Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Септември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Трети дял

СЛЕД ЛАВИНАТА

И двамата правят група

Блага Димитрова

web | Лавина

Привичката да си в група създава в тебе странни рефлекси. Ставаш безпомощен вън от група. Губиш защитни сили.

Изгонването от групата ти чувствуваш като отсичане на ръцете и краката. Осакатен, захвърлен на произвол, не виждаш път пред себе си. Не можеш да се ориентираш. Не можеш сам да се бориш с природата.

Когато сме заедно в група, функциите са строго разпределени и твоите сили се задвижват от някакъв скрит, неосъзнат механизъм. Събуждат се в тебе способности, извикани от общото очакване. Имаш стимули. Искриш от здраве.

Пуснат ли те сам, ти си като опитомено животно, отгледано във ферма, и върнато обратно в дивия лес. То ще загине.

Вживееш ли се в колективна атмосфера, ти вече си неприспособен за самотното, диво единоборство на единака. Можеш да се изправиш безстрашно срещу стихията само в група.

Трябва да си извоюваш свое място в групата, за да се събудят в тебе рефлекторните реакции. И да опазиш това място, каквото и да ти струва то!

Но ти не съзнаваш всичко това. Трябва да изгубиш групата си, за да го разбереш.

След като изравя Дара, Димо чувствува внезапен прилив на енергия. Двама сме! Това е вече група. Можем да си разпределим функциите, да действуваме, както сме приучени.

Отново сме НИЕ. Не е затрупано упоритото, устойчиво същество НИЕ.

Няма нищо страшно, щом сме НИЕ.

Изведнаж Дара с ожесточението на мъката се мята върху снега. Започва да рине с ръце и крака. Необузданите й движения, които досега все излитаха от мярката, все бяха нецелесъобразни, някак ненасочени и резки, най-сетне намират осмисляне. Само такъв темперамент е нужен в тоя момент, когато секундите са броени.

Удари нейният час. Ето за какво е била създадена такава шибащо неудържима, като струя под налягане. Тя развихря бясна скорост. Изпод замаха и хвърчат снежни искри. Допреди миг вкочанена, сега се сгорещява дотолкова, че ледената шушулка на белия й кичур, паднал над челото, заблестява на върха си с една капка, като че го оросява пот. Жива е! В пълен капацитет заживява едва в този миг.

Дара се докопва до обувка. Това е връхната точка на нейното осъществяване. Още по-яростно започва да рови снега. Омаломощена от лавината, сега с мълнийни движения иде на себе си. Колкото повече бърза, толкова повече намагнитва силата си.

И Димо се заразява от това неправдоподобно темпо. Ръцете и нозете им отхвърлят снега, сякаш ги пари. Едновременно отхвърлят и сковаващия страх. Движение, лудо движение. Прогонват смъртта от себе си. Никога не са били толкова живи!

Измъкват полузадушен човек, слепен от сняг. В първия миг не могат да го познаят.

Нищо не е в състояние вече да ги уплаши. Те са погълнати от своята огнена действеност.

Бързешком, без сянка на умора, вдигат и свалят вцепенените му ръце, за да предизвикат дишане. Той идва на себе си.

- А, ти ли си бил! - Дара познава Никифор. - Последните ще станат първи.

 

Пръв поглед към пейзажа

Никифор, който през цялото време на похода бдеше за стъпките на другите, гледаше все пред себе си и не се отклоняваше дори с очи настрани, за пръв път вдига поглед към планината.

Като проглеждане на слепец.

Няма ги плещите на предидущия другар да затулят хоризонта. И хоризонтът се открива безкраен, бял, вълнист като замръзнал океан в разгара на буря.

Как са дошли дотук, без да забележат картината, която ги заобикаля? Или лавината ги е отнесла някъде другаде, сред непознат пейзаж?

- Какво си зяпнал, като че ли не си виждал планина! - виква Дара и грабва пикела, който преди малко изрови Димо.

