен да се опра на патериците?

- Превърни патериците на криле! - сякаш изричат немите устни на Водача.

На екрана се появява приклекнала фигура. Поетът. Завързва обущата си. Нервни, непохватни пръсти. Ядосан. На лицето му изписано смешно недоволство. Ако би могъл сам да види образа, който остава като негов последен поздрав към живите, би открил собствената си формула:

Големите болки мога да преодолея, но как да надмогна малките лоши настроения?

Те ме държат в своята власт и се превръщат в мои лоши навици.

Лошите навици се превръщат в мой характер.

Борейки се с навиците си, аз воювам с най-силния си противник - с характера си.

А щом нямам мир и сговор със себе си, аз съм скаран с цялата вселена и спокойствието е далече от мене на светлинни години.

На екрана се разиграва гротеската на Дара. Върху абстрактния фон на снега като театър на сенките се откройват нейните ръбести, смешно ускорени движения.

Никой не се засмива в салона. Пантомимата звучи като един пронизителен призив: Опомнете се!

На края ръката на Дара с пръстите, които ще бъдат ампутирани, се протяга към камерата и размазва собствения си образ, сякаш да заглуши тревогата в несамоовладените си жестове.

На екрана се появява Асен. Той пие шепа сняг. С първична наслада гълта на едри глътки студената, блудкава влага.

В салона лицето на Дара е облъчено от снега. Тя ненаситно пие с очи беглия образ на онзи, който я заведе до снега. Чува гласа му, нахлул от спомените:

- Умората е велико благо за човека! Само когато си уморен, усещаш сладостта на глътката вода от една пряспа, нежността на вятъра от един полъх, силата на любовта от един поглед.

Асен разперва две ръце. Този присъщ нему жест сякаш вика:

- Омниа меа мекум порто! Всичко свое нося със себе си! Нищо повече не ми трябва! Нямам нищо за губене. Никой, дори смъртта не може да ми отнеме нищо. И затова не се боя от нея. Смел е оня, който няма какво да губи, няма какво да стиска в шепа!

Присмехулникът, без да подозира, че окото на обектива го следи, върви приведен. Колко е тъжно лицето му! Едва сега го забелязват. Едва сега разбират как тъжно е да бъдеш смешник. Няма по-тъжно от това.

На екрана някой отлепва подметки от снега. Мъчи се да върви. Снегът му дърпа стъпките, дави ги. Човекът все още ги изкоренява и върви. Все още се опъва. До мига, когато стъпките му ще потънат в снета завинаги. Може да е всеки един от тях.

Виелица. Завързват се един за друг, завързват се за вятъра. На екрана се мяркат силуетите на двамата влюбени, Горазд и Зорка. Призрачен воал ги омотава.

Лицето на Андро в салона свети от бледност. Гледа в хипноза.

Ето, неговия единствен хоризонт - близките фигури на двамата. Вървят един зад друг, неразделими, почти слети. Изведнаж един детайл, уголемен до болка. Андро едва сега забелязва една неуловима подробност:

Момичето поглежда крадешком назад, може би към оная серпантина, където се движи той във върволицата. Сега Андро е потресен от разкритието, че може би Зорка не е била съвсем безразлична към него. Страдала е от това, че му е причинила страдание.

Слав, операторът, е успял да запечати този миг и да го остави като подарък за нещастния влюбен. Всички си представят отвъд образите на екрана как операторът е снимал по време на похода, как е дебнал да улови характерен мигновен жест на всекиго от тях. С каква любов е вървял след тях, а те го пъдеха и му се надсмиваха високомерно.

Едва сега те гонят неговия образ, но той отсъствува от черно-белия екран - той е снимал само тях, без да заснеме ни веднаж себе си, поне за доказателство, че се е изкачил толкова високо. И как ни един от тях не се сети да грабне камерата и да го снеме така, на шега. Затова те започват да го търсят на многоцветния екран на спомените си. Разбират смаяни, че той е бил техен другар, най-добрият, който никога не се е засягал от обидното им пренебрежение. Бил е не по-малко смел от тях, напротив, бил е най-смелият, защото въпреки неопитността си е поел по техните стъпки. Бил е поет, когото не са оценили приживе. С какъв лиризъм и любов е улавял беглите мигновения, за да ги задържи на филмовата лента. Виждат го:

Колко пъти Слав снима, прикляквайки и подтичвайки напред, снима паради и речи, документална хроника. А после се втурва, завършил работния ден, мята се в движение в автобуса, виси на стъпалото с камера на рамо като картечар. Догонва другарите си в планината. Оставил си място на ролките, за да заснеме алпийските им катерения. А те го подиграват.

- Изпусна най-интересното! - му подвиква Дара и махва с ръка пренебрежително от един скален праг.

