Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
:. Книгомрежа  Анотации на нови книги: RSS абонамент!
Каталози
:. По дати : Декември  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook!  Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Среавни цени с Книгосвят във Facebook!
:. Книги втора ръка  Книги за четене Варна
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

Трети дял

СЛЕД ЛАВИНАТА

Отдалече всичко е по-страшно

Блага Димитрова

web | Лавина

Деян в базата, оборил глава в шепи, си представя:

Той е начело на спасителната команда, натоварена с носилки, одеяла и други необходими неща. Не за пръв път се притичва на помощ в планината. Колко непознати е изтръгнал от сладкия сън на бялата смърт.

Ученици на екскурзия, застигнати от виелица. Намери ги свити на купчина, завеяни от снега, превърнати в бяла пряспа. На място ги разтърква със сняг, докато падна от изтощение.

Снегът приспива, снегът събужда.

Излетници, изгубили пътеката, зареяни в пустоша. Продирал си е гърлото да разлайва ехото, докато ги открие.

Младежи, замръкнали през два рида до някоя хижа, но като слепи в тъмнината не могат да се доберат до нея. С фенер ги е измъквал като от кладенец.

Неопитни планинари, стъпили на някоя снежна козирка и пропаднали в пропастите. Спущал се е с въжета до тях.

Търкал е вкочанени крайници, отчайващо безчувствени, докато се появи болката - признак на съживяване. Правил е изкуствено дишане на мъртъвци, дълго е дишал във вледенени уста, издишвал си е дробовете, докато присади своето дихание в чуждата гръд.

Колко непознати, на които имената и до днес не знае, е връщал от сред път оттам, отдето никой никога не се връща. А на своите е безсилен да помогне.

По-скоро! Представя си как търси следите им в снега.

Веявицата е засипала дирите на групата. Само тук-таме опитното му око предугажда стъпки. Сякаш трябва да разчете изтрит древен надпис по камък. Срича стъпка по стъпка неизречени колебания, лутаници, надежди, съмнения.

- Въртели са се в кръг! - открива той слисан.

Отправя се по едва различимите дири. След него върви спасителната команда. Сега той увеличава състава й. Повече хора ще му бъдат необходими. Ускоряват движението.

Деян като овчарско куче надушва нещо. Изравя от снега консервените кутии на Дара. Предположенията му го отвеждат към все по-страшната истина:

- Тъпкали са на едно място!

С растяща тревога подканя другарите си да побързат.

Деян тръсва глава да се освободи от преследващите го видения. Той става все по-неспокоен. Не го свърта в базата. Обръща се към радиста с лице на човек, изгубил път в планината - лице, каквото той никога не е имал:

- Опитай се още веднаж!

Радистът прави последен опит да влезе във връзка с групата. Вместо отговор Деян чува как в ушите му бие, ще му пробие тъпанчетата гласът на собствените му мисли:

Късно е, все по-късно става!

 

Нищо

Лавината веднага прикрива следите си.

Белият звяр се е укротил и заспал.

Само опашка от снежна пушилка още се вие и се разсейва.

Нищо не се е случило. Няма нищо.

Поетът, ако би могъл да се отдели от това нищо и да го съзерцава отстрани, би си помислил:

Наричам го "Нищо", но зная ли какво е заключено в това бяло петно?

Когато всичко премине: илюзии, спомени, близост, вълнения, бури, аз казвам:

"Нищо не ми остава!"

Но колкото и неща да бъдат отнети от мене, все пак остава нещо, което не може да бъде изтръгнато от самото нищо - някакъв негов закон, който не може да се изскубне от празното му ядро.

И както от вакуума се раждат звездите с избухване, така и от това мое нищо възниква може би нещо с нови, неизмерими измерения.

Всяко нещо, колкото и огромно, е определено и тъкмо затова ограничено.

Нищото е безгранично, отворено във всички посоки, по-пълно от всяко нещо, от всяко натрупване на много неща.

Нищото носи тайната, която поражда всичко - онези зародишни импулси, които създават непознатото нещо от нищо.

 

Борба за дихание

Димо единствен продължава двубоя.

Едвам удържа прежаднелите си дробове да не вдишват сняг. Разумът действува - безпогрешен часовник, навит докрай.

Бързо като удавник започва да разравя снега пред устата си. За щастие, ръцете му са вдигнати нагоре, над главата, сякаш снеговъртежът му ги е вързал.

Няколко секунди интензивно дишане.

Пиян от сладостта на въздуха. Поглъща го на едри, изжаднели глътки. Най-сладкият напитък на света.

Изнурен. Опитва се да прогледне. Невъзможно. Около клепките и веждите - полепнал сняг като клей. Нищо не вижда освен просветването. Разтрива снега от очите си като щипещ пясък.

И отваря очи.

- Помощ! - е първият му вик.

Мълчание.

Само сняг.

