Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Май  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Трети дял

СЛЕД ЛАВИНАТА

Когато съществото НИЕ загине

Блага Димитрова

web | Лавина

Дара открива изненадана, че едва сега започва наистина да мисли.

Изпитва наслада от мъката да мисли, сякаш така съживява него, мъртвия.

Знае вече, че скалите, облаците, вятърът, тишината - всичко сочи към Асен, всичко води право към него...

Какво ми остава? Аз съм само съсъд на спомена. Нищо, че съм малко счупена. Важното е да не изтича през мене споменът.

Съдържам в себе си 16 различни образа, 16 живи части от мене самата. Сега те са мъртви. Загубила съм себе си. Болят ме моите мъртви части, сякаш съм осакатена и захвърлена край пътя.

Пренавиваш! - кротко й противоречи Асен.

Тя мислено спори с него, опровергава го, а той се шегува с нея. Дара не може да плаче с него, не може да тъжи, той или я ожесточава да спори, или я разсмива.

Има нещо, заради което е трябвало да остана жива. За какво? За да не умират другите окончателно. Как да опазя в паметта си мъртвите, без да ги пропилея? Това е техният единствено достъпен свят на съществуване: моята памет. И това е най-хубавият свят, който човек би могъл да насели.

Избирам по-малко хубавия, но затова реален свят! - възразява Асен в нейните мисли. - Да се поживее един-два мига повече при най-тежки обстоятелства, това е огромно богатство. Един миг добавъчен живот - то би било цяла божествена вечност. Макар и при студ, при болка, увиснал на скала в най-неудобно положение, гладен, жаден, но само един миг още да поемаш въздух, да мислиш, да си спомняш, да се надяваш, да се бориш, да пестиш последния дъх...

Вън от групата няма живот! - го прекъсва Дара. - Предпочитам да съм умряла само аз. Когато единицата загине, тя остава жива в груповата памет. Но никой още не е преживял най-страшната загуба - да се лиши от цялата си група. По-голямо сиротство светът не познава. Сега разбирам, че всъщност аз най-много съм загинала от всички вас. Няма го вече моят образ, запечатан в колективната, многовалентна памет. Всички онези изчезнали, невъзвратими мигове, в които съм била заруменяла, пъргава, млада, смела, глупава, опърничева, влюбена, гневна - всичко това е затрупано завинаги под снега. Приятелите, които занапред ще си създавам, няма да притежават моето минало, моята някогашна свежест. Ще бъда за тях фрагмент, отломка на собствения си образ, взет отсега нататък. Никога в ничии очи няма да бъда двадесетгодишна, с осийно тънък кръст, луда. Аз вече не съществувам!

Не си въобразявай, че колективът е постигнал истинския ти образ. Създали са си някаква неточна представа за тебе, наставили са едно върху друго видимите ти въплъщения в различни моменти, допълнили са ги със свои предположения и тоя съчинен човек са наричали с твоето име, натрапвали са ти го, внушавали са ти, че това си ти и никой друг! Не е чудно сама да си повярвала и да си станала такава!

Нищо подобно! Образът, който групата си бе създала за мене, макар и погрешен, ми е бил необходим, страшно необходим, за да има на какво да се противопоставям, какво да опровергавам, от какво да се оттласквам. Смисъл на борбата ми с тоя мъчно разбиваем образ е било да го обновя, да го променя, да го усъвършенствувам. Защото в него е имало и много горчива истина. А сега? Увисвам в пусто пространство и не зная от какво и срещу какво сама себе си да градя.

Най-хубавото в теб бе, че рязко се отделяше в групата като индивидуалност. Особнячка. При всички случаи се проявяваше в непредвидена посока. Често ти се смеехме. Ни се водиш, ни се караш. Все нещо по-различна от другите. Стъпките ти все кривнати встрани. Ти си личност. Критикувахме те. Но ти не приемаше общите черти. Все повече се обособяваше като независима единица. Ти най-малко трябваше да страдаш от гибелта на колектива.

Това е най-непоносимата загуба. Изведнаж групата я няма. Блъскам се в нищо, в пустота, както съм засилена да се опъвам. И аз преставам да бъда индивидуалност. Няма ги опъвните сили. Аз съм се утвърждавала чрез отрицанието.