Тя се юрва с пикела да копае снега като орна земя.

- Стой! - я спира Никифор. - Ще извадиш очите на някого!

- Може да съм стъпила върху гърлото на... - се ужасява тя.

Тримата започват с ръце в ръкавици да ровят. Дясната ръка на Дара е гола - лавината е смъкнала и отнесла ръкавицата й. Но тя не чувствува острорезния допир на снега.

- Дръжте се! - се провиква Дара с все сила, за да я чуят затрупаните.

Димо й подхвърля самотната ръкавица, изгубила ръката, която я е носила. Дара я нахлузва и изтръпва: струва й се още топла. Чия ли е?

Дълбаят наслуки. Никифор напипва нечий пръст. По какво се различава човешкото тяло от снега? Има форма. Само формата го разграничава от аморфния сняг.

- Това клон ли е? - пита Никифор, дърпайки синьоморавата съчка, боейки се да не я строши.

- Или ръка? - прошепва Дара.

Изтръгват една вкочанена ръка от снежните дълбочини. По какво се различава човешкото тяло от дървото? По движението. Ръката е неподвижна - отсечен клон.

Капват от усилно ровене. Но нямат право на отдих: те са живи! Само на мъртвите е разрешен отдих.

Едвам се добират до главата на затиснатия. Не гледат кой е. Човек. Изтласкват от гърдите му тежкия снежен блок, сякаш избутват бетонна плоча, рухнала при бомбардировка.

Лице в снежна облицовка. Редуват се да му правят изкуствено дишане. Уста в уста. Топли, нацепени устни върху попуканата ледена кора на безжизнени устни. Топъл, издишан въздух от жива гръд, вдъхнат направо в бездиханна гръд. Живот и смърт, от упор.

Кой - кого?

 

Всеки миг е един дъх

Долу в базата край неоткликващия апарат Деян разгръща най-смелата си спасителна акция - мислено.

Изгубил е дирите на разклона. Спира недоумяващ.

- През къде могат да минат? - пита той вятъра.

А вятърът префучава край него и му подсвирва хулигански.

Деян дава знак на дружината си да го следва. Накъде? В обратна посока на предишната. Наслуки - изпитаната ориентировка на човешкия род, откак се помни.

- Откъде могат да пресекат? - пита той планината.

А хребетите му дават гръб и не искат да му поверят какво знаят. Планината вече му няма доверие.

Интуицията му на опитен планинар се изгубва заедно с изгубените дири на групата алпинисти. Дали и тази негова прословута интуиция не е била акумулирана в него от груповите усещания, догадки, наблюдения, впечатления, внушения?

- По-бързо! Всеки миг е един недостигащ дъх, един изпуснат живот! - пришпорва той представите си.

Спасителна акция - слепешком. Лута се в мъглите на представите.

Деян отваря очи. Белите оси на снега се роят пред прозореца на базата и жилят сърцето му.

Тъкмо сега ли трябваше да падне този сняг?

 

Очи, срещнали погледа на смъртта

Горе при затрупаните.

Суеверният отваря очи. Вижда надвесените лица на тримата си спасители. Вдъхва, поел тройния топъл въздух от гърдите им. Снегът по устните му е стопен от техните устни.

Погледът му иде отдалече, отвъд този свят. Той знае нещо повече от живите.

- Тичайте при другите! - изшепва той с първия собствен дъх, който е погълнал с отворена уста.

Тримата чуват само дъха му, а не гласа. Разбипат, че дишането е песента на живота.

Нозете му още са затиснати от пласт затромбован, замръзнал сняг. Невъзможно е да бъдат отцепени от тази сплъстена ледена маса, освен да ги отсекат.

Суеверният се вглежда в снега и чак сега открива зърнестия строеж на свлечените блокове. Слепи ли бяха? Как не са видели, че това е характерната кристалична структура при пресен снеговалеж и ниска температура, когато неминуемо падат лавини? Самият сняг със своя зърнест шифър им е бил предупреждение, но те, заплеснати в стъпките си, не са му обърнали внимание.