 

Второто раждане на човека

Озърта се за друго живо същество. Ужасът на човешката самота. Тази пустота е по-страшна от смъртта.

Един вледенен кичур, вече не рус, а бял, стърчи над снежната братска могила.

Димо придобива нова сила при вида на този безпомощен стрък човешка коса. Разбира, че е оживял не за да иска помощ, а да дава. Както е цял гипсиран от снега, започва да върти главата си и да движи ръцете. Огъва се подобно свредел. Сам се откъртва от снега, твърд като железобетон. Сам се отлепя.

Олюлявайки се, едвам се изскубва от снежния калъп като новороден. Ръката му посяга към челото, повикана от болка, която тежи повече от камък. Напипва голяма цицина. Наоколо - сняг, обагрен от неговата кръв.

Заличена всякаква човешка диря.

Самотна обувка, загубила крака, замръзнала в последна крачка с посока нагоре.

Безпръста ръкавица, обърната с дланта към небето, всичко изтървала, държи в шепа бучка сняг.

Поне един строшен пикел да стърчи като маркировъчен знак на местопроизшествието. Само студ и сняг.

Попаднал е на мъртва планета.

Димо се хвърля към вледенения кичур и се вкопчва като удавник за сламка. Започва да го отравя внимателно. Също както зиме прозорлив градинар изкоренява замръзнала фиданка. Полека-лека се очертава заоблеността на луковица.

С инстинктивно налучкване носът сам си пробива отворче, за да поеме въздух.

Над снежната кора - струйка пара от живо дихание.

Планетата се съживява, населена от едно същество.

 

Бяла тишина

Дали ще се спасиш, зависи от мястото, което заемаш.

Суеверният сам пожела да си разменят местата с Димо, за да стане тринадесети в редицата и да покаже, че не е суеверен.

Димо съзнава, че трябва да бъде достоен за такъв подарък - единственото място, белязано със знака на спасението.

Чак сега му става страшно.

Стъпките на Дара, които все се отклоняваха от общите дири, са я отвели по-встрани, в опашката на лавината.

Тя е най-плитко затрупана. Димо я откопава. Зашеметена, все повтаря с уста, още затъпкана със сняг, сякаш е вързана и я изтезават да се отрече от нещо скъпо, а тя упорствува:

- Ако бяхме знаели, пак щяхме...

Тия невнятни думи, запушени със сняг, звучат като нечленоразделна реч на първия човек, подгонен от стихиите на планетата.

Изплювва кървава топка сняг. С трескаво люшкане на главата, сякаш иска да разтърси от сън съзнанието си, тя отърсва снега, затъпкал ушите, миглите, косите. Едвам отлепя очи, и се опомня.

Светлината я освестява.

С бързи, разгневени движения разкършва плещи, отмахва снежната купчина и скача на нозе. Озърта се. Надава сърдит вик в две шепи:

- Хе-е-ей! Къде сте? Вдън земя ли потънахте?

Никой не й отвръща. Няма жива душа.

За миг двамата с Димо стърчат като два забравени класа в пожъната нива, затрупана от сняг.

В тоя миг Дара изпитва виеща завист към онази, каквато бе тя рано заранта: закъсняла, изгубена в своята самота сред самотната планина, почти без надежда да настигне другите. Колко богата е била! Снегът криеше предугаждащи се стъпки. Някъде далече напред вървяха, дишаха, мислеха... Цял живот да ги е гонела, никога да не ги е настигнела, но само да знаеше, че някъде там младите им плещи очертават линията на хоризонта...

Няма го вече нейния хоризонт. Околният пейзаж е съвсем променен. Смърчовите стволи по насрещния рид са отсечени от езика на въздушната струя, лизнала отвъд пропастта. Склонът, по който групата алпинисти се движеше на зигзаг, се е смъкнал надолу. Там като в шепа се е натрупал до 3-4 метра сняг. Един тъмнолилав улей по стръмнината бележи руслото на лавината.

Толкова тишина не може да се понесе.

Поетът вероятно би казал:

Смазваща е тази тишина - абсолютна, лунна и безлюдна.

Твоят слух не може да я издържи.

Струва ти се, оглушаваш и ще ти се спукат тъпанчетата от тази взривна тишина...

- Млъкни! - виква Дара на тишината и се хваща за главата. - Аз съм съвсем гроги!

Двамата се хвърлят върху снега и започват да го опипват със спрян дъх, търсейки някакъв намек от човешка следа.

Димо налучква нещо твърдо. Внимателно го изравя, трепере да не му причини болка.

Пикел! Двамата го гледат втрещени, очаквали да измъкнат ръка или крак.

 

 

© Блага Димитрова
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 29.07.2003
Блага Димитрова. Лавина. Варна: LiterNet, 2003

Други публикации:

Блага Димитрова. Лавина. София: Български писател, 1977.