Не си въобразявай, че си се отървала от групата! Тя е вътре в тебе. Ти носиш колективното мислене, колективното дишане. Ти си един откършлек от групата. И този откършлек е минал през огъня на снега. Частта е по-голяма от цялото. Сега ти носиш повече от целия колектив. В тебе се съдържа груповият опит, осъзнат и неосъзнат. Не си сама!

Никога не съм била толкова сама. Няма с кого да говоря на наш език. Сякаш съм попаднала в чужбина без право да се върна вече в родината. Как сладки бяха разговорите в групата ни, караниците дори, с оня шифър, с недоизреченото, с мълчанието на Рад, с онова ароматно табу “мащерка”. Още чувам в себе си звучението на тази забранена думица, звучение тъжно, сладостно есенно, упоително, което ми напомня собствената ми някогашна доброта и другарска загриженост. Сега се движа сред другите хора, мълчалива, и носа в сърцето си като в раковина ечението на онзи изчезнал, само нам принадлежащ език на групата.

Езикът на една група става шаблон, изтърква се. Трябва да си потърсиш нова среда, да си създадеш нов и свеж език.

Късно е да усвоявам нов език. Емоционалният сигнален групов език се овладява от ранна възраст. Защо приказката между съученици е така сладка? Дори да се включа в нов колектив, ще се чувствувам чужденец. Ще ме познават по вътрешния акцент. И винаги ще бъда малко смешна, все нещо недоразбрала. И ще ставам все по-затворена в себе си.

В наше време умират групово. При самолетна катастрофа - стотина души наведнаж. Автобус, кола, въжена линия. Смъртта става все по-внезапна, все по-групова. Висне заплаха от масова смърт. Атомна бомба, която унищожава цял град, цял народ. Смъртта добива ново лице: маса-смърт. Който остане, ще е по-мъртъв от мъртвите. Какво ще прави без своя народ, без своя език? Без минало и без бъдеще? Страхът да оцелееш ще е по-голям от страха да загинеш.

Единственото, което ми предстои, е да помня! Да задържа в паметта си лъчеизпускането на загиналите, за да живее в мене групата и в нея да живея аз.

Не идеализирай групата! Това самонадеяно същество НИЕ е опасно. Поотделно всеки член на групата мисли, чувствува и реагира по различен начин, но съединени в НИЕ, те мислят, чувствуват и реагират еднакво, обратно на себе си, против себе си.

Съществото НИЕ е по-весело, по-енергично, по-смело. Груповата смелост е по-голяма. Нарича се ентусиазъм.

И груповият страх е по-голям. Нарича се паника.

Единичният страх е по-истинският страх. Нарича се самота.

И да искаш, не можеш остана сама. Не можеш се отърва от групата вътре в тебе. Ти носиш в душата си отпечатъците на пръстите й. В тебе прониква груповото чувство за самосъхранение: сивият общ цвят. Обезличаваш се, за да станеш НИЕ.

Шестнадесетте трябва да оживеят в мене не като повторение. Шестнадесет лъча пречупвам в себе си. Независимо дали съм тяхно отрицание, или тяхно продължение, дали съм отклонение, или затъмнение, аз съм тяхната жива памет.

 

Брат брата не познава

Деян излиза от болницата. Не знае накъде да се отправи. Градът му прилича на запусната болница с мръсни чаршафи от сняг по покривите, с осакатени дървета, забинтовани в сняг, с кален памук, захвърлен по ъглите.

Никой не го чака. Никой не го търси. Никой не го вика.

Спомня си, че има брат, по-малък от него. Отдавна не са се виждали. Дано да го завари в къщи!

Звъни на вратата с чувство на репатриран, който се бои, че роднините му няма да го познаят. Всички са събрани край печката. Канят го да отпразнуват щастливото му избавление от лавината.

- Голямата печалба от лотарията ти се падна! - го поздравява брат му.