Държи в шепата си сняг на гранули. Тримата над него гледат как заледява тънкия размръз в дланта му. Лавинообразуващ сняг!

- Най-опасният сняг! - казва Никифор.

- Кукувица ли ни е изпила очите? - възкликва Дара, сякаш наказана на колене върху царевични зърна.

Суеверният ги пъди:

- По-скоро при другите!

Едва сега думите му достигат до тях. Сякаш идат от друг свят. Не могат да не им се подчинят.

Двамата младежи се спущат, залитайки от умора, да разравят, където свърнат, пипнешком.

Само Дара остава при Суеверния. Бясна от безсилие, разплакана от гняв, продължава да кърти снега, циментирал нозете му.

Десницата й, поела от чуждата ръкавица топлината на нечия затрупана ръка, се развихря с удвоена енергия.

Снегът е така вкоравен и зъбат, че разкъсва безпръстата ръкавица. Дара чегърта с окървавени нокти.

Наелектризиран от нейното упорство, самият той преодолява вцепенението си и започва да се изтръгва педя по педя от ледената обковка. Най-сетне успява с последен напън да се освободи.

Но краката му са безчувствени, непринадлежащи нему. Отказват да се подчинят на наредбите на мозъчния център. Суеверният събира цялата си воля, сгъстява я в една единствена точка: да си даде тласък за един разкрач. И си остава на място. С такова компактно вътрешно съсредоточаване по-скоро би заставил планината да се помести, но не и собствените си нозе.

- Смъкни му обущата и разтривай краката! - вика Никифор към Дара.

Но Суеверният не иска да чуе. Той е надникнал отвъд. Знае нещо повече от другите. Бърза, докато не го е забравил.

Влачи се по корем и рови с ръце снега с такова остървение, сякаш търси краката си.

Никифор възкликва, напипал нещо живо:

- Насам! Насам!

Втурват се към него. Суеверният пълзи след тях. Ръцете им окапват от ровене. Суеверният усеща, че пръстите му обезсилват, и започва да гризе снега със зъби. Зрънце по зрънце чегъртат внимателно да не би да наранят жива кожа.

Откопават затрупани, едва дишащи гърди. На това място се е образувала причудлива кухина в снега около устата на затиснатия, колкото за половин дъх.

С общи усилия измъкват някого. Цял закачулен със снежна гугла. Избръскват снега от лицето му. Сгърчено от непоносима болка. Ръката му отметната назад, пречупена. Изравянето му причинява родилни болки, сякаш сам се ражда от утробата на снега.

Андро.

Болките го карат да дойде в съзнание.

Тялото му е един сгърчен вик.

Заедно с първата свободна глътка въздух той жадно иска да поеме с поглед напред. Дали по инерция погледът му се устремява натам, където се мержелееха силуетите на двамата влюбени?

 

Едно закъсняло откритие

Няма я влюбената двойка, Горазд и Зорка, вървящи съвсем близко един зад друг. Сякаш са се слели с белите хребети, които също така близко един зад друг, почти прилепени в далечината, вървят към вечността.

Андро забравя болките на любовта пред физическата болка.

Но постепенно, възвръщайки се в света на живите, той се връща в любовното страдание. А това пък го отвлича от физическото страдание. Така едната болка облекчава другата.

Ако човек би населявал само една реалност, животът му би бил непоносим.

Хоризонтът пред погледа на Андро опустява.

Младежът се изплашва от съживяването си. Той открива, че и двамата му липсват, че всъщност не Зорка му е нужна, а любовта между ония двамата. Интригуваща, влечеща го с пареща болка и горчива сладост, съдържаща всичко недостигнато, неизпълнимо в собствената му съдба, любов-копнеж.