- Най-интересното е занапред! - отвръща той засмян от ухо до ухо.

И снима, сам увиснал на въжето, при невъзможни пози, под невероятни ракурси. И с една ръка си забива клина в скалата, сам си заковава живота между върха и пропастта.

Пред погледа им сега се нижат последните му кадри, които той самият не е видял.

Замръзнал водопад. Къде е това? Минали са покрай него, без да забележат това чудо! Сега проглеждат. Беловласи бради от ледунки. Дълги, занемели езици, в които е скован говорът на водата. Скулпторът върви сляп край това изваяние на вечното движение, уловено в мига на върховен застой.

Казанът под връх Вихрен дими от млечни мъгли. Едва сега останалите живи виждат какво ги е заобикаляло. Апокалипсис. Лунен огромен кратер. В него ври някакъв леден вулкан, който всеки миг ще изригне и ще ги залее.

- Къде сме били! - прошепва Суеверният.

Лицето му е прекосено от внезапен проблясък, извиращ от белия сняг на екрана. Препълва го страх и тържество над страха, че са дръзнали да стъпят в този кипящ казан въпреки предупрежденията на сънищата, въпреки яростните закани на природата, въпреки всичко.

За миг лицата на шестимата в салона са ударени от очевидността. Твърде далеч са отишли, за да могат да се върнат същите, непроменени назад.

Рад спящ върви. Навлиза все по-навътре в белия сън.

Още един разобличителен детайл, уедрен, сгромолясващ се отгоре им като камък: зърнестият строеж снега. Заснети отблизо, гранулите на пряспата избождат очите им като сачми.

Никифор в този момент на екрана се вторачва в нещо съсредоточен. Може би той е забелязал опасния, лавинообразуващ сняг. Затова е така втрещен. Обективът се движи и се фиксира: Никифор се взира с тревога не в снега, а в крачкомера. Вписва цифрата в тефтерчето си. Тефтерчето е разчертано на графи: Време, Скорост, Разстояние, Крачки. Лицето му е самодоволно, самоуспокоено от педантично изпълнен служебен дълг.

Другият Никифор в салона е със съвсем разстроено лице. На него е изписана самоотврата.

- Цял живот няма да ми стигне, за да изкупя заблудите ти! - казва той с непрощаващ поглед към оня Никифор, какъвто е бил доскоро.

Две лица на един и същ човек, а двете съвсем различни, раздалечени едно от друго, както земята от небето.

Чувството на вина прави човека човек.

Шестимата са сблъскани в тъмната зала лице с лице със собствената си съвест. Загиналите оживяват в движението. Оживелите замират в неподвижност. Преплитат се спомени с филмови кадри. Разминават се снимки и спомени, пъстроцветни образи и черно-бели, действителност и въображение.

Колко пъти може да сгреши човек и да оцелее? - пита Дара безмълвния екран.

- Човек е това, което му остава, след като е загубил всичко! - повтаря Асен в нейните спомени.

- Но защо трябваше да загинат мърцина? - го пита тя.

- И това е човешко: да загинеш ей така, мърцина!

Изведнаж лавината беззвучно събаря планината. Всичко се сгромолясва надолу. Сякаш оглушават от грохот и затова нищо не чуват.

Водачът през белия дим нещо вика. Нямо мърдащи устни. Той може всичко да им е казал. Струва им се, че устните му моделират някакъв таен призив, на който те трябва да бъдат верни докрай.

Всичко се премята. Лавината, заснета извътре. Бялата й, водовъртежна утроба. Всички, живи и мъртви, се завъртат в нея, сливат се в едно.

Бялата безкръвна смърт в лавината.

Всъщност, гледайки на екрана лавината, те нямат образа на смъртта пред очите си, а някаква бурна метаморфоза, някакъв скок в друго състояние, в друго измерение. А самите те се чувствуват едновременно тук и отвъд, действителни и минали в друга реалност.

Лежат заслушани, спрели дъх да чуят какво ще им каже снегът. Вътре в лавината те започват да разбират езика на снега. Той им прошепва истини, които само те разбират.

Отново всички, живи и мъртви, се спояват в лавината.

Отново претърсват паметта си за още един детайл, последен. Извикват образа на оператора, увлечен до самозабрава, увиснал над бездната, върти кинокамерата до последен дъх, изпълнен с някаква мистична вяра в необходимостта от изкуството му. И камерата, дори изтървана от неговите ръце, продължава да бъде поет: снима дивната красота на лавината, преодолявайки по тоя начин ужаса на човека от нея.

Снежни светулки.

Само живите пазят паметта. А ето, един мъртъв е запазил повече от живите спомена и им го предава. И така запазва и себе си жив, топъл, обичан повече, отколкото приживе.

Паметта - най-хубавият свят, достъпен за човека.

 

 

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.