Деян се мъчи да му обясни с лутащи се думи:

- Лавината! Навред има лавини. Всеки е заплашен от някаква лавина, но не я забелязва. Скорости, норми, автомобилни злополуки, обидни думи, завист, нехайство, корупция, измяна... Открито ще им заявя...

Брат му го тупа по рамото покровителствено, като че ли Деян е по-малкият:

- Стой си настрана! Нали отърва кожата!

Деян е поразен, че родният му брат го счита за съвсем друг. Отърва кожата! Тези думи отекват в сърцето му като в празен съд.

Брат му показва как се е обзавел, какво още му предстои да купи. Плочките в банята са в изумруднозелено. Имаш чувството, че се намираш в басейн. Обиколил цялата страна с колата да търси. Най-после открива тези дефицитни плочки в някакво си предприятие в Бургас. Оттам докато ги пренесе и опази да не се строшат...

Деян недоумява какво общо има с този човек.

Отчуждението с чужд се понася по-леко.

Братко, за брата си знаеш най-малко!

Деян прави отчаян опит да върне брат си към себе си:

- Скъпо се плаща на тази земя да бъдеш човек. Да познаеш своето дъно и своя връх.

Брат му го прекъсва вразумително:

- Защо да катериш голите върхове, когато има други, скрити на завет, сенчести места долу? Защо си тръгнал да гониш вятъра?

Няма какво повече да си кажат. Деян си тръгва с убита походка. Къдна нощ. Самотните му стъпки повтарят мислите му:

Ти си сам, сам, сам. Твоите другари познаха най-голямата общност за човека: да не се чувствува сам в смъртта. А ти сега трябва да се учиш сам да живееш...

Даже родният ти брат не те познава... Къде си ти, истинският? Само в паметта на мъртвите... Не! И там не си. Те са разочаровани от тебе. Образа ти, който си градил цял живот, ти сам разруши на края. Дори мъртвите те презират сега.

Ти си никъде.

 

Книжната лавина

- Не губи време! Тичай да спреш лавината! - каза Дара.

Деян се опитва да осмисли позорното си избавление. Обикаля из учреждения, прекосява безкрайни коридори, изкачва стълбища, чака пред врати. Разяснява случая, който е настроил различни среди в обществото срещу “безумието” на алпинистите.

- Да не опетняваме чистата памет на загиналите! Всеки от тях е виновен и оневинен чрез смъртта си!

- А кой е виновен? - пита глас без лице.

Деян говори на празни бюра, шкафове, стени, кабинети, затворени врати, етажерки с папки:

- Кой е виновен? Какво тласка човека да бъде алпинист? Защо човек става поет? Кое ни кара да вървим по стръмното, а не по равното?

Гласът подпитва със служебна безпрекословност:

- Ами ти, другарю, защо си оживял? Защо не си загинал заедно с другите?

Деян се брани от обвинителя вътре в себе си:

- Всичко бих дал да мога да върна времето и да отида заедно с тях да загина!

- Защо не си ги предупредил, защо не си ги спрял?

- Никой не би бил в състояние да ги спре!

- Защо не сигнализира на нас да им забраним?

- Щяха да ме считат за предател!

- Върху тебе пада подозрение! - чува той собствения си глас.

- Поемам цялата вина върху себе си, кълна се! Накажете ме!

Гласът без лице възразява откъм гърба му:

- Имаме сведения, че ти единствен си бил против този опасен траверс!

Нима е имало доносник в групата? Кой от нас? Никой от мъртвите не може да бъде доносник!

- То бе наш вътрешен спор! Но после аз се съгласих с колективната воля. Трябваше да отстъпя пред голямото им желание!

- Ти се солидаризираш с тях?

- Напълно! Само едно ви моля, настоявам: не забранявайте на младите да катерят! Планинските върхове привличат младостта. Там въздухът е чист, там е просторно, там се диша свободно!

- Младите няма вече да искат да отидат! - отсича гласът без лице. - Сами ще се откажат! Те са били подведени от такива като тебе!

- Нашето се вижда отвсякъде и от всички, защото е високо! - вика Деян срещу изсипваща се отгоре му лавина от книжа, порои от папки, колела на трамваи, автомобилни гуми, отчети, обвинения, протоколи...

 

 

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.