Това е бил неговият хоризонт: двете им слети фигури, разменящи си едва доловими жестове на взаимност. Може би той с въображението си им е привнасял много повече нежност, отколкото може да се отгледа в действителност между две човешки същества. Тази съпътствуваща го навред въплътена взаимност е вдъхвала живот на дните му.

Няма ги вече влюбените. В света става по-студено.

Свят без пулс.

Андро зъзне. Едва оцелял, с натрошена ръка, той се понадига, търсейки къде могат да бъдат затрупани двамата. С нечовешко усилие започва да се тътре натам, където предполага, че е лобното им място. Някъде горе, при първата серпантина. С една ръка рови снега до губене на свяст.

- Не там, долу търси! - виква му Никифор и продължава да кърти снега.

В тези слепи, задъхани мигове Никифор организира край себе си упорството на малката купчинка оцелели младежи. Силят се да преорат снега околовръст. Все едно да пресушат замръзнало море.

- Лавината ни е свила на хармоника! - казва Дара, готова да изпълнява нарежданията на Никифор, стига да спасят поне още едного.

Независимо кой. Независимо с каква цена. Да издъхнат от изтощение, но да изровят и съживят още една задушена гръд.

Андро се довлачва надолу. Нещо е забелязал. Или му се иска да е забелязал. С отчаяно едноръко махане вика да му се притекат на помощ. Те се струпват при него.

Сякаш трябва да се спаси самата любов.

Наистина - нещо напипват. Шал. Гъста плетка от сняг.

Същият шал, който Горазд подаде от врата си на Зорка. Тя бързешком го уви около своята шия, докато още пазеше мъжката му топлина. Андро го познава. Как го душеше през гърлото този развят по вятъра вълнен шал, как го прогаряше вишненият му цвят.

Сега Андро го държи, удивен, че шалът е оцелял, а човешката нежност, която го предаде от едната ръка в другата, е била така ефимерна и вече не съществува. Съществувала ли е някога, или Андро си я бе въобразил? Нима трайността на един вълнен шал може да бъде по-голяма от трайността на човека, който го е носил около врата си?

Единият му край е враснал в снега. С посинели нокти изравят другия му край: вцепенен, омотан около нечий врат, вече неразличим. Мъчителни разкопки. Добират се до вледенена снежна топка. В нея се очертават две фигури като каменен барелеф. Двама прегърнати, преплетени конвулсивно, неизтръгваеми един от друг. Ледената лава е споила навеки обятието им.

Андро може би е искал тъкмо в това да се увери: че двамата са били заедно, че лавината не ги е разделила.

 

За един дъх само

През това време Суеверният лази по гръд и влачи след себе си две недогорели цепеници - измръзналите си нозе. Забравил е да мисли за себе си. Престанал е изобщо да мисли. С нокти и челюсти рови снега. Пръст по пръст изкопава нечия ръка. Вече синьолилава, вкочанена. Но Суеверният, сам вкочанен, продължава да изтръгва от снежната преса друго вкочанено тяло.

Това е най-тежкият случай. Изровеният не дава никакви признаци на живот. Над него се свеждат оцелелите му другари: Никифор, Димо, Дара, Андро и Суеверният. Силите им се възвръщат. Редуват се да правят изкуствено дишане на безжизнения. Обръщат го целия надолу с главата като удавник. От устата му изтича струя вода - това е стопеният сняг в дробовете му. Отново един след друг лягат отгоре му и дишат в устните му, за да повикат неговия дъх. Нишката топла пара от техните посинели, напукани до кръв устни се влива в неговите вледенени уста и потъва като в земята.

Няма надежда да го съживят.

Това е Зиморничавият. Чудеса не стават на този свят. Тримата се отчайват. Само Суеверният, който го изрови пръв, макар и самият той със замръзнали нозе, не престава ни за миг да се бори за живота му, като че ли се касае за собствения му живот. Той е най-близко до него: половината му тяло също е вкочанено и мъртво, може би затова мъртвецът му принадлежи.

Той знае нещо повече от другите. Още не го е забравил.

Дара от солидарност със Суеверния остава при него да му помага. С майчинска нежност на момиче, което още няма дете и едва ли ще има някога, тя се свежда над мъртвия.

Разтриват гърдите на трупа, разтърсват го, търкат крайниците му да предизвикат кръвообращение. И останалите трима се присъединяват към безплодните им усилия. Отново се редуват да дишат във вледенените уста. Имат чувство, че впиват устни в смъртта.

Най-сетне Дара се отдръпва сепната. Температурата на снега и на изровеното тяло е една и съща.

- По зениците се познава умрял човек! - казва тя и отлепя клепачите му.

В зениците зее изцъклена, безцветна нощ. Но те не го оставят. Вкопчани в него, сякаш те са удавници, надяват се той да ги издърпа на повърхността. Разтриват пръстите на ръцете и краката му. Суеверният ляга върху него, простира се цял, покрива тялото му със своето тяло да го сгрее с топлината, която му е останала, и диша усилено в устата му. От това се сгорещява сам. Дъхът му на пресекулки от преумора се влива в мъртвите устни. Сякаш смъртта изпива дъха му до капка. Най-сетне, останал без дъх, Суеверният се поваля встрани, съвсем отмалял.

Мъртъв и полужив лежат един до друг.

В студения въздух се проточва една пресеклива, тъничка струйка пара, извираща от мъртвия.

Четиримата в първия миг мислят, че им се привижда, че от изтощение пред очите им се мержелее.

Свеждат се над него. Наистина диша!

Стигнали до последния кръг на ада сред ужаса, мраза и преумората, изведнаж те са озарени от най-голямото щастие, което никога не са допущали, че може да се побере в тясната човешка гръд.

Преобразяват се. Не са същите хора. Изчезват следите на страха, на страданието и безсилието. Лицата им излъчват върховно удовлетворение.

Оживяващият разтваря очи. Съзира надвесените лица над себе си, кълбестите облачета на дишането им.

Непозната топлина се разлива по жилите му и отпуща вкамененото му лице. Все по-издълбоко диша, гърдите му се надигат.

Зиморничавият, който цял живот не можеше да преодолее страха си от студа, в този миг се докосва до истинската топлина: другарството, човешката солидарност. Да не се чувствуваш сам, изоставен, захвърлен като камък в пропаст.

И най-близко над него - лицето на Суеверния, светещо от безкрайна изнуреност, пречистено от всякакъв себичен помисъл, лицето на Приятел. Колцина са могли да видят едно такова лице?

Може би трябва да минеш през най-непристъпни скали, през огън и мраз, през самата смърт, за да стигнеш до истинското лице на приятел. Най-хубавото лице.

Зиморничавият и Суеверният четат един друг в очите си писмото на бащата. Покойният бе благословил двамата за приятелство до края на живота.

Без да се бои вече от ледения вятър, без да свива врат в яката си, Зиморничавият надига жадно глава за още един дъх - последния, подарен му от диханието на другарите.

И пада мъртъв. Дробовете му са разкъсани от снежния прах, затъпкал ги до алвеолите, проникнал до капилярите.

Лицето му е усмихнато. С едно ведро успокоение той потъва във вечния студ, след като е познал голямата топлина. Буквално напомпан с дъха на другите, събуден за един миг от смъртта, за да види светлината, да разбере, че не умира самотен и затрупан, а освободен от ледения гнет.

Другарите му спокойно и тихо приемат края му. Съвестта им е чиста. Сторили са всичко по силите и свръх силите си за него.

Те му дариха един миг живот, един миг топлина, един миг пълно човешко щастие.

Този миг ще ги топли до края на собствения им живот, където и да бъдат, каквото и да ги постигне още.

Дъхът им, влят в мъртвите устни на другаря им, ще се възвръща многократно към тях - собственият им дъх, за да ги съживява, когато въздухът няма да им достига.

 

 